Микронезия- мистериите на една изчезнала цивилизация и атолен живот с акули

Пейзаж от остров Понaпей, Микронезия

20.10.2017

След 1200 морски мили (около 2200 км) и дванадесет дена плаване из аметистови води, тази сутрин през люка виждаме очертанията на нереален остров. Водата искри в сутрешни кристални отблясъци. Заострена ярко зелена верига от възвишения, покрити с екваториална растителност плава пред очите ни като мираж. Най-сетне достигнахме първата ни дестинация – остров Кошрай (Kosrea), Федеративни микронезийски щати (Federated States of Micronesia), намиращ се в средата на нищото, миниатюрно, дълго 15-20 км тихоокеанско островче.

Остров Кошрай

Заливът на Тофол

 

МИКРОНЕЗИЯ

Интересно да се знае …
В географската зона на Микронезийския регион се включват няколко различни държави: Палау, Федеративни щати Микронезия, Маршалски острови, Кирибати, Науру и др. Това са малки атолни държави, населени от хора дошли от Азия преди близо 1000 години. Те са със сходни култури, изключително свързани с океана и морският начин на живот, заради ограничеността на суша. Имат сложни йерархични структури на социума си.

Федеративни щати Микронезия

Столица: Паликир, остров Понпей
Площ: 702 кв.км, държавата се състои от четири щата – Яп, Чуюк, Понпей и Кошрай с приблизително 600 острова и атола
Население: около 100 000 човека
Език: официален английски + местни езици
Парична единица: щатски долар
Религия: християнство
Държавно устройство: четирите федеративни щата са в свободна асоциация със САЩ,  които отговарят за отбраната и финансите им. До 1986 г. са били
американска територия.

Ние хвърлихме котва в най-източния от четирите щата – Кошрай, в малък закътан залив. След като се чекирахме набързо и без проблеми, стегнахме малко багаж и се насочихме към сушата. Собственикът на “Алабама”, господин Вятърко ни беше резервирал две стаи в резорт, за да си починем след тази първа част от прехода. Така, че заключихме кораба и се понесохме по улиците на Лелу (Lelu), към хотела.

Църквата в Лелу

Както винаги след дълъг престой в морето, всичко ни се струваше необикновено приказно и красиво. Зеленият цвят ни караше да подскачаме весело. Градчето се състоеше от стари, сравнително просторни, сякаш леко занемарени тухлени къщи. Имаше няколко магазина с не особено богат асортимент. Повечето хора се придвижваха с малки, втора ръка колички, внесени от Щатите. Всичко тънеше в зеленина – банани, кокосови палми, хибискуси, бетелови палми, увивни растения … Някакъв дух на забравеност, изоставеност, тихо прокрадващ се разпад, обгръщаше този далечен кошрaйски рай, може би, защото голяма част от жителите му предпочитаха да заминат за Хавайте или Щатите, за където не им трябваха визи и документи. Повечето не се връщаха.

Типична кошрайска къщичка

Чудех се, какво ли е да си роден по средата на океана, на дълъг само 20 км остров, като най-близката съседна суша е на близо 500 км ? Менталността, която такава среда оформя, със сигурност е коренно различна от тази на човек, роден на континент.

Кошраец

Град Лелу е съвсем миниатюрен. Той е бил старата столица, дом на благородничеството, което живеело в укрепен град от базалтови камъни. То е отделено на малко островче, свързано с главния остров чрез мост. В късния следобед забелязваме плодоядни прилепи да прелитат в лепкавия влажен въздух. Отбиваме се през супермаркета. Цените са главозамайващи и са в американски долари. Например тиквата е 7-8 лв, чипс – 7 лв, повечето зеленчуци са от 5 лв нагоре. На щандчета по пътя се продават кексчета, някакъв местен оцетен сос и малки бетелни орехчета. Черпим се с канелени сладки, по случай пристигането ни.

На разходка из Лелу с Аска

Хората изглеждат много симпатични. Гледат ни с интерес, поздравяват учтиво, макар да не изглеждат така експресивни и спонтанни, както вануатците. Повечето жени са пълнички, облечени с черни бродирани поли до пищяла. Лицата им са нещо средно между филипинци и полинезийци, с дълги черни коси и леко дръпнати очи, не твърде мургави. Напомнят ни силно на кирибатците.

Заспали момиченца

Резортът се намира на десетина минути пеша, на главния остров. Имаме две стаи с по две двойни легла. Деветият човек ще спи на пода. Толкова сме опиянени от земята, от това че сме на хотел и можем да се размажем покрай басейна или в лъскавите, луксозни стаи и да си почиваме от океана, че с Цветин съумяваме да излезем на разходка едва малко преди да се е мръкнало. По асфалтовия път стигаме до Тофол (Tofol), административната столица, състояща се от няколко разпръснати сгради из екзотичната растителност, два-три магазина, банка, полиция. На връщане хората сами ни предлагат да ни качат на стоп до “Наутилос резорт”.

В хотела

21.10

Най-сетне се наспиваме толкова добре и пълноценно. Сън, в който тялото ти не се клати от единия край на леглото до другия, вятърът не плющи в платната и ушите ти, мотори и генератори не бръмчат в главата ти.

Кошрай

Следобед отиваме на стоп до където стига пътя на север. Симпатичен мъж с камионетка ни прави обиколка до масивните стари протестантски църкви в село Тафунсак (Tafunsak) и после до пристанището Окат и летището, разположени в невероятно живописен залив. Островът е наистина красив.

На стоп из залива Окат

Вътрешността е дива, а по крайбрежието има четири основни села. Изглежда, че животът тук доста се е модернизирал под американско влияние. Но все още се спазват разнообразни местни правила и хората са много интересни. Вечерта в резорта се изтърсва група американци от Корпуса на мира, които живеят тук и преподават английски. Сядаме всички на една маса на приказки, бири и разкази за живота на това отдалечено, нетуристическо островче.

Църквите в Тафунсак

22.10

Днес, неделя, сякаш бомба е паднала. Всички са на църква. Кошрай е основно протестантски, а хората са толкова религиозни, че стриктно спазват забраните да не се пие алкохол, да не се ходи за риба, да не се пее и танцува и въобще да не се извършват каквито и да е дейности. Магазините и офисите са затворени. След църквата много от хората имат обичай да отидат на ресторант. В “Наутилос” се появяват доста семейства да хапнат пици и хамбургери.

Танци в хотела с персонала

За нас е време да се връщаме на кораба. Застанали на дока викаме към “Алабама” нашият сигнал “куииии” с надежда Себа, който вече е там, да ни чуе. След малко местните идват да ни правят забележка да не вдигаме шум в неделя, защото децата щели да видят от нас и да се научат на такова неуважително поведение 🙂

Тъй като на улиците няма почти никакви коли и няма смисъл да се стопира днес, оставаме на “Алабама”. Вечерта ни идват на гости американците с бутилка ананасово вино, лично дестилирано от тях.

23.10

Днес е рожденият ми ден. Спомняйки си предишните два – изгубени в джунглата на Сулавеси без храна и вода за седмица (макар, че точно на рождения ден намерихме вода и си спретнахме малко парти) и по предишния, под Бодхи дървото в Бодгая, Индия, където Буда получил просветление, се чудех какво ли вълнуващо нещо ще се случи сега. Марчело се върна с кофа със сладолед, като подарък. За обед си приготвихме пици с кашкавал и салата. Вечерта бяхме канени да изнесем шоу в ресторанта на италианка, женена за американец, която от дълги години живееше на Кошрай. Ето как щяхме да празнуваме този тридесети рожден ден – с цигански песни и танци на остров в Микронезия.

Ресторантът беше разположен на дървени платформи в мангрова гора. Собственичката Мария, която по случайност беше родом от същото градче, от което и Марчело, ни посрещна радостно с каси с безалкохолни напитки и бири. За наша огромна изненада не след дълго се появи Кънчо, българин с американско гражданство, прекарал последните 22 години на Кошрай, със седем жени и девет деца. Ние бяхме първите българи, които срещаше за целия си живот прекаран тук, а и не беше се връщал в България. Ние също бяхме срещали българи изключително рядко по време на пътешествията си, така че радостта ни беше взаимна. Не можехме да спрем да си говорим.

С Кънчо – българските “откриватели ” на Микронезия

Шоуто започна. Ресторантът беше пълен с всички чужденци живеещи на острова, дошли да видят нещо ново в еднообразния живот тук. Този път основно пяхме и танцувахме, като Марчело наблегна на италианския репертоар, за да зарадва Мария. В последната част той трябваше да бълва огън, но нещо се случи и керосинът се посипа на ситни капчици по лицето му, след което брадата му пламна за ужас на публиката. Огънят не се изгасваше и се наложи да скочи с главата надолу в мангровата река до кея. Избухнахме в смях, за да потушим паниката. Марчело излезе триумфиращо от водата, сякаш това бе част от номера. За щастие лицето му бе пострадало съвсем леко. Отдъхнахме си.

Местните хора също имат приготвен за нас репертоар с традиционни песни 

Веднага след това Мария ни сервира пица (вместо торта) с една свещичка по средата, в чест на рождения ми ден. Започна пир почерпката. Всички бяха очаровани от шоуто. По някое време през нощта Кънчо ни закара с ягуара си, с надут Джими Хендрикс до дока и така завърши този интересен и паметен ден.

24.10

Едно от чудесата на Микронезия – древни руини от 16 век на изчезнала цивилизация, се намират на островчето Лелу, което се намира точно пред “Алабама”. До сега все не ни оставаше време да ги видим. Така, че днес е момента да ги изследваме. Слизаме с пирата Себа и аржентинеца Алехо. Започваме да разпитваме как да се доберем до забележителностите. Оказва се, че всъщност руините са внушителни по размери и заемат почти цялата вътрешност на острова, но са скрити от джунгла и улица с къщи. Местен ни показва от къде да влезем и с боязън изчезва на обратно. Според тукашните хора мястото е пълно с духове, които не обичат да бъдат посещавани, особено след залез слънце. Нас ни завладява духът на древната цивилизация, когато се озоваваме зад дебелите, високи крепостни стени, направени от грубо издялани базалтови колони. Има гробници, място за ритуално пиене на кава, гигантски каменни блокове, тежащи по 20 тона. Мистерия си остава как са успели да построят толкова огромни неща, както и какво е довело до изчезването на тази цивилизация.

Крепостна стена

Из руините на Лелу

Докато обикаляме из лабиринтите и покритите с корали улички се засичаме с други членове на екипажа, както и с новите ни приятели американци – антроположката Ашли и компания от млади учители. Решаваме заедно да посетим след руините фабриката за хартия от стволове на банани, екологичен проект за устойчиво развитие на острова. После американските ни приятели ни завеждат и до близък водопад, като за целта се натъпкваме десет човека в колата на Ашли. Пътят до водопада минава през истинска екваториална джунгла, превзела изоставени къщи на местни, емигрирали в Щатите. Жителите на Федерални Щати на Микронезия могат свободно да пътуват и работят в САЩ.

Водопадът е страхотен. Къпем се под мощните струи, а медицинското джудже Алехо намира цвят, който мирише и се пени като сапун. Двамата с него се връщаме към “Алабама” чак привечер, където Марчело е седял цял ден, да си ближе раните от изгарянето на предишната вечер.

25.10

Разрешението за плаване в Микронезия се бави и не можем да отплаваме към следващата ни дестинация – остров Понaпей. Разхождаме се с Аска до историческия музей и дъговите дървета с разноцветна кора, наречени така, защото напомнят цветовете на дъгата. Доста е горещо и слънцето прижуря. На връщане виждаме в лагуната странна, дебела риба на петна с кучешко лице, която може би е риба балон, която при опасност може да се надуе до няколко пъти от нормалния си обем.

Дъгови дървета (rainbow trees)

Най-накрая получаваме дългоочакваното разрешително, с безценната помощ на Мария (собственичката на италианския ресторант, където изнесохме представлението).

Колибка в дъжд

Вечерта устройваме парти на борда на “Алабама” с Мария, семейството ѝ и тумбата американци. Ашли и Ник ще се присъединят към нас до остров Понaпей. Невероятно е как за толкова кратко време успяхме да си спечелим такива сърдечни приятелства. Мария е сготвила специални ястия за прощалната вечер – панирани патладжани и пай от тиква. Ашли е донесла няколко бутилки собственоръчно направено вино от ананас. Много е весело, викове, смях и песни огласят тихото заливче. След като партито приключва подготвяме експедитивно лодката за отплаване. Вдигаме котва и се измъкваме в тихата нощ покрай коралите към открито море.

Прощално парти на Алабама

26. – 28.10

Цял предиобед плаваме на мотор, в очакване да се появи вятър или някоя малка буричка, която да раздвижи въздуха. Следобед се появява северен вятър. Разпъваме голямото платно Дженоа, а после и мизена, на който сме му направили нова система от три въжета и ролки, закачени за повдигащото бума въже. Така платното стои опънато, красиво и за първи път не плющи. Малко китче скача съвсем близо до нас, но после бързо изчезва.

Разпъване на платната

На следващия ден вятърът отново е непостоянен. Ту вдигаме, ту сваляме платната и караме на мотор. Минаваме покрай атола Пингелап (Pingelap). Всички сме страшно превъзбудени, защото за първи път през живота си виждаме атол – мечтата на белугата, корали, бял пясък, кокоси и кристална вода. Интересното за този острова е, че поради някакъв генетичен феномен, почти всички жители виждат черно-бяло. Атолът е съвсем малък, забит сред океана, с минаващ кораб един път на шест месеца. Какво ли е усещането да си роден тук, да живееш цял живот тук, пък и да виждаш черно-бяло ?!

Атола Пингелап на виждащите черно-бяло хора

За съжаление не успяваме да хвърлим котва, защото не откриваме канал, през който да проникнем през прибоя и “крепостната стена” от корали, заобикаляща отвсякъде атола. Силното течение, големите вълни и краткото време до срещата ни с мистър Уинди (Вятърко) наклониха везните, така че с огорчение наблюдаваме отдалечаващия се Пингелап атол.

На следващия ден няма вятър. Движим се на мотори. Синьо, синьо и пак синьо. Минаваме покрай атола Мокил (Mokil) – ниска, обрасла с палми суша, под формата на три мини островчета, отново обградени със стена от корали и прибой от гигантски вълни. Докато заобикаляме атола, минаваме през гъмжащо с риба място, с хиляди малки черни птици, пикиращи и хранещи се с останките на изядените от рибите тон по-малки рибки. Гледката е изумителна. Правим няколко кръга и осморка, хващаме една не много голяма жълтоперка риба тон и се разделяме със съжаление с красивия атол.

Дъга

29. – 30.10

Пристигаме на остров Понaпей, който от всякъде е обграден с корали и влизането става през множество канали и маркери, отбелязващи плитчините. Всички сме на щрек, а Алехо даже е качен на мачтата, като наблюдател от старовремски кораб.

Между Кошрай и Понапей 

Наближаваме Понапей

Хвърляме котва до летището, но тъй като всеки остров от Микронезия е самостоятелна административна единица, трябва отново да преминем всички митнически, имиграционни и санитарни проверки и се налага да се преместим по-близо до пристанището. Измъкваме се успешно и навлизаме през друг канал към пристанището. Докато маневрираме покрай мангровата горичка се случва алабамска изненада. Моторът работи, оста се върти, но … не се движим. Изгубили сме перката. Абсолютен късмет, защото мястото е безопасно и подходящо за хвърляне на котва, но ако това беше се случило където и да беше преди, последицата щеше да е още един корабокруширал кораб. Поради някаква причина тук беше пълно с такива навсякъде. Бяхме минали покрай няколко големи по външния ръб на рифа. На нашето място имаше пет, шест ръждясали, разкривени корпуса и няколко изоставени, малки яхти. Съобщаваме за инцидента на пристанищните власти и отиваме с дингито да им занесем паспортите и документите.

Корабокруширали в коралите кораби

На следващия ден сме като затворници под домашен арест на “Алабама”. Чакаме да преминат всички проверки, без да можем да напуснем лодката, докато местните власти, които не са много ентусиазирани, проточват нещата до ранния следобед. Не ни разрешават да посрещнем и собственика на “Алабама”, мистър Уинди на летището. В крайна сметка от пристанището изпращат такси да го вземе. Той се появява на малкия док на “Мангров резорт”, пред който сме хвърлили котва. Том, Аска и Марчело, нарушавайки заповедта, отиват да го посрещнат с малкото динги.

Първа среща с господин Уинди (наричан от нас Вятърко :)). Той е засмян кореец, над петдесетте, с много приятно излъчване. Носи ни подаръци – японски сладки и 200 метра 20 инчово (!!!) въже. Най-сетне се запознаваме на живо. Прегръщаме се. Той е виждал само трима от екипажа. Развеждаме го из “Алабама” и му разказваме за най-новите приключения. Вечерта завършва с пир със суши и бира, разговори и песни.

Алабама на котва на остров Понапей

31.10

Господин Уинди наема кола, с която да обикаляме из Понaпей . Главният град Колония (Kolonia) е на петнадесет минути пеша от марината и е малко по-обширен от Лелу в Кошрай. Има повече живеещи хора, които щъкат наоколо. Няма високи сгради, атмосферата е приятна и интересна. Навсякъде продават традиционните черни бродирани поли, с които са облечени повечето местни жени.

Традиционни поли

Има и улична храна. Забележителностите се изчерпват с църковна кула на камбанария останала от немско време (Микронезия е била първо под испанско, после под немско и японско и накрая под американско влияние) и стара стена, тя пък останала от испанците.

Старата немска камбанария

Понеже по-голямата част от населението са католици има доста католически църкви. И тук местните изглеждат доброжелателни, както и в Кошрай. Те са леко закръгленки, усмихнати, с азиатско излъчване. Жените са с дълги черни коси, със забоден в тях гребен. Любители са на бетела и ако се съди по крясъците и музиката, нощно време и на забавите. Откриваме удивителни прилики с кирибатците (друг микронезийски народ) по отношение на това фиеста настроение, сякаш леко престъпната обстановка и страстта към риболова, основният поминък на тези атолни хора.

Посещаваме с Афра централната болница, защото тя има болки в жлъчния мехур. След продължително (всъщност цяла сутрин) чакане бива удостоена с преглед от нигерийски доктор. След болницата се натоварваме всички момичета с господин Уинди в колата и тръгваме на обиколка около острова.

Природата е невероятно красива, екваториална и влажна. Понaпей е най-големият от островите във Федералните микронезийски щати и всъщност с Кошрай са единствените два същински острови, с хълмисти възвишения и планински централна част. Всичко останало са атоли.

След близо час каране по не особено добрия асфалтов път, описващ кръг около острова, достигаме до най-голямата забележителност тук – тайнствените руини Нан Мадол (Nan Madol), на цивилизация изчезнала преди векове, за която никой нищо не знае. В списъка на ЮНЕСКО са и са наистина впечатляващи с размерите и мащаба си.

Руините на Нан Мадол

По мост преминаваме на отделно островче, търсейки по кой от черните пътища трябва да свърнем. Няма указателни табели. Всичко тъне в гъста джунгла. Достигаме до порутени, доста занемарени къщи, където собствениците на земята ни таксуват по 3 долара входна такса. Древни пътеки направени от камъни и корали ни отвеждат през мангровата гора в сърцето на огромния комплекс, в който са останали запазени само храмовите сгради и някои от крепостните стени. Всичко е изградено от огромни шестоъгълни базалтови блокове. Съществуват спекулации, че руините датиращи от периода между 11 – 16 век от новата ера са от изчезналата цивилизация на Атлантидите. Обикаляме до свечеряване като омагьосани из изкуствено построения коралов остров насред мангровата джунгла.

Нан Мадол

След руините се отбиваме през традиционно заведение на открито за пиене на “сакау” (местното наименование на напитката кава). Изпиваме по чаша, две от лигавата, стипчива течност с местните, повечето от които вече са се отрязали солидно и с алкохол. Вечерта завършваме в японски ресторант, където господин Уинди ни черпи нудъли Удон.

01. – 07.11

Следващата седмица прекарваме на котва пред марината на “Мангров резорт”, наслаждавайки се на микронезийския живот с господин Уинди, който остава очарован от екипажа, лодката и нетипичният ни начин на живот. Жегата е непоносима, всичко лепне, а като капак и често се сипят нечувани екваториални порои, така че някои от дните прекарваме просто в бара на марината, използвайки безплатно уайфай. Ние си работим и по блога.

Бейзболен плод – за първи път пробваме

Ник, единият от американците, който бяхме взели на стоп от Кошрай, изведнъж решава, че ще продължи с нас към Южна Корея, зарязвайки целия си живот тук. Ние всички ентусиазирано го приемаме, като нов член на екипажа. А и той наистина е страшно мило момче.

Единият от дните успяваме да излезем на разходка с “Алабама” извън рифа, след като пропелера е ремонтиран успешно, за да демонстрираме на господин Уинди какво удоволствие е да се плава с нея. Не успяваме да намерим подходящо място за котва из коралите и плитчините, така че вечерта се връщаме обратно в залива.

На разходка с лодка

На идния ден господин Уинди дава прощална вечеря в един от близките хотели, след което доволен си заминава за Корея, където ще ни чака да пристигнем до месец, два. Изпращаме го с песни, с китари и викове.

Следващите два дни отново посвещаваме на безкрайните ремонти по “Алабама”, поредното запасяване с храна, изпращане на писма по пощата и разходки из околността. Въпреки, че начинът на живот на местните е доста американизиран, все пак контактът с тях е интересен. Понякога на лодката ни идват тумби с деца да си играят, както и новите ни приятели, преселници от атола Капинга Маранги, отдалечен на седмица плаване от тук, които страшно си падат по пиенето и веселбите.

Местна къщичка

08.11

Преди да напуснем държавата решаваме все пак да посетим близкия атол Ант (Ant atoll) за няколко дни. Никой от нас не е бил на истински атол и идеята да се гмуркаме по цял ден в необитаема лагуна страшно ни блазни. За съжаление атолът е частна собственост и се налага да платим по 10 долара на човек плюс 35 долара за яхтата, ако желаем да го посетим. Тъй като разходите са покрити от експедицията, решаваме да си направим удоволствието.

По обед тръгваме. Разстоянието е само 25 морски мили (т.е. около пет часа плаване). Хвърчим с 9 възела. За първи път опъваме всичките четири платна, след като Себастиян се качи на върха на мачтата и инсталира дървен блок, опасно полюшвайки се на височина от 20 метра. Не след дълго сме пред тесния S-образен канал за влизане в атола.

Всички платна опънати

Интересно да се знае…
Атолите представляват ниски коралови острови с пръстеновидна форма, чиито център е зает от лагуна. Образуват се при потъването на вулкани, като по ръба на кратера, с течение на хиляди години растат корали, образувайки характерния кръг на атола. Атоли има само на тропиците и субтропиците.

Ант атол

Маневрираме умело през тесния канал, с особено повишено внимание, да не се забием в кораловите стени от двете ни страни. За щастие навсякъде има поставени навигационни колове и шамандури, така че влизаме в приказната лагуна безпроблемно. Водата е огледална и прозрачна. Пред нас тънката суша обрасла с кокоси и джунгла блести под последните лъчи на слънцето. Тишината, нарушавана само от птичи песни, обгръща “Алабама”, полюшваща се в центъра на потънал вулкан. Залезът на атол е нещо наистина спиращо дъха. Лагуната създава усещане за един защитен от силата на океана микросвят, пълен с живот. Невероятно щастие е, че сме тук !!!

Динги експедиция

09. – 13.11

Дните на атола са магични. Основните занимания, на които човек може да се отдаде на такова място са гмуркане из пъстрите корали, събиране на кокоси, скокове във водата и салта от покрива на яхтата, слушане на тишината, опияняване от цветове …

Кръгът на атола на места с пролуки, отзад се вижда Понапей 

Атолът е ненаселен, така че сме единствените човеци в лагуната, с редки изключения на местни преминаващи с моторни лодки. Докато събираме кокоси за пиене от джунглата, всякакви животни идват да ни наблюдават без страх, несвикнали на хора – плъхове, птички, раци … Сякаш сме в някаква реалност на хармония между всички същества, като от друго измерение. Това е и едно от най-забележителните места, на които сме се гмуркали. Отвесни коралови стени по 15-20 метра се спускат рязко към дълбините, като от всяка дупка изскачат шарени риби, риби папагали, немо-та, морени. Коралите са удивителни, някои с форма на мозъци, на кристални гори, на гигантски понички, анемони, ветрила във всевъзможни цветове. Откриваме с необуздан възторг, че лагуната е пълна с рифови акули, някои от които по над метър. Усещането да се гмуркаш с акули, макар и неопасни за човека е доста адреналинно. Самите тях изглежда въобще не ги е страх, а някои са и любопитни. По някога плуваме с морски костенурки. Изглежда, че можем да останем тук безкрайно, забравяйки, че времето съществува.

Един ден Том и Себа ме изкачват на върха на мачтата с въжета, рифът погледнат отгоре ме замайва.

След близо седмица на райски живот е време да се връщаме на Понaпей и да се стягаме за следващата голяма отсечка от плаването. Предстоят ни 1500 морски мили до следващата ни междинна дестинация – японската островна група Огасавара (Ogasawara islands) на север от Марианската падина.

Хвърляме котва в късния понеделнишки следобед. Последна нощ без клатушкане, в тихи води. Част от екипажа се отрязва в бара на марината с местно производство кокосов алкохол, сервиран директно от кофи за вода.

14.11

Финални приготовления: пълнене на резервоара със сладка вода до горе, закупуване на тонове зеленчуци, пране на дрехи и чаршафи (по време на плаване обикновено се пести минимално водата, така че прането е нежелателно, дори и душовете са редки и икономични), последен интернет за следващите две седмици, процедура по чекиране за напускане на държавата.

В крайна сметка нещата така се замотават, че потеглянето се отлага за рано призори на следващия ден. Вечерта на гости ни идва японски рибар от съседен кораб и носи цяла торба с безалкохолни.