Разходка с лодка
07.08. 2015
Потеглихме рано със същия камион. Очакваше ни последният проход Зонджи Ла. Пътят беше много зле, а от другата страна доста стръмно и опасно. Отне ни много време да прехвърлим прохода. След него започва Кашмирската долина. Все едно се озовахме в друг свят. Рязко се появиха борови гори и всичко потъна в зеленина и плодови градини. Спряхме за закуска в някаква закусвалничка на тираджиите, където всички се къпеха в задния двор. Хапнахме омлет с кашмирски хлебчета и чай.
Ледникът до прохода Пандзи Ла
Последните 80 км ги изминахме доста бързо и най-накрая достигнахме Шринагар. Шокът беше огромен. След Амритсар не бяхме стъпвали в истински град. Шофьорът ни остави на нещо като околовръстно, между другото този човек ни оправи настроението след предишните шофьори на камиони. През цялото време ни черпеше чай и даже ни купи варена царевица. Хванахме автобус към центъра на града – хиляди улици, сгради, хора, жега, направо не знаехме къде се намираме. През около сто метра имаше тежковъоръжени военни по всички улици. Не знам защо бяха мобилизирани толкова хора, но явно ситуацията с Кашмир до ден днешен е много деликатна.
С друг автобус се придвижихме до езерото Дал, където се намира туристическата част. Обикаляхме като гламави часове наред в жалки опити да намерим място за палатката, но никъде нямаше подходящо такова и всички хотели с градина, които питахме, ни отказваха или искаха баснословни суми. Следобеда бяхме тотално смазани, още не бяхме яли закуска и не знаехме какво да сторим.
Едната алтернатива беше да си хванем автобусче и да спим извън града, но така нямаше да можем да си починем и да свършим цялата работа в нета. Решихме да си вземем квартира за два-три дни и да си починем истински.
Индийската Венеция
Около езерото и навътре в него имаше цяло кварталче от наколни жилища и лодки за живеене. Беше нещо като индийската Венеция, но с дървени и ламаринени къщи и каналите между тях с боклуци и миришещи на блато, иначе беше доста очарователно. Намерихме си едно бунгало в блатото и успяхме да се спазарим за 250 рупии (около 8 лв.).
На местата, на които сме били досега, е изключително трудно, даже май невъзможно, да се намери нещо под 200 рупии. Много ми е странно, тъй като си спомням, че в Непал, Шри Ланка, Лаос, Камбоджа и Китай винаги сме успявали да намерим квартири за по 3-4 лв. нощувката, че даже и за по 1,50 лв., но в Индия явно цените са се вдигнали доста.
И така решихме да прежалим малко пари за първата ни квартира откакто сме в Индия, вече над два месеца. Мястото беше много спокойно, кокошки и петли кудкудякат сутрин и наоколо всичко е в каналчета, мостчета и малки дървени гондоли, наречени шикара. Голямата туристическа атракция в Шринагар е да спиш на къща-лодка в езерото и да си вземеш тур с шикара.
Мостове между плаващите къщи
Успяхме да изтеглим пари и да седнем на интернет – все големи екстри, които ни бяха недостъпни през последните 15-20 дена.
Шикара – дървени гондоли
08.08
На терасата, след обилна българска закуска, състояща се от хляб, сирене и домати, имахме възможност да опознаем собствениците на бунгалото. Декадентско семейство от трима братя скарани с родителите си, перманентно пияни и напушени, любители на Пинк Флойд надут още от сутринта и носталгично спомнящи си, единият за живота си в Австралия, където е бил женен, а другия за рейки студиото си в южна Индия и пребиваването си във Франция и Швейцария. В бунгалото имаше и библиотека с книги-баници, бая пострадали от миналогодишното наводнение, нанесло големи щети на шринагарци. Двамата говореха на перфектен английски и с тях проведохме много интересни разговори. Те прекарваха времето си в опиянение, пушейки и ругаейки положението в Кашмир.
Закуска на верандата
Денят премина безинтересно в интернет клуба и въпреки че откарахме там шест часа, не успяхме да свършим цялата работа със снимките и текстовете. На излизане от интернет кафето се сблъскахме с много особен човек, облечен в традиционните бели дрехи, бяла мюсюлманска шапчица и огромна брада.
Нашият общителен приятел (отляво)
Още като ни видя много превъзбудено заговори на високопарен английски, молейки ни да станем приятели. Заобяснява ни колко мили и благородни хора сме и как искрено се надява да поддържаме връзка. Вървеше с нас и изведнъж рязко си тръгна. Ние се запътихме към пазара и на връщане го засякохме отново на уличката на нашето бунгало. Като ни видя много се сконфузи, после се приближи и ни връчи торба с банани или както се изказа “дар от дъното на сърцето му”. Пълничък, с воднисто сини очи, но не изглеждаше лош човек. После се разделихме.
09-11.08
Странни, нереални дни в Шринагар. Сутринта същият човек отново се появи, този път пред бунгалото. Отправи ни сто благословии от Аллах и ни подари по една круша, после се разбрахме вечерта пак да си говорим и пак се изпари. Така и не го засякохме повече. Какви ли не чудаци се срещат по света.
По-късно посветихме деня на разходки из старата част. Архитектурата е доста учудваща – огромни стари къщи, приличащи на английски фабрики от зората на индустриалната революция, предимно дървени. Цареше особена, уникална атмосфера. През няколкостотин метра имаше джамии, някои от които много стари. Напомняха ни на ханките от Балучистан, Пакистан – дървени, без купол, приличащи на някакви странни четириъгълни пагоди.
Стара джамия
Отвътре декорацията беше изключително красива, с изрисувани хиляди шарени цветчета, а над вратата винаги висеше голям метален диск, който хората удряха. Жени не се допускаха никъде, нито в джамиите, нито в светилищата и гробниците, но пък си имаха собствено помещение, в което да се молят и доста жени присъстваха на молитвите.
Вътре в джамията
Мнозинството от хората са сунити, въпреки че първият човек донесъл исляма от Иран е бил шиит (същият Шах Хамадани, донесъл исляма и в Скарду). Най-впечатлителни са най-старата джамия в града Шах Хамадани и централната – Jamia Masjid. Незнайно защо туристи из стария град нямаше.
Джамията Масджид
Джамията Шах Хамадани
Друга характеристика на мястото, която всъщност е присъща за мюсюлманския свят, е очебийната мания по зеления цвят и употребата му по сградите, както и наличието на месарници на всеки ъгъл. А толкова много джамии на едно място не бяхме виждали никога.
Вечерната молитва в джамията
След не знам колко часовата разходка и няколко разговора с местни, поехме към бунгалото. Човек може да стане свидетел и на други забележителни неща в този град, като например баща, който играе на федербал с двете си дечица насред гробището, спъвайки се в гробовете. Или пък да види огромен чинар по средата на магистралата, симпатично заемащ два метра от пътя, разбира се без светлоотразителни знаци около него, в тъмната нощ.
Стара къща в Шринагар
На следващата сутрин се отбих в библиотеката на бунгалото и се зачетох в статия, окачена на стената. Разказваше се, че големият брат Латуф с изключителен интерес към книгите е събирал години наред книги от посетителите и е създал единствената библиотека в района на езерото. Таман си помислих, а, ето значи от къде му е толкова перфектен и сложен изказа на английски и прочетох следващия ред, в който се поясняваше, че е неук.
Увисна ми ченето и веднага го попитах дали няма някаква грешка в статията. Каза, че не можел да прочете нищо нито на хинди, нито на английски или на какъвто и да е друг език. Карал хората да му разказват книгата преди да му я дадат. Все още със зяпнала уста си излязох, непроумявайки поредната кашмирска ексцентричност.
След тоновете пране и още няколко часа в интернет се насочихме към отсрещния бряг на езерото, където живееше новият ни хост от couchsurfing.org. Премествахме се за последните две вечери на ново място. Оказа се, че той има хотел и хоства в него. Даде ни една много приятна таванска стая с дървена ламперия и зелен килим, която някак си смътно ни напомняше за билярдни маси и игрални зали. Вечерта заварихме домакинът ни да пее на рецепцията боливудски ретро хитове с акомпанимент от мобилния си.
Лодки хотели
В последния ден от престоя ни в Шринагар си наехме малка лодка, с която да прекараме приятен, релаксиращ ден в езерото. По стар навик, вместо това гребахме като луди 10 часа почти без почивка под яркото слънце, загубихме се из лабиринта от канали и едвам сварихме да се върнем в 9 вечерта … Собственикът на лодката ни чакаше, кършейки ръце на кея и видимо недоволен. Бяхме му обещали да се върнем най-късно до 5 следобед.
10 часа гребане
Изгубени в лабиринта от канали
Въпреки всичко денят беше страхотен. Изследвахме езерния живот. Всъщност една огромна част от площта на езерото е превърната в плаващ град. На предна линия са къщите-лодки, които всеки един езерен обитател дава като квартири. Някои са супер луксозни хотели, други са малки продънени лодки. Из стотиците канали, между лодките и наколните жилища плават шикари (дървени гондоли). В градчето има всичко – плаващи ресторантчета и капанчета, наколни магазини и джамии, плаващи зеленчукови градини и дори полицейски участък.
Жена с урожай листа от лотус
Плаващо заведение за хранене
На свечеряване
Лодкари-търговци, с пълни лодки гребат наоколо и продават всевъзможни неща – лодчица супермаркет, лодчица цветарски магазин, бижутерия, плод и зеленчук. В езерото си имат дори плаващ багер, който прокарва водни пътища в гъстите полета от лотоси, където не може да се гребе. Между другото, лотосовият корен е местен специалитет, опитахме го пържен. Джунглата от плавателни съдове, растителност и наколни къщи е толкова голяма, че за няколко часа изобщо не успяхме да я обиколим. Обаче останахме напълно очаровани от този нетипичен начин на живот.
Разходка из каналите вечер
За да си починем от гребането слязохме за малко от лодката и разгледахме една от древните градини, останала от могулската империя, правена по персийски образец. В Шринагар има три или четири такива градини, като най-известните са градината Шалимар (Shalimar garden) и градината Нишат (Nishat), в която ние се разходихме. Не са много големи, но разходката под дебелите чинари и магнолии е доста приятна.
12.08
Сварихме да тръгнем чак на обяд, но и без това никак не бързахме. Заобиколихме по задните улички, за да не ни тормозят хипер настоятелните типове от крайбрежната улица, където постоянно някой те врънка за нещо, я за рикша, я за шикара, я за стаи. Заради тази туристическа част повечето туристи, които не излизат от района на езерото, си създават много грешни впечатления за кашмирците. А именно, че са меркантилни търгаши, досаждащи на посетителите. Всъщност, ако човек се поразходи далеч от комерсиалните места, ще открие, че местните са много общителни симпатични хора и разговорите с тях са много приятни.
Имахме план да посетим Бялата джамия (Hazratbal shrine), в която се твърди, че се съхранява косъм от пророка Мохамед. За съжаление се забавихме толкова, че нямаше време да отидем до там.
Знаехме посоката за излизане от града, но не можехме да обясним на шофьора на маршрутката къде точно отиваме, а и не знаехме къде отива тя, тъй като нямахме карта на града. Качихме се на случаен принцип. Пътувахме доста дълго време и за щастие все се движехме в правилната посока, докато стигнахме до покрайнините на града и до последната спирка. Все още бяхме в града и изобщо не се виждаше главният път към Каргил, така че ни трябваше още едно автобусче. Едно момче, което пътуваше с нас в първата маршрутка искаше да ни помогне и дори ми взе раницата да я носи и тръгна да върви с нас.
Като си вървяхме без да знаем къде сме, от нищото се появи Бялата джамия, която толкова искахме да посетим. Много се зарадвахме на тази случайност и се втурнахме да я разглеждаме.
Бялата джамия
Пред джамията имаше една дузина просякини с черни бурки, като ние подозираме, че повечето са индийски циганки, маскирани на мюсюлманки понеже веднъж ми се мерна лицето на една от тях и беше съвсем различно, с огромна обеца на носа, каквито кашмирките никога не носят. Сцена, каквато виждаме за втори път, се разигра и тук. Мъж с торба, пълна с късове сурово месо, които раздава на бедните, скупчващи се около него и в един момент започват да крещят и да се блъскат като обезумели, почти премазвайки човека даващ им месо. Наистина доста особена гледка.
Просякиня
Самата джамия е нова, с доста красива архитектура и реликвата (косъмът) е пренесена тук от друго място. За съжаление е скрита някъде и може да се доближиш и да я видиш само 10 дни в годината. Влязох в женското помещение, вътре нямаше нищо забележително. Стаята беше широко отворена към централната зала и един мъж ми махна да вляза. Таман бях направила няколко крачки и един военен така ми изкрещя с леден тон “go out” (излизай), че направо ми пресъхна устата. Естествено беше немислимо жена да стъпи там, но нещата се разминаха бързо.
След разходката момчето ни придружи до някаква малка автобусна гара и се качихме до първото село извън града. Наоколо имаше бая къщи и обработваеми земи и нищо подходящо за къмпинг. Въпреки че мръкваше, решихме да си опитаме късмета със стопа. Още втората кола, на която махнахме, ни спря. В нея имаше три момчета, които пътуваха за село Канган, на 20 км. напред. Стъмни се изцяло и когато пристигнахме момчетата ни питаха къде ще спим, след като им казахме, че ще търсим място за палатка в гората, единият веднага предложи да къмпираме в градината му.
Къщата му беше сравнително заможна и доста голяма. Семейството му ни посрещна много топло и така имахме възможност да посетим кашмирски дом. Разбира се не ни позволиха да спим в градината им. Приготвиха страхотна вечеря за нас, така че успяхме да опитаме и домашно приготвени кашмирски специалитети. Двете сестри на момчето ме отвлякоха в тяхната стая и започнаха да ми правят прически и да ме гримират, получих за подарък и гривна. Отдавна не се бяхме наслаждавали на мюмюлманско гостоприемство и много се зарадвахме от досега до местния живот.
В къщата на гостоприемните кашмирци
13.08
Сутринта бащата имаше работа в последното село Сонмарг (Sonmarg) преди прохода Зонджи Ла и направо ни закара до там. Стопаджийският ни късмет работеше с пълна пара. Зачакахме на пътя след селото, но все още нямаше трафик. Камионите не тръгваха, защото изчакваха тези от насрещната страна да се източат. След известно чакане една от първите празни коли спря. Отворихме вратата и кого да видим – зетя на добрия мюсюлмански дядо от Падум, които ни позволяваше да спим на поляната му без пари. Направо не беше за вярване. Дали такива случайности са случайни?!
Щастливата среща
Много се зарадвахме един на друг и поехме директно към Каргил. На 2 км. преди града се наложи да спрем. Пътят беше блокиран и беше се образувала огромна опашка от коли и камиони. Оказа се, че има стачка и движението към Лех е спряно. Причината беше, че ладакски и кашмирски шофьори на таксита се пребили един друг в Лех и в момента каргилците бяха заключени в карцера. Съгражданите им предявяваха искане да пуснат незабавно техните хора, иначе пътят ще остане затворен. Даже имаше предложение от някои, ладакците чакащи на опашката да бъдат наказани.
Блокираният път
Слава Богу нещата се поуспокоиха и след 2-3 часа чакане ни пуснаха. Нашият човек ни покани да останем в Каргил с него в къщичка, която беше закупил като база извън Падум. Вече беше към 5 следобед и решихме да спрем. Вечерта прекарахме страхотно. Ние сготвихме таратор, кьополу и картофена салата, а пък той ни разказа невероятни истории за Занскар.
14.08
Сутринта се разделихме най-сърдечно и ние поехме пеша към края на града. Таман започнахме стопа и едно кола с харианци (от щата Хариана – Haryana) ни спря. Отиваха към Лех и се съгласиха да ни вземат до Алчи (Alchi), където искахме да пренощуваме и разгледаме манастира. Пътят беше хубав, но безбройните завои ми действаха много зле.
Скоро след Каргил навлязохме в така добре познатият ни ладакски свят на ступи и голи скали. Колата на харианците постоянно се разваляше, ту радиатора, ту гумата, ту не знам си какво и непрестанно трябваше да спираме по разни сервизи. Така разстоянието от 160 км. ни отне цял ден, но вече сме си свикнали и даже бяхме доволни, че едва ли не сме почти в Лех. Оставиха ни на разклона към Алчи и от там тръгнахме да вървим оставащите 3 км.
Директорът на местното училище обаче ни спря и ни закара до селото. Манастирът беше затворил и решихме да го оставим за утре. Беше съвсем мъничък, състоящ се от четири храма, но много, много стар – от 11 век. В двора беше пълно с кайсиеви дървета и ядохме узрели кайсийки на корем. Това да ядеш плодове в Ладак и то безплатно е голям лукс.
Намерихме си една полянка под манастира и въпреки че си личеше, че е частна собственост решихме да рискуваме. Не след дълго се появи и собственика, но за наше учудване и радост каза, че няма проблем да спим тук и изобщо не засегна темата за парите.
15.08
Сутринта разгледахме манастирчето, известно с хилядагодишните си стенописи и си тръгнахме точно преди групите с туристи да са залели мястото. Извървяхме пеша трите километра до разклона и първото, което мина, беше камион. Така че последните 60 км. до Лех ги взехме ужасяващо бавно.
Манастирът Алчи
Следобеда се намърдахме в книжарницата да четем книги, а после и последен интернет за следващите две седмици. Вечерта отидохме до нашата тайна поляна за спане. На близо имаше чешмичка, но когато я потърсихме установихме, че няма и следа от нея. Оказа се, че е разрушена от наводненията и сега реката течеше на нейното място.
Тази година в Ладак всички са свидетели на осезаемите климатични аномалии. Регионът е сух, със 100 мм годишен валеж, а това лято просто не спира да вали. Хората казваха, че не са виждали такова нещо и съответно не са подготвени. Реките прииждат с пълна сила, отнасят мостове и понякога и постройки и къщи.
В планината цели региони остават отцепени. Попаднахме и на новини за множеството групи туристи, които е трябвало да бъдат евакуирани от преходите. Старинните манастири също страдат от дъждовете, тъй като архитектурата тук въобще не е пригодена за влага и вода. Исторически паметници, устояли в хода на времето, над 1000 години, в последните няколко години понасят големи щети и се рушат. Ако някой си мисли, че климатът не се променя, може да заповяда тук.
Лотус 🙂
