“Вдигнете всички платна”

Корабен дневник “Вдигнете всички платна”

Плавателен съд:

14.7 метров бял катамаран, имащ себе си за китайско коте и слънчоглед едновременно, което всъщност е и името му “China cat sunflower”

Коридорче

Хола

Екипаж:

Капитан Стив – рибар в Аляска, бивш учител на алкохолизирани ескимоси, брокер на недвижими имоти и луд на тема рафтинг.

Джил – съпругата на Стив, каубойка по рождение, медицинска сестра и боен моряк.

Вълшебният керван – повечето читатели вече знаят що за беля си взимат Стив и Джил, качвайки такъв откачен екипаж на борда (без опит и с особена податливост на морска болест)

Крайна дестинация:

Фиджи, райски островчета отстоящи на 1200 морси мили (nmi) (около 2200 км) плаване през Тихия океан в сезона на циклоните, без късче земя видима на хоризонта. Разстоянието е предвидено да се измине между 10 и 15 дена, при благоприятни обстоятелства.

Ден 1-ви:

Вдигаме главното и развиваме предното платно. Китайското коте тръгва на мотори, няма вятър. Стив и Джил нямат време за безметежно плаване, така че държим строг курс и постоянна скорост от 5 възела (около 9 км/ч). Цветин се учи да вдига платна и да различава команди в потока от неясна орегонска реч. Привечер морето е стъкловидно. Автопилотът, най-добрия и издръжлив член на екипажа безпогрешно ни води, но въпреки това през цялото време трябва да има някой от нас на пост пред руля. Вятърът се засилва и се разпъват платната. За зла участ посоката му е възможно най-лошата – точно срещу носа. Минималният ъгъл, срещу който може да плава Китайското коте е 30 градуса, така че започваме да се движим на зиг-заг, при това с помощта на двигателите. Цветин остава през нощта със Стив и Джил да се учи – сваляне и вдигане на предното платно (джиба), смяна на позицията ляв/десен борд, смяна на ъгъла на главното платно. Това става с тичане, дърпане на въжета и натягането им на специална макара, скрибец.

Вечерта се спускам по тясната стълбичка в малката, но много уютна каюта. Имаме си гигантско легло, гардероб, два люка с изглед към небето и морето, и тоалетна с баня. Първа нощ на яхтата.

Нашата каюта

Ден 2-ри:

Изминато разстояние 113 морски мили (около 209 км) за около 13 часа, курс 111 градуса югоизток, вятър слаб, срещу носа. От време на време имаме късмет с вятъра, който се засилва и можем да плаваме на платна. Невероятно удоволствие е моторите да млъкнат и Китайското коте безшумно да цепи вълните.

Минаваме покрай носа на остров Макира. На яхтата кипи дейност, чистим, шием, проверяват се моторите, засича се разход на горивото (2,5 л/ч за 20 ч, което е близо 50 л). В сравнение с динги лодките с двигатели от по 40 коня, които макар и да се движат двойно по-бързо, но изразходват 20 л/ч, въобще не е зле. Подминаваме островите Света Ана и Света Каталина.

Във всички посоки на хоризонта се забелязват малки бури. Маги от два дни я хваща лека морска болест и ходи като пиян морков. Цветин дава първа вахта през нощта. Морски птици спящи върху плаващи дървета, уплашени от яхтата се разлетяват стреснато ниско над водата. Тази нощ Млечният път е особено млечен.

Бурички и дъжд

Ден 3-ти:

Изминатото разстояние от вчера до днес е 110 морски мили (около 200 км) на зиг-заг, което по права линия всъщност е 80 мили. Вятърът е слаб, отново срещу носа. От време на време навлизаме в периферните завихряния на бурите – мини циклончета и пплаваме с издути платна. Оказва се, че плаването е силно пристрастяващо. Стоиш на високото столче пред руля, взираш се като омагьосан в хоризонта и с нетърпение очакваш признаци за промяна на вятъра. Очарован наблюдаваш стрелката на ветромера как колебливо подминава ниво 10-12 възела и променяш леко курса. Бързо разпъваш предното платно, сменяш ъгъла на основното платно, гасиш двигателя и Китайското коте започва да лети с 6-7 възела (10-12 км/ч). Вятърът започва да се завърта. Завърташ руля и ти … Не след дълго вятърът утихва напълно. Палиш двигателя и почваш да се озърташ за следващата буря.

Маги се оправи напълно от морската болест с помощта на гривни натискащи някакви акопунктурни точки и най-вече благодарение на лепенката залепена зад ухото, която отделя лекарство – американско изобретение. С Джил и Стив си говорим непрестанно, особено на нощните смени. Историите им са увлекателни, като роман на Стайнбек – каубои, бизони, житейски истории на братя и техните жени, лели, женитби и раздели и какво ли още не.

Залез

Ден 4-ти:

Изминато разстояние 112 морски мили. Вятърът днес идва от по-добра посока и плаваме на платна. Минаваме над Соломонската падина, която е с дълбочина 8000 м !!! На където и да погледнеш е само един безкраен океан, в края на хоризонта с множество скупчвания на облаци, издаващи наличието на мини бурички.

По обед вятъра напълно спира. Морето става огледално и абсолютно тъмно синьо. Спираме яхтата и започваме да скачаме с крясъци и да плуваме около нея. Усещането да си запокитен на сред океана и да плуваш на няколко километра над дъното е страхотно, поне когато времето е хубаво 🙂

Плуване над Соломонската падина

Всички сме в приповдигнато настроение. Хващаме си риба тон, а за вечеря правим пица. На вахтата ми се появява силен вятър. Смплатнатаостоятелно ъгъла на плаване и на платната. Гася и паля двигателя. Отделя ми се здраво адреналин. Вятърът е 18 възела (около трийсетина км/ч). Скорост 7,5 възела (около 13 км). Страхотно е!

Ден 5-ти:

Всяка сутрин ни посреща невероятно красив и уникален изгрев. Заедно със залезите това са дневните ни дажби от топли, жълто-червени багри. През останалото време всичко, което виждаме е в различни нюанси на синьото.

Изминатото разстояние е 106 морски мили (около 190 км). Курсът е 110 градуса югоизток. Има слаб вятър от изток. Движим се на платна, с помощ и от моторите.

Опит да хванем вятър, които ни идваше право отзад с този парашут- “Медузата”

Пасажи от риба тон се хранят с малки рибки. Водата буквално кипи от тях. Десетки птици кръжат в небето и от време на време се спускат мълниеносно надолу. Нещо се закача на въдицата ни. Настава паника. Хващам с две ръце. Рибата тон е гигантска, като кит. Едвам удържам въдицата с двете си ръце. Макарата се развива със страшна скорост. За късмет и голяма радост на Маги се кордата се скъсва от голямата скорост и горката риба си заминава. Около яхтата скачат гигантски рибоци, по метър и половина. Изпускам още една риба. Ние сме в приповдигнато настроение с нюанси на лека откаченост. Правим си официална вечеря с печена касава на фурна и риба на скара. Имаме си даже и по глътка винце.

Вечеря

Ден 6-ти:

Преминали сме 106 мили. Слаб вятър срещу носа. Плаваме на мотори, като редуваме ту левия, ту десния за да си почивт. На борда идва нов член на екипажа – уморен буревестник, който кръщаваме Артър Дент, като героя от “Пътеводител на галактическия стопаджия” 🙂

Артър Дент на стоп

Вечеряме мексикански такос. Капитан Стив, който започваме да наричаме “Стис” 🙂 за пореден път ни прави саркастична забележчица, че ядем твърде много, въпреки, че такова недояждане не ни се бе случвало през цялото пътуване. Джил и Стис всъщност са страхотни, но ние сме отвикнали от западняшката егоцентричност и това поведение ни идва малко множко. Има го и ефекта на “Биг Брадър”- малка група хора затворени на тясно пространство, така че се опитваме да се хармонизираме някак си. Все пак остават още десетина дена, пък и няма как да си тръгне човек насред океана:)

Следобед

Синьо докъдето поглед стига

Вечерта през смяната на Джил изниква внезапна буря. Мощен плющящ вятър от 32 възела и гигантски вълни ни люшкат страховито. Чудя се дали да не си приготвим спасителните жилетки, просто ей така, за всеки случай 🙂 Вълните са огромни и клатенето е убийствено.

Ден 7-ми:

Морето е бурно и вали цял ден. Чувстваме се като в гондола от увеселителен парк, само дето интервалите между крайните амплитуди са през секунда. Към 14 ч ни удря втора буря. Вълните са като планини. Вятърът постоянно е над 25 възела. Свиваме предното платно и снижаваме (рифоваме) главното. Недопеченият хляб излита от фурната и виенското плаке се разбива на хиляди малки парченца по пода. Движим се из яхтата със залитания, облягания и захващане за каквото може. Тагването (смяната на посоката на плаване) става много трудно. Платната са пренадути от мощния вятър, а и въжетата са подгизнали. Дъждът плющи в очите и ни заслепява.

Буря

Управление в плющящия дъжд

Между бурите все пак успяваме да сготвим с триста зора и едвам хапваме, преди да ни удри следващата. Губим контрол на няколко пъти и лодката се върти като пумпал на 360 градуса. На вахта трябва непрестанно да се следи посоката на стрелката на ветромера, тъй като поради свитите платна твърде лесно можем да изгубим управление. Маги е с нов пристъп на морска болест. Всички сме недоспали и уморени. Захвърлени сме насред Тихия океан в пластмасова черупка (макар и да е дълга 38 фута). Движим се 60-70 градуса извън курса и рисуваме триъгълни картини по картата на GPS. Лодката скърца, огъва се и се тресе. Вятърът бучи …

Ден 8-ми:

Дълга вахта до 5 сутринта, със скорост на вятър над 22 възела. Към обяд вятърът стихва, но вълните продължават да са огромни. Готвенето е жонгльорско изкуство, вървенето цирково  балансиране по въже.

В кухнята

Ответи сме от курса и след като преизчисляваме разстоянието се оказва, че ще пристигнем със закъснение във Фиджи, през уикенда. Когато пристигнеш в извънработно време имиграционните те карат да плащаш допълнителни такси и ние решаваме, че ще се скрием на необитаем остров до понеделника, за да ги избегнем. Разпъваме всички платна. Целият екипаж сме весели. Любуваме се на романтичния залез.

Огнен залез

Ден 9-ти:

Остават 398 морски мили до финала. Нов курс 127 градуса. Силен вятър от 18 възела право в носа. Отново рисуваме триъгълници около предначертания курс със скорост 5,5 възела. Буревестници пикират ниско над вълните и докосват с върховете на крилете си блестящата повърхност на водата. Днес сме изминали 111 мили, но ефективно сме се приближили към целта само с 40 мили.

Докато си стоя небрежно облегнат на задната палуба, забелязвам странна вертикална линия от тесен като стулб облак, недалеч от яхтата. Показвам странният феномен на другите. Нямаме много време да се чудим каква ли е тази черта. Скоро тя се спуска до морето и започва да засмуква вода, облаците се скупчват и причернява около нея. Появява се бурен вятър. Адреналинът на всички ни се вдига, обръщаме се и поглеждаме със страх непрестанно към оформилия се зад нас циклон. Половината небе вече е абсолютно черно. Появяват се и нови стълбове смучещи енергия от топлата океанска вода.

На радара се вижда гигантско оранжево петно непосредствено зад нас. То е абсолютно плътно, не е като рехавите жълти точици показващи малките бурички, през които преминавахме до сега. За наш късмет циклонът тръгва в друга посока, право на запад, далеч от нас. Вечерта вятърът е бурен. На вахтата се управлява на ръчен режим тъй като автопилота блокира на моменти и не успява  да  поддръжа курса. Страхотно е да въртиш руля!

Ден 10-ти:

Остават ни 331 морски мили. Наближаваме постепенно сушата. Маги колабира от глад заради стиснатостта на Стис. Джил обаче е много добра, дава ни купчина с бисквити и ни кара да ядем каквото си поискаме от камарите запаси с храна, но скришом от капитан Стис. Вятърът спира, морето се успокоява и тръгваме отново на мотори. Всички сме безкрайно весели, че няма черти от облаци. 🙂

Ден 11-ти:

Остават 253 морски мили. Курс 128 градуса, море спокойно, вятър от 7-8 възела, но от подходяща посока, така че успяваме да плаваме повечето време без помощта на моторите.

Земното кълбо, оформящо видимата линия на хоризонта на около 25 морски мили е похлупено от небесната сфера. Върху нея небесният художник рисува с облаци и слънчеви лъчи неземно красиви картини, променящи се всяка секунда. В този свят обитаван от буревестници и невидими морски създания ти си сам, абсолютно свободен в крехкия миг на живота си. Същността и мислите ти ги няма. Всичко е вятър и вълни.

Ден 12-ти:

Остават 168 морски мили. Вече сме изминали 1200, което е разстоянието до Фиджи по права линия, но поради криволиченията още не сме достигнали. Изнесли сме се повече на изток, заради прогнозата за подходящи ветрове. Всекидневните изгреви и залези ни създават силно усещане за времето, както и че Земята се върти … и ние обикаляме по нея. Времето минава едновременно протяжно и бързо. Капитан Стис ни прави забележчици да не изплакваме финално чиниите с чиста вода. Не му се разсърдваме, но все пак не ни се яде сапун с белина. По време на нощната ми вахта, на напълно разпънати платна вятърът се засилва до 22 възела и лодката лети със 7,5 възела, прилепнала като луксозна лимузина на австралийска магистрала. Зад нас остават огнени следи от светещи мехурчета планктон.

Ден 13-ти:

Изминали сме 1300 мили, остават ни последни 80. Всички сме изморени от нощните смени, бурите и безкрайното синьо. Към 14 ч на облачния хоризонт изплуват контурите на първото островче, което поражда едновременно чувство на неимоверна радост и сигурност от близостта на твърда земя и същевременно тъга, че плаването наближава своя край и свършва единението ни с безкрайния океан. Вятърът за първи път е напълно подходящ и плаваме директно по курса. Започваме да следим дълбокомера за плитчини.

Островите Ясава

Към 22 ч се промъкваме между коралите и стигаме до набелязаното за криене островче. Заливчето е съвсем тихо. Изключваме двигателите. Абсолютна тишина. Не се клатим. Не духа вятър. Даваме си сметка, че през тези 13 дни сме били подложени на непрестанно напрежение. Тази вечер няма вахти, няма ръчкане по платната. На котва сме! Плаването през океана се оказа доста изтощително, не както беше в идеалистичните ни представи.

В тихото заливче

Ден 14-ти:

Вдигаме котва по изгрев. Островчето изглежда приказно, жалко че няма как да останем да му се насладим. Водата е кристална и се виждат коралите на дълбочина 20-30 м. Остават ни последните 20 мили до основният, най-голям остров на Фиджи – остров Вити Леву (Viti Levu) и до градчето Лаутока (Lautoкa), където смятаме да акостираме. Джил и Стив ги хваща шубе и решават да не се крием от имиграционните до понеделник,като прежалват 150 $ за допулнителни такси. Китайското коте се промъква покрай пръстен от малки и по-големи островчета. Сготвяме си последните зеленчуци, тъй като санитарният контрол във Фиджи е много строг и не може да се внася какъвто и да било пресен зеленчук или плод.

Нереалното островче

Към обяд пристигаме на пристанището на втория по големина град – Лаутока (Lautoka). Пред нас се разкриват невиждани (за нас двамата) през последните 4-5 месеца индустриални гледки. Сгради на по 4-5 етажа и пътища с движещи се по тях автомобили. 🙂 Островът изглежда значително по-сух от Соломоновите острови. Високите планини са покрити с огромни открити тревни площи, черни вулканични скали и джунглата не изглежда така плътна и девствена като в ПНГ и Соломоновите острови. Нямаме търпение да стъпим на твърда земя, но се оказва че трябва да изчакаме още ден на яхтата, което ще ни спаси от извънредните разходи. Морето е огледално гладко, земята е на една ръка разстояние, така че не ни е чак толкова голяма мъка на лодката.

Последна вечер на яхтата. В приповдигнато настроение сме. Бърборим си приятелски. Джил и Стис си пийват коктейлчета.

Наближаваме Лаутока

27.03

Ден последен – слизането. Пристига първият служител (от здравния отдел) в 8:30 ч. Засмян, с неподправена доброта. Попълва документите и небрежно напръсква с  инсектициди срещу маларийни комари, тъй като тук няма и не желаят да си ги завъдят, както и срещу плодни мушици, които пък са голямо притеснение за екосистемата на острова. Поради отдалечеността си, на Фиджи не са успели да мигрират почти никакви бозайници освен плодоядни прилепи. Може би точно поради този факт, когато на местните им се е дояждало месенце, им се налагало да си похапват други хора 🙂 Човекоядството е било широко разпространено. Когато в средата на 19 век дошли мисионерите научили местните, че по-добре е да обичаш съседа си, вместо да го изяждаш 🙂

Следващите служители, които идват са митничар, който по “международнo споразумение” е леко намръщен и подозрителен, и санитарен инспектор, който проверява за останала храна. Стив ги закарва до брега и отива да уреди документацията и да подпечата паспортите. Приготвили сме си раниците и очакваме с нетърпение досега с фиджийска земя. Джил е притеснена и загрижена за нас и започва да ни предлага безапелационно всякаква храна. Набутва ни бисквити, фъстъци, фъстъчено масло, ориз и какво ли още не. Едвам успяваме да я разубедим да не прехвърли резервите на яхтата в нашите раници. Тази доброта ни шокира, освен това ни идва като “манна небесна”, тъй като нямаме никакви хранителни резерви, нямаме нито стотинка в нас и никакви пари в картата, а очаквахме някакви средства чак след около седмица. Нямахме представа как ще оцелеем, но ето че за сега поне имаме какво да ядем.

Стив се появявя след около час с подпечатаните паспорти. Имаме четири месечна виза. Ура! Вече нищо не ни спира. Натоварваме се на прокъсаната гумена лодка. Сбогуваме се и благодарим на добричкото Китайско коте, че ни докара благополучно толкова далеч. С жадни очи наблюдаваме приближаващия се бряг.

Скаличка