Глава на Буда, вплетена в баняново дърво
18.01
Един чичко в униформа ни закара до основната магистрала, свързваща севера, по-точно Чинг Рай с Бангкок. Беше толкова превъзбуден, че е качил стопаджии, че не спираше да се хили и да ни казва имената на всяко място, през което минавахме. След 80 км най-сетне стигнахме до дългоочакваната магистрала, която щеше да ни отведе към плажовете на юг. Край на планините, племената и виещите се забутани пътчета.
След десет минути чакане ни спряха двама младежи – директно за Бангкок, 500 км. Те бяха с лека спортна кола и скоростта им не падаше под 120-140 км/ч. Единият беше полицай, другият военен, но много симпатични. Наобед спряхме на една бензиностанция да ядем. По принцип всяка по-голяма бензиностанция в Тайланд задължително има ресторант за бързо хранене, кафене за шейкове и айс кафе, което тайландците обожават, магазини за дрехи и задължителният “7 eleven”. Като дойде време за плащане не щяха и да чуят да си платим и ни почерпиха.
Преди да продължим на юг искахме да разгледаме Аютая (Ayutthaya), древната столица на кралство Сиам. В предишното ни пътешествие из Югоизточна Азия имахме пет дневен престой в Бангкок и го разгледахме доста основно, така че сега мислехме да го пропуснем. Но преди плажовете все пак ни се искаше да се докоснем до още малко история и религия. Не можехме да пропуснем руините, които са в списъка на ЮНЕСКО и са една от най-големите исторически забележителности в Тайланд, още повече че ни бяха и на път.
Момчетата ни оставиха на магистралата, на отбивката за Аютая. Аютая е на 70 км преди Бангкок (ако идваш от север). Пътуването ни от близо 400 км мина неусетно и пристигнахме още по светло. Отбихме се до тоалетната в огромен мол до магистралата преди да тръгнем към градчето. Направо се ужасихме колко хора имаше вътре и как пазаруваха неща на десеторни цени в сравнение с тези по пазарите. Чудех се къде са всички пешеходци, а те били в моловете …
Тръгнахме пеша към града, но се оказа, че е поне на 6-7 км. Докато вървяхме взе да се мръква, но за късмет една маршрутка тук-тук ни предложи да ни закара без пари до центъра. Дори на такова туристическо място местните хора са много добри.
Слонове за развеждане на туристи
Старият град е остров, заобиколен от всички страни с реки. Решихме да търсим място, както винаги покрай реката, но вървяхме ли вървяхме, а всичко беше плътно в къщи. По едно време забелязахме нещо като парк с езеро. Беше заобиколено отвсякъде с висока ограда, но намерихме едно място лесно за прескачане. Преди това в един работнически лагер видяхме бани и тоалетни, където си взехме по един душ и се промъкнахме зад бамбуците до езерцето. Нощта беше гореща и лепкава и изпитах голямо удоволствие, че отново мога да спя само по панталонки и потник, без чувал. Край на нощното мръзнене 🙂
Цвете
19.01
На сутринта няколко работника ни забелязаха, но само ни питаха имаме ли нужда от нещо, като единият даже ни донесе шише минерална вода. На никой не му пукаше за палатката. Направихме си палачинки, събрахме лагера, взехме си по един душ в баните на парка (задължително е човек да се къпе по два пъти на ден, тъй като постоянно се облива в пот и кожата започва да лепне). Оставихме раниците в къщата, която ремонтираха работниците. На входа на парка имаше строга охрана и май се оказа, че са някакви правителствени сгради и на Червения кръст. Изгледаха ни доста изумени като излизахме, но нищо не ни казаха. От информационния център си взехме брошури и безплатни карти на града и започнахме обиколката.
Махут
Аютая е била столица на Сиамското кралство за няколко стотин години, преди бирманците да я превземат и разрушат всичко. Сиам е била една от най-проспериращите страни в Далечния Изток. Може би благодарение точно на това, че Тайланд за разлика от останалите държави в региона никога не е била чужда колония, нито е била опустошавана от войни и крайни режими, днес е толкова развита икономически. За съжаление от десетките будистки храмове и царски дворци и комплекси са останали само руини, но някои са в доста добро състояние и са наистина впечатляващи.
Храмът на стария дворец Ват Пра Шри Санпет
Някои по-малки храмове са функционирали без прекъсване и са изцяло реставрирани. Тайландците, както и в съвремието, явно още от стари времена са били отворени към чужди култури. Кралят е позволявал всякакви чуждоземци да се заселват и през средновековието около столицата е имало японско, португалско и холандско село. Запазени са картини, изобразяващи величието на Аютая, които са нарисувани от холандски художник, живял тук.
Храмът Ват Махатат
Градът не е твърде голям и за 5-6 часа успяхме да разгледаме абсолютно всичко. Повечето туристи си наемат колела, но и пеша е абсолютно възможно да се обиколи. За щастие денят беше облачен, иначе на 34-35 градуса щяхме да изпукаме. По-големите и запазени руини имат входове по 50 бата (2,50 лв), но е изключително лесно да заобиколиш и да си влезеш малко по-встрани от гишето. По-малките руини и действащите храмове са безплатни.
Руини в Аютая
Още руини
Към четири следобед, с крака подути от вървенето по асфалта, се върнахме при раниците. Охраната на входа хич не ни се зарадва и дори не искаха да ни пускат вътре. След като си взехме раниците един от тях лично дойде да види дали си тръгваме. По светло е много по-лесно да си намериш място за спане, а и вече бяхме разузнали и цялото градче. Така че не ни пукаше изобщо.
Беседката до бивака, зад която си готвехме
Докато вървяхме към моста за излизане от стария град, за малко да се спъна в един три метров питон, проснат мъртъв на тротоара. Някой тъпанар го беше намерил в затревените площи покрай речните канали и го беше убил и то не как да е , ами беше го обесил. Така се ядосах, че ми причерня.
Убитият от изроди питон
Оставихме раниците в едно хотелче и отидохме до местния пазар, но тук всичко беше на тройни цени в сравнение със севера. Например кило лук е 5 лв. и не можахме да напазаруваме. Докато се разхождахме намерихме невероятно красив храм, навътре в една уличка. Беше на няколко стотин години. Основата му беше огъната, за да наподобява на кораб.
Храмът кораб
Наоколо почти нямаше хора, а отпред имаше голяма затревена площ неподдържана от никой и решихме, че мястото е идеално за нас. На залез се върнахме с раниците и опънахме лагера на скрито зад дърветата. Наблизо имаше тоалетни и бани. Сготвихме си любимата манджа гъби с кокосово мляко и тайландска чили паста с подправки и си легнахме.
Бивакът ни в манастира Сам Рой Йот
20.01
Излишно е да се повтарям, че на сутринта отново не успяхме да тръгнем рано. Всяка утрин сме големи табиетлии, то са закуски, то са душове, оправяне на багажа сто часа, а днес се забавихме и защото Цветин беше забравил капака на тенджерката ни в банята на работниците и трябваше да се връща да го взима цели три километра до центъра на града.
Така че сварихме да тръгнем чак след 12 на обяд, а днес ни чакаше много неприятна задача. Трябваше да заобиколим Бангкок, огромен азиатски мегаполис, за да се свържем с магистралата към юга. Бангкок е свръх модерен и развит, въпреки че старата част напълно е запазила духа си и е страшно интересна за разходки. Обаче всеки може да си представи колко ще са индустриализирани покрайнините на такъв тип град. Само като си помислех какво ни чака, ми призляваше.
По това време на деня температурата вече надхвърляше 35 градуса и вървенето на 7 км до магистралата беше непоносимо. Отдалечихме се 2-3 км и започнахме стопа насред града. Скоро ни взе един дебеланко, целият в татуировки, и ни откара до магистралата. Човекът даже ни подари и бутилка минерална вода. Докато стопирахме се появи един полицай с мотор и ни попита защо сме отказали автобусчето за Бангкок, което се чудеше дали да ни спре, но ние му махнахме да продължава.
Обяснихме му, че ние стопираме и той започна да маха вместо нас. Едвам успяхме да го възпрем и убедим, че и сами ще се справим. Малко след като си тръгна той ни спря мъж, отиващ да вземе детето си от училището на двадесетина километра. В желанието си да ни помогне и да ни закара до магистралата, подмина отбивката за първото околовръстно, по което искахме да заобиколим Бангкок. Така или иначе веднага след като пресякохме и тръгнахме да се връщаме, първата кола ни спря и ни метна до кръстовището.
После пък без да махаме ни качи спряла джипарка. Вече започнахме да се уморяваме, без изобщо да предполагаме, че приключенията едва сега започват. Чичето ни остави на тридесетина километра, по средата на уж заобикалящия столицата околовръстен лот. Оказа се обаче, че градът се е разгърнал страшно много. Всичко е в молове, квартали за живеене, задръстени пътища и детелини. Имаше дори и спирка на метрото.
В абсолютната лудница насред магистралата и непрестанния поток от фучащи автомобили, тъкмо започнахме да се чудим дали някой ще спре и дали въобще ще се измъкнем от града и ни спря младо семейство с малко детенце. Не говореха бъкел английски и се започна едно чудене, жестикулиране, разговори по телефона с приятел, който уж говори английски. Разбрахме се най-сетне къде искаме да слезем. Тръгнахме. На първото обръщало обаче те се включиха и обърнаха посоката на движение.
Лудницата започна отново. Слязохме, Цветин свали раниците, после те започнаха да настояват да се качим отново. После пак тръгнахме, обърнахме посоката на движение. Бебето се смя, рева, повръща. Разбра се, че те въобще не са в тази посока и че просто искат да ни помогнат. В крайна сметка ни оставиха на въпросното кръстовище. Разделихме се с милото, трогателно семейство. Излязохме от Бангкок, но се заредиха десетки километри индустриални зони. Разноцветни пушеци и смрад на ферментирали риби, скариди и какво ли не.
Хората, които ни помогнаха да прекосим Бангкок
Весел човечец ни качи почти веднага. Превъзбудено говореше и жестикулираше, говорихме с приятелката му по телефона за каквото можехме да се разбираме. Човекът така се улиса, че си изпусна отбивката. На раздяла ни подари две бутилки вода и ние тръгнахме да се отдалечаваме от постройките докато се смрачаваше. Стопът се позакучи, но пък ние отново се сблъскахме с невероятната доброта и желание за помощ на тайландците.
Тук ще отворя една скоба, за да отбележа, че наистина сме изумени от човечността, веселостта и добротата на тукашните хора. Като стара и известна туристическа дестинация, остава на заден план изключителните достойнства на хората, които живеят тук, в интернет може да намерите какво ли не информация за Тайланд, но никъде няма да прочетете за тези характеристики на тайландците. Дори и разни пътешественици, които срещнахме и вече бяха идвали тук, като че ли не бяха впечатлени от този феномен.
Както и да е, докато чакахме и стопирахме в тъмното се появи и спря момче с мотор и ни попита дали имаме нужда от помощ и ни подаде торбичка с две кутии храна. Докато му обяснявахме за къде пътуваме се бръкна и извади пари, които му отказахме с триста зора. Малко по-късно ни взе друго момче за около тридесетина километра. Да се возиш в каросерията на джипка по магистралата през нощта не е голяма оферта. Издухаха ни се ушите, но най-сетне излезнахме напълно от индустриалната зона Самут Сакон (Samut Sakhon) и вече не ни пукаше, можеше да спим където си поискаме.
Невероятностните събития обаче продължиха. Спря ни бусче маршрутка и шофьорът ни качи въпреки, че разбра, че сме на автостоп. Така изминахме още около 200 км до Хуа Хин (Hua Hin) – доста голям курорт пълен с резорти и туристи. Тук трябваше да му е последната спирка, но тъй като имаше голяма група от хора, които се прибираха след работа, той се нави и ни закара още тридесетина километра в нашата посока. Така че излязохме от големия град.
Тъкмо слязохме и тръгнахме да си търсим място за бивак, когато видяхме едно момиче от буса да тича към нас, за да ни накара да се върнем. Каза, че имало друго автобусче, което също щяло да ни вземе без пари. Когато се върнахме видяхме как шофьорът на първото бусче се опитва да ни плати билетите, а този на второто категорично отказва. Не ни се беше случвало до сега, но този път вече се почувствахме адски неудобно, че пътуваме на стоп. Този път направо ни се просълзиха очите. Толкова доброта и загриженост за един ден ни идваше малко в повече. В крайна сметка достигнахме до градчето Сам Рой Йот (Sam Roi Yot), където искахме да изследваме близкия национален парк. Този ден успяхме да изминем огромно разстояние, около 500 км, въпреки че тръгнахме от Аютая след обяд и заобиколихме огромния Бангкок.
Хапнахме на масичката на едно затворено заведение подарената от момчето храна и попитахме едни младежи накъде е входа на националния парк. След като се разделихме с тях те ни настигнаха, за да ни предложат да ни закарат с моторчетата си. Едвам им отказахме и си тръгнаха, ето че ни настигна друг младеж, който искаше да ни закара, до гарата поне. Този път се предадохме. Така се озовахме малко след гарата, в двора на един огромен будистко-китайски манастир. Имаше вода, тоалетна и наколна обширна постройка с малко кученце в нея. Изморени от дългото пътуване и безмерните преживелици, разпънахме палатката и се отпуснахме в неспокоен сън.
Китайски манастир
21.01
Сутринта две бизнесменки ни закараха до подножието на планината в Национален парк Као Сам Рой Йот (Khao Sam Roi Yot). Планът ни беше да я прехвърлим и стигнем до изолиран плаж, до който достъпът е само пеша. От едната страна на планината минаваше асфалтов път, там беше караулката и входа на парка. За това бяхме решили вместо по официалния път да минем напряко през планината. Оказа се, че в подножието също има караулка и след като, както винаги, се осведомихме, че входа е 10 лв на човек, тръгнахме да вървим успоредно на планината. Това, което не очаквахме беше, че за разлика от досегашните хълмисти планини, тази беше изцяло от варовикови непрестъпни скали и преодоляването им изглеждаше невъзможно.
По пътя имаше нещо като малко село от няколко къщи и се отбихме да питаме има ли пътека. Никой не говореше английски. Обитателите на селото бяха една стара баба дъвчеща бетел и странен мъж целия в будистки амулети и с жезъл, на чийто връх беше прикрепен череп на дива котка. Така и не успяхме да разберем има ли пътека.
Продължихме да вървим по пътя. Скоро стигнахме до голям китайски храм. От там имаше пътека през гората към някаква рейнджърска станция, която подминахме и никой нищо не ни каза. В гората беше много красиво и доста по-екзотично от сухите гори на север. Няколко маймуни притичаха, но толкова бързо, че не успяхме да видим точно какъв вид са.
Призраци и китайски корабокрушенци
Тишина обгръщаше гората. Скоро пътеката ни отведе до странни места. Подминахме малко олтарче с предложени сокове, пръчици и други неща, но странното беше, че от клона на дървото до олтара висеше женска копринена дреха. Малко по-натам подминахме широка дървена постройка, но предположихме, че е на горските.
Достигнахме до китайско гробище с гигантски красиви могили и изрисувани гробове. Пред двете основни могили имаше малки басейнчета с вода. Мястото създаваше особено, блажено чувство. На единия гроб успях да разчета йероглифите на кратко стихче, които приблизително звучаха така: “Змията влиза в дупката, раменете сами олекват.” След още 500 метра пътеката свърши в подножието на пресъхнало водопадче. Цветин се изкатери отзад и намери още един от мистериозните олтари, но този път с малка тоалетка с гримове.
Китайско гробище
Върнахме се назад и тръгнахме по зашумената пътека, встрани от могилите, която внезапно свърши до блато и таен кей с няколко лодки. Между двуметровите тръстики имаше направени просеки и можеше да се плава по тесни каналчета из блатото. Отвързахме една лодка, но навигацията с помощта на бамбуков прът не ни се отдаваше особено и придвижването ставаше ужасно бавно. Лодката се клатеше ужасяващо и скоро целите бяхме покрити с кал. Отдалечихме се едва 200 метра, когато решихме, че не можем повече и се върнахме безславно на скрития кей. Бяхме огладнели доста и тръгнахме към дървената къщичка да си починем и сготвим нещо за обяд.
Таен пристан в блатото
Долният етаж беше празен с изключение на малко китайско олтарче, пещ за хляб и маса, на която беше оставен отдавна втвърден хляб. На втория етаж беше доста по-страховито. Срещу отворените прозорци, гравирани с йероглифи и жерави, имаше голям олтар с картина, изобразяваща красива жена в медитативна поза. Пред нея имаше предложени сокове и цветя. Встрани пък целият ъгъл беше гардеробна с красиви рокли и тоалетка с всевъзможни гримове.
Тоалетката и роклята на богинята
Явно това беше къщата на тази призрачна богиня. По стените бяха окачени пожълтели черно-бели снимки на китайци облечени с традиционни дрехи от едно време, като единият изглежда беше даоист. Зад къщата, сред обрасли скали по дърветата, висяха оранжеви парчета плат като от роба на монах. Цялото място беше доста странно.
Мистичната богиня
Къщата на богинята
Къщата за духове в гората
Сготвихме си на една беседка в двора, като се надявахме да не ни изненада някой призрак и след като си починахме тръгнахме наобратно. Рейнджърите с моторчета бяха тръгнали да ни търсят и да ни обяснят, че няма пътека,която да заобикаля планината, въпреки че на картата в специалната книга за национални паркове, която бяха ни подарили в друг парк, изглеждаше, че има.
След като се върнахме на асфалтовия път, една жена ни взе на стоп и предложи да ни закара до плажа Сам Рой Йот, който бил точно в съседство на този на националния парк, но не се плащало нищо. Бяхме уморени от безуспешното търсене на пътека цял ден и въобще не му мислихме. По пътя жената ни разказа, че името Сам Рой Йот буквално означава 300 върха, но всъщност става въпрос за 300 корабокрушенци китайци, които достигнали брега тук и се заселили. За това и до гората имаше гигантска китайска арка и храмове. Призрачната богиня също била на китайците, но за нея не се разбра повече.
С джипката на жената минахме по цялото крайбрежие на плажа Сам Рой Йот, който беше основно каменист, но с бетонна алея за разходки и беседки. Тя ни остави в началото на следващия залив, до малко хълмче, цялото в кактуси. Изглеждаше много спокойно, въпреки че на близо имаше няколко ресторантчета и вили, но тъй като беше отдалечено на 5-10 км от Сам Рой Йот и Пран Бури (Pran Buri) почти нямаше хора, само няколко местни пиеха бира и хапваха шишчета на шезлонги. Жената каза, че нямало никакъв проблем да се спи на палатка и си замина към вилата, където я чакаше гаджето й от Англия.
Направихме първото топване в тайландския залив. Водата беше топла, но много мътна, въпреки че беше чисто. Имаше табела: “Къпането забранено заради медузи”.Това разбира се не ни попречи да поплуваме. Като се стъмни опънахме палатката. Група местни, които се застояха до по-късно, дори ни подариха бутилка бира.
Планината Сам Рой Йот
22.01
На сутринта започнаха да идват туристи на плаж. Около нас седнаха няколко групи италиански семейства. Тъй като плажът беше най-обикновен курортен плаж, макар и с крайно малко плажуващи, решихме да продължаваме на юг. Вървяхме пеша покрай брега на Сам Рой Йот и по едно време седнахме да си починем, защото слънцето беше убийствено. Един мъж спря джипа си до нас и се провикна: “Хей, хипита! Накъде сте тръгнали?” Каза, че и той отива до магистралата на 15 км и ще ни метне. През целия път говореше само за хипари и как самия той бил такъв едно време, как обичал Боб Дилан и други такива неща. Разказа ни как бил в Саудитска Арабия да работи и лежал три месеца в затвора, защото ги хванали да пият алкохол на някакво частно парти.
Имаше идея да построи безплатни колиби в имота си за хипарите и ни покани да видим мястото му. Върнахме се над 20 км, почти до курорта Хуа Хин за да го видим и да си кажем мнението. Вече беше построил три бамбукови колибки, но не знаем кой въобще би се навил да остане толкова далече от плажа и на 100 метра от шумната магистрала. Помоли да кажем (ето казваме) на всичките си приятели, че могат да спят при него безплатно, той щял да ги кара до плажа. Беше си голям хахо и с вид на бивш алкохолик, но все пак го окуражихме. Показа ни, че си има и собствена марка минерална вода с неговия лик на етикета.
Скоро дойде един от приятелите му с цяла връзка будистки амулети. Оказа се, че това е голяма мания в Тайланд. Амулетите се изработват от монаси и старите са с голяма стойност и много търсени. Повечето представляват гравирани каменни плочки, но има и метални, като се държат в прозрачна пластмасова кутия, която да ги предпазва. До сега бяхме срещали няколко човека, които носеха на варта си нанизи с по десетина такива кутийки. Всеки амулет ти дава различни умения или закрили, като в компютърните игри. Показаха ни дори специализирани списания за антични амулети, както е при нас филателията или нумизматиката или събирането на ордени да речем. Някои струваха по над 10 000 лв.
Разделихме се с човечеца, който ни подари царевица и странен плод от градината си, и продължихме стопа. Семейство ни взе обратно до Сам Рой Йот и спряха на същото място, на което бяхме пристигнали два дена по-рано през нощта. Имаше седмичен пазар и се запасихме с какво ли не за следващия плаж. Облажихме се и със страхотни понички, пет за левче 🙂
Докато вървяхме към края на града ни настигна чернокож от Щатите, който страшно се развесели от нас. Не можехме да разберем какво толкова го забавлявахме, но на всяко изречение се превиваше от смях. Провинцията, в която се намирахме Прачоп Кири Кан (Prachaup Kiri Khan), се оказа любима за заселване от чужденците, този беше поне петия, който живееше от години тук. Установихме го за двата дена, в които бяхме тук.
Следващият ни стоп беше много късметлийски. Двама много симпатични типа пътуваха за Сурат Тани(Surat Thani) на 400 км на юг и ни оставиха в градчето Сауй (Sawi) в провинция Чумпон (Chumpon) на 200 км на юг. Пристигнахме съвсем по тъмно и направо започнахме да търсим място за палатка, тъй като следващия плаж, който искахме да посетим беше на 20 км навътре, а коли вече почти не минаваха.
Младо семейство тъкмо си разтоварваше багажа от колата пред тях си, когато ни видяха и попитаха накъде отиваме. Поканиха ни да си опънем палатката до къщата и както бяхме ужасно уморени много се зарадвахме на предложението. Докато се оправяхме хората ни донесоха минерална вода и горещи нудъли за вечеря. Взехме си по един душ и направо се трупясахме.
23.01
На сутринта мъжът ни чакаше с кафе и бисквити. После ни дадоха да попълним една тетрадка с въпроси за пътуването, които бяха преведени на английски. Много готини хора.
Плажът на Сам Рой Йот
От Сауй семейство,което отиваше на риболов, ни взе до плажа, към който бяхме тръгнали – Хат Сай Ри (Hat Sairi). Плажът е част от Национален парк Му Ко Чумпон (Mu Ko Chumphon), но тъй като е далеч от щабквартирата на парка, а и някои рибари живеят наоколо, няма входове и такива глупости.
Хат Саири ни посреща
Най-сетне се озовахме на самотен плаж. На първия залив имаше няколко къщички на местни и едно, две леко западнали рибни ресторантчета. Всичко беше адски тихо и нямаше никакви хора. Имаше отлив и преминахме на следващия залив. Там вече имаше единствено гора от кокосови палми, въпреки че по-късно в дъното на залива намерихме малка луксозна къщичка, в която си живееше самотен дядо.
Опънахме палатката сред палмите, като изчислихме мястото да не е под никоя палма, защото от време на време падат няколкокилограмови кокоси, които спокойно могат да ти пръснат черепа падайки от десет метра. Морето отново беше мътно и камъните отдолу почти не се виждаха, така че не беше много добре за плуване, но иначе мястото беше райско.
Бивака
24-25.01
Толкова си бяхме мечтали просто да си лежим на плажа и нищо да не правим. И ето най-сетне мечтата ни се сбъдна. От тук до края на престоя ни в Тайланд се очертава да правим само това. Имахме си плаж изцяло за нас, непосещаван от никой. Изкарахме целия ден в релаксация, къпане, готвене, пиене от кокосови орехи.
Първи собственоръчно разчупен кокос
Запознахме се и с дядото, от когото взимахме вода за пиене. Вечерта отидохме до ресторантчето от другата страна на скалите да пийнем по едно безалкохолно и да пиша блога. (За Ираклийци – дядото е Пешова колиба, ресторантчето е Бара, който уви вече го няма де :)). Хората от ресторанта отказаха да им платим кока колите си, което тотално ни изуми. Ресторантьори на морето да те почерпят е нечуван феномен, но явно не и в Тайланд. Даже ни подариха и бутилка минерална вода.
Вкусотии
Вечерта излезе силен вятър, който през нощта се превърна в тропическа буря. Поривите на вятъра огъваха палмите и се молехме да не ни падне някой кокос отгоре. В морето излязоха големи вълни и през нощта по време на прилива достигнаха на два метра от лагера, който по време на отлива беше на над 100 метра от водата. По едно време един клон ни падна върху палатката и от едната страна протече. На сутринта стихията беше поотминала малко, но цял ден валя и не можехме да мръднем от палатката.
Тропична буря
Добре че имахме гигантско преддверие и можехме да си готвим без да излизаме. В късния следобед спря да вали, но беше мрачно и студено. Морето изхвърли тонове боклуци и всичко стана в стиропори, бутилки, пластмаса и дървени трупи. Изумително е колко е замърсен океана. На дивите плажове, където никой не чисти винаги се намират боклуци от човешката дейност. Следобеда успяхме да изсушим чувалите на огъня и си легнахме на сухо.
След бурята
