(На снимката горе) Керванът е блокиран от ледник на пътя
05.05.2015
Потегляме на стоп към планините. Шофьорът на Шах и Фатма ни оставя в края на града и отново ни спират почти веднага. Мисля, че слагам Пакистан в списъка за стопиране на първо място. Всички спират, почти всички шофьори говорят английски и най-много спират хубавите коли.
В следващия град, който се казва Мансера, е разклона за долината Каган и градчето Наран, откъдето после мислим да се включим на север към магистралата Каракорум (Karakorum highway). Започваме да стопираме към Балакот, първото градче от долината Каган, но по пътя минават основно минибусчета и таксита – почти няма частни коли. Едно минибусче ни спира, ние му казваме, че сме на стоп и то си продължава. Ала не минават и 10 мин. и бусчето се връща и ни взима без пари.
Преваляме планината и се озоваваме в Балакот – това градче е било напълно разрушено от земетресение преди няколко години, но сега е пълно с живот отново. Хората постепенно стават по-сурови и си личи, че са планинци. В градчето е пълно с високо проходими джипове за пътищата към селата из планините.
Балакот
Извървяваме го цялото и отново започваме стопа на пътя над градчето. Сега вече почти няма дори маршрутки и таксита, а частните коли минават по една на 20 минути. Бая си почакваме и накрая ни взима някакво момче гъзарче, което само се разхожда, но все пак ни придвижва още десетина километра.
Следващите хора, които ни взимат, са до Киуай (Kiwai) откъдето има невероятен трек към връх Муса ка Мусала (4500 м.). Колкото по-навътре и нагоре навлизаме в долината Каган, токова по-красиво става, но транспорта на практика почти изчезва. Пътят се вие по склона, а долу в ниското е реката, навсякъде има борови гори и водопадчета.
Чак на свечеряване стигаме в Наран – невероятно е красиво. Тук сме на 2500 м. надморска височина, отвсякъде сме заобиколени от снежни върхове високи по 4000-5000 м. и е доста прохладно. Преди да влезем в града минаваме покрай няколко разкопани глетчера, които още не са се стопили, но хората са ги прокопали, за да имат достъп до Наран. Някои са високи по два метра и образуват снежни стени покрай пътя.
Гледка от Наран
За първи път виждаме глетчер. Пристигаме в градчето, което е изцяло от хотели. Оказва се, че пътят е отворил на 15 април, тоест преди две седмици и сега започва сезона. През зимата пътят е непроходим и хората се изнасят в Балакот или Мансера. Пикът на туристи е през юни и юли, когато са се стопили всички снегове.
Очаква ни неприятна изненада – хората в градчето ни съобщават, че няма да можем да продължим по пътя на север, тъй като е все още блокиран от големи глетчери. Това ще рече, че трябва да се върнем обратно до Мансера и оттам да стопираме по същинската магистрала Каракорум. До Мансера са само 130 км., но ни отне цял ден да ги минем и сега ще загубим два дена, за да можем да се върнем на същото ниво, което сме в момента.
Последният човек, който ни беше качил, е собственик на хотел и ни откарва направо в хотела си. Ние му обясняваме, че ще спим на палатка и той ни предлага да си я опънем на покрива. Гледката оттам е страхотна и решаваме да останем. Снабдяват ни с дюшеци, възглавници и лампа, вода и чай – въобще тази нощ ще спим царски.
На покрива на хотел “Манила”
Вечерта отиваме да хапнем – градчето е много малко – състои се от една улица, същевременно тече усилен строеж на хотели навсякъде. Местните планинци изглеждат много мили, всички ходят загърнати с вълнени одеяла и като цяло изглежда голяма дивотия. Контраст правят туристките от Исламабад, Лахор и Карачи, с токченца и развяни коси – на местните сигурно им падат очите.
Хората от големите градове бягат тук през свободното си време от непоносимите жеги долу. Когато се прибираме в хотел „ Манила” : ) някакви хора ни настигат с ръкомахане и се оказва, че в заведението Цветин е обул единия сандал на друг човек и човека пристига с един крак обут в своя си сандал и един крак, обут с на Цветин сандала – голям смях пада.
06.05
Днес планираме трекинг до езерото Саиф-ул Малук (Saif-ul Maluk). Сутринта ставаме и директно се впускаме към прехода. Първо вървим по асфалтов път 3-4 км. до едно селце откъдето започва същинският трек. По принцип до езерото има асфалтов път, но в момента слава Богу е блокиран от снеговете. Започваме изкачването по камениста пътека през селото.
Последна спирка на джиповете – изходен пункт за трека
Къщите в селото са направени от наредени камънаци и покривът им е плосък отгоре с почва и трева – изцяло се сливат с пейзажа и отдалеч е трудно да се различат.
Традиционни къщи с покрив полянка
В селото продават гумени обувки или пък ги дават под наем, не сме сигурни, които да си обуят непредвидливите туристи, дошли по чехли, за да могат все пак да вървят през снега.
Туристическа екипировка – гумени ботуши и тояжки
Докато се изкачваме нагоре вълни от псевдо планинари туристи започват да се появяват отдолу. Те си взимат джип до върха на селото и оттам ги качват на коне право към езерото. Не мога да си представя какви ли стълпотворения стават тук когато няма сняг и джипът те кара право до езерото. Направо си е късмет, че сме тук точно сега и ще можем да видим тази красота без хиляди пакистански туристи наоколо.
Идвате ли?
Разстоянието от Наран до езерото не е повече от 12-13 км., но е все нанагорнище и след селото започва якият сняг. Аз съм с кецове, а Цветин по сандали на босо – нямаше как да мъкнем зимната екипировка с нас. Все пак успяваме да се докопаме до езерото понеже снегът не е много дълбок и по-точно не се затъва много, а навън е адска жега в същото време.
Разходка по сандали
Езерото Саиф-ул Малук
Чайче по пътя
Ледът на езерото вече се топи, отвсякъде е заобградено от огромни бели върхове и въобще не съжаляваме, че дойдохме до Наран, за да видим това нещо. На слизане се пързаляме надолу по якета и е много забавно.
Пързалка
Само за броени часове са се стопили огромни количества сняг и по пътя са се появили нови реки и водопади, всичко е във вода и кал. Слънцето е много силно и якетата ни изсъхват от снега за 10 мин. Чак привечер успяваме да се приберем пребити и изгорели в нашата палатка на покрива на хотел „Манила“.
07.05
Започваме стопа доста късно. Първо излизаме пеша от Наран и се установяваме близо до един ледник. Изведнъж се появява полицията, спират и започват да се мотаят около нас. Обясняваме им, че ще ходим в Мансера и си чакаме транспорт и за щастие първото, което минава е един камион, които те спират вместо нас.
Возенето в каросерията на камиона е велико. Можеш да гледаш във всички посоки към невероятните склонове и върхове, покрити със сняг, десетките дерета, по които се спускат виещи се потоци, много често преминаващи в пищни водопади, високите борове и зелените поляни. Всичко това придружено от шибането на вятъра в лицето и откачалското каране по завоите, ти създава чувство на еуфория и абсолютно щастие от единението със Земята.
Камионът ни оставя (караше го едно 15-16 годишно дете!?!?!) в едно село 30 км. по надолу и тамън весели, че избягахме от полицаите, излизаме от селото и започваме стопа, когато пак се появяват униформени – може би са ги предупредили колегите или просто днес нямаме късмет?
Веднага започват да разпитват как така сме дошли до Наран без ескорт и насила ни качват в маршрутка до Мансера, като инструктират шофьора да ни остави в някакъв специален хотел, от който да ни резервират места за автобус до Гилгит.
Щом стигаме до Балакот казвам на шофьора, че ми е много зле и трябва да ям и си слизаме, въпреки неговите протести. После се скриваме в дворчето на един хотел да си починем малко и сме на седмото небе, че избягахме от схемите на полицаите.
Стигаме до Мансера в 5 следобед и тръгваме да вървим към изхода на града. Минава се през някакви много мизерни квартали, хората изглеждат потресаващо и ни зяпат изумено. Добре, че един човек ни взе и ни спести 2 км. ходене. Изведнъж стопа пак потръгва и след първите едно две села навлизаме в много красиви планини.
По пътя
Така наречената магистрала Каракорум всъщност е виещо се пътче, по което едвам се разминават две коли. Последните хора ни оставят пред някакъв хотел на върха на едно хълмче, наоколо се вижда гора и селца и е много тихо и спокойно.
Магистралата Каракорум
Питаме хората от хотела дали можем да си опънем палатката на полянката отпред и те се съгласяват. Вече се стъмва и цялата долина се огласява от молитвите, чуващи се от джамията – Allah Akbar – Аллах наистина е велик!
