09.03
Сутринта започва по тъмно с призива за молитва от джамията. Стягаме на бързо багажа и отиваме в близкото курортно селище, където на плажа има душ. Изкъпваме се и даже на бързо изпираме по една тениска. В далечината на плажа се е събрало огромно множество от хора. Чуват се подвиквания. По всичко личи, че е търг за рибата, която рибарите току що са извадили от океана. Кизимкази (Kizimkazi) е на сами южния нос на остров Занзибар и е най-големия риболовен център на юга. От тук огромните рибоци се натоварват по покривите на камиончетата в редове от дълги кошници, на моторчета, колелета или в кофи носени на ръце, към незнайни направления.
Освен няколкото симпатични резорта пълни с червени, като раци руснаци и главна улица с няколко магазинчета, селото всъщност се оказва, че е доста голямо. Вчера в търсене на керосин за Нафтечко, придружен от малко забулено момиченце, бях се пуснал на дълга обиколка по тесните лабиринтени улички, докато намеря скъпоценната течност. Навсякъде щъкаха хора със специфичната поклащаща се африканска походка. Пред магазинчетата пък бяха насядали жени, които подмятаха бебета. Скупчени мъже играеха традиционна игра с пулове. Имаше и пастири с кози. Селището няма типичният курортен вид. Вечерно време насядалите туристи на маси със свещи на сами плажа изглеждат леко абсурдно, обградени от живота на местните, който продължава да си тече с типичните занзибарски усмивки и небрежност.
Мятаме раниците на гръб и след поздрава на масая пазач в съседния резорт се отправяме по прашно черно пътче на лов за диви заливчета. Слънцето с всяка крачка става все по-силно. След няколко западнали резорта пейзажът се сменя с гъсти зелени шубраци. За наша радост по едно време до сами нас изскача двуметрова жълто-зелена змия – източна зелена мамба, която бързо ни пресича пътя и се шмугва в шубраците. Зелената мамба е една от най-отровните змии на Земята и с две ухапвания би могла да отпрати за по-малко от половин час Кервана в небитието.
След около час стигаме до изоставен резорт, за който беше ни разказвала италианката Луна. С наближаването на плажа ни посреща мъж с мачете в ръка, който има усмивка с ослепително бели зъби. Пита ни искаме ли кокоси. Резортът е пред невероятно красив залив, със заслепяващо бял пясък, тюркоазена вода и е потънал в сенките на палми, казуарини и пандануси. Просваме се под една сянка. Обзема ни сънна парализа, от която ни изтръгва захиления Али с два кокоса в ръка.
Всичко е потънало в замряла красота и ние се чувстваме като в някакъв приказен сън. В съседното бунгалце окъсан пазач кротко си прави фигурки рибки от подметките на изхвърлени от океана джапанки. Няколко рибаря разпъват мрежи в края на залива. Друг мъж излиза в морето с традиционното си кану тримаран. Котенцата, които ни наобикалят, след няколко лениви измяуквания се просват на земята, за да си починат. В средата на деня светът на тропиците спира. След като се поразхлажда наливаме вода от тубата на дошли да копонясват местни от Стоун Таун.
Отправяме се по тясна пътечка в изследване на бреговата ивица. Откриваме малко заливче с множество рибарски канута и ниски прихлупени колиби от палмови листа. Рибарите на Занзибар са дружелюбни, но са доста ранобудни и прекалено шумни за нас, затова потърсваме убежище в сенчеста зелена полянка отстрани на залива. Червената експлозия на залеза обагря отлива и красивите карстови скали.
Вечерта се оказва, че парцалите и боклуците по полянката всъщност са обусловени местенца за такъмите на рибарите. Един от тях пристига, както тук е естествено, с любезни поздрави и усмивка. Преоблича се и се отправя на лов, с фенер и дървена стрела към границата с рифа.
10.03
На сутринта ставам по изгрев. Всичко е свежо от прикапалия през нощта дъжд и е обляно в розовото на изгрева. Клякам на една скала, като корморан и наблюдавам като на забавен каданс премерените, но в известна степен забързани движения на рибарите. Нашата “тайна” полянка се налазва от поне пет рибаря. Всеки си отива до собственото ъгълче, взима си такъмите и отпрашва в знайна само за тях посока. Други рибари също се качват на канутата си и бутайки ги с дълги прътове навлизат в океана. Най-смелите пък вече са вдигнали платна и се носят в далечината, зад ивицата на прибоя.
Ние се опитваме да се настроим на африканското време, за да ставаме рано и да използваме прохладата на утрото за преходи. Оправяме новата си палатка “Зайо” и тръгваме по черното пътче към село Мтенде. Отново десетки срещи, белязани със сърдечни поздрави и усмивки. Учим суахили и се опитваме да използваме първите научени думи и фрази.
Сядаме на сянка в крайбрежната гора за едночасова онлайн среща. Местните, които са тръгнали към градините си, ни гледат с изумление. Разстоянието от Кизимкази до Мтенде е към 8-9 км, като пътят на места си е просто пътека, така че не е проходим за кола.
Преди обед вече сме в Мтенде (Mtende) – симпатично селце с два, три гигантски бaoбаба, под които има спирки на бода-бода (моторчета таксита) и на автобусчета. От уличен щанд хапваме на крак по едно чапати със сварено яйце и салата. Но жегата е умопомрачителна и решаваме да си починем извън селото. Не след дълго хващаме първия си от месеци наред стоп – служебен джип на някаква си правителствена институция. Хората ни разпитват за корона вируса и не ни ли е страх от тях, като се заливат от смях.
Слизаме в градчето Макундучи (Makunduchi). Докато пием сок от захарна тръстика на улицата, се сприятеляваме с двама германци, които от години живеят в буша в Танзания. Единият дори си има детенце мулатче. Със следващата дала-дала стигаме до първия голям курорт на източния бряг – Джамбиани (Jambiani). Плажът е дълъг с километри. На първа линия има малки симпатични хотелчета, курортни селища с покриви от палмови листа и приказни градини. На втора и трета линия са кораловите, семпли къщички на местните. Човек изобщо няма усещането за голям курорт. Като цяло плажът и обстановката не ни впечатляват особено, сравнено с невероятните места на остров Узи и около Кизимкази.
Остатъка от деня вървим няколко километра по плажа, къпем се и си почиваме. Привечер се оттегляме в диви полета от другата страна на главния път. Пълним си вода от голям бидон на улицата. На пазачите от близък хотел даваме резервната батерия да ни я заредят. Така всички битовизми са уредени съвсем лесно.
11.03
Сутринта още преди да е напекло се изнасяме от буша. Взимаме си по един освежаващ душ в тоалетните на първия изпречил ни се хотел и продължаваме пеш по плажа към Падже (Paje), главното селище на източния бряг и кайтсърф център.
Докато си почиваме под сянката на казуарините до едно хотелче забелязваме, че в короните на дърветата пристига стадо маймуни. Не е за вярване, но е именно червения занзибарски колобус – ендемичен, застрашен вид. Мислехме си, че може да се види само около джунглата на резерват Джозани (Jozani forest), в средата на острова. Цял час не можахме да им се нарадваме. Идваха съвсем близо до нас. Младите притичваха на по метър от краката ни. Имат уникално сладки личица.
През това време на плажа млади масаи от северна Танзания вербуват всички туристи да си купуват от традиционните им накити. Изглеждат ни много странни и различни от занзибарците – с червените си одеяла, препасани ножове и боздугани и издължени, върлинести тела. Лицата им също са особени. В Дар ес Салаам, а и тук местните хора суахили ги считат за диваци, може би и поради факта, че силно резистират да се модернизират като социална структура, облекло и т.н.
След като сме се наиграли с колобусите и с бебето на една масаика, която ни го остави да го гледаме, продължаваме към главната улица на Падже. Зад хотелите всички живеят в коралови малки къщички. Хапваме в местно заведение – чапати и най-вкусния боб, който сме яли, приготвен с кокосово мляко. Порция за двама ни струва 2 лв. (с включен чай и пържени топки картофено пюре “качори”). Както по-късно продавач на зеленчуци ни споделя с парите, които един чужденец дава за един ден в тези хотели, реално можеш да живееш цял месец като местен.
Запасяваме се с ориз, олио и лук. Хващаме дала-дала (толкова е евтина, че за момента още не сме преминали на автостоп, макар и да ни се стопира; освен това колите, които не са такси са доста малко) до резортите на Донгуе (Dongwe) на десетина километра по на север. Тук е пълно с диви отрязаци плаж и гори и веднага си намираме един такъв. Дала-далата ни оставя до тясна пътечка в буша, която веднага ни извежда на райско местенце, без никакви хора. Време е да се заемем с обичайните дейности – плуване, ядене на манго, писане и съзерцаване. Не разстояние от нас виждаме отново стадо маймуни, но са далеч за да ги различим. По всичко изглежда, че така и ще завърши вечерта – тихо и спокойно … но не така е отредила съдбата.
Решаваме, че прекалено сме се залежали и тръгваме по оголените от отлива скали, да изследваме брега. Скалите са издълбани от вълните под формата на тунел и ако човек остане приклещен от прилива ще попадне в голяма приключение, изкачването на брега изглежда невъзможно. Стъмва се, а ние така и не можем да намерим плажче, което да остава незаливано от приливните вълни. Откриваме спасителна стълбичка и малка изоставена постройка с приятно навесче, закътана в шубраците. Разпъваме бивака, щастливи от откритието си.
Тъкмо ще палим Нафтечко, когато от тъмното изскача униформен пазач. Разбираме се криво ляво, че можем да останем за вечерта, но не след дълго пристигат други двама пазачи. Този път на добър английски разбираме, че сме се намърдали в територията на пет звездния хотел “Зауади”, с доста люта собственичка канадка и още по-люта мениджърка от ЮАР. За да не вкараме в риск доброжелателните пазачи се налага да се изнесем. Те през цялото време се извиняват, като единия ни предлага да ни заведе на сигурно място до неизползвана антена за телекомуникация. И ето ни от територията на пет звездния хотел върху нагорещена от слънцето бетонна площадка. Пазачът донася туба с вода за къпане. Ние разпъваме палатката и продължаваме готвенето и вечерята зад решетките и бодливата тел около антената. От време на време минава някоя сянка на местен покрай оградата, с когото си разменяме по едно “джамбо”.
12.03
По изгрев слънце си оправяме бивака. В Танзания, между другото, важи библейското време, както в Етиопия – денят започва да се отмерва с изгрева на слънцето, тоест 1 ч. местно време е около 7 ч. сутринта по нашето броене. Пазачите се появяват след нощната си смяна и ни завеждат до близкото заведение да хапнем закуска. Двуетажната къща тъкмо се събужда. Членовете й се измъкват един по един, мятат си по някоя кофа вода (задължителен сутрешен ритуал за острова), подхвърлят си поздрави и по някоя шега, като всичко е придружено с множество усмивки. Хапваме боб, чапати, чай и омлет и тръгваме пеш наобратно към Падже.
В началото вървим по пътя, след което по тясно пътче излизаме отново на безкрайния плаж. Вървим покрай непрекъсната ивица от резорти. Вървяли сме само час, два, но наближава 11 и смъртоносното слънце ни хвърля под първата изпречила ни се сянка. Отново изпадаме в сънна парализа за около час. Трябва да изчакаме да се поразхлади, така че си правим кафе и се къпем в придошлото с прилива море. Пазачът от вечерта се появява изневиделица. Оказва се, че местенцето ни е досами малкото магазинче за сувенири на майка му.
Връщаме се в Падже, където обядваме “чипси маяй” (тортила с картофи и яйца) и шейк от касава. Въпреки, че уж било пълно с българи на Занзибар, до сега не сме срещнали нито един. Видяхме само масаи и двама гмуркача с мартеници. 🙂
Следващата ни спирка е национален парк Джозани във вътрешността на острова. Има вход от 10 долара на човек, така че решаваме да проникнем от друго място. Подминаваме входа. Виждаме стадо сини маймуни или още наречени сини гвенони. По странична пътека стигаме в малко село, а от там според гугъл сателита има пътека в буша, която влиза централно в джунглата. Толкова сме превъзбудени от мисълта, че пак ще се озовем в екваториална гора, че направо тичаме. Разминаваме се с няколко местни, които изнасят дърва и ни гледат стреснато. Със сигурност е нелегално да сечеш, дори в буферната зона.
След 2 км. завиваме по съвсем зашумена пътека право към центъра на гората. Изведнъж попадаме като в някакъв праисторически свят на гигантски папрати и пандануси по 20-30 м., вековни дървета и тежки лиани. Никога не сме виждали подобна гора – все едно сме в Джурасик парк. Вървим зашеметени в гъстите сенки. Започва да се стъмва, така че установяваме лагера под един панданус. В палатката е горещо като в сауна, въпреки че сме само с долния слой и имаме големи мрежи. Едва се диша. Адски е влажно. На заспиване чуваме какви ли не животинчета, предупредителни звуци, крясъци … Пълно щастие!
13.03
Ставаме в 6, на зазоряване, за да изследваме гората. Едър мъжки син маймун ни сплашва предупредително от високо дърво. Всякакви птици и цикади цвърчат и жужат в гръмогласен хор. Изкъпваме се в малък вир. С голяма мъка напускаме любимата си джунгла и се връщаме на главния път. По пътека няколко жени ни виждат отдалеч и хукват да бягат с всички сили. Такова поведение не сме забелязвали до сега при местните, така че вече окончателно сме убедени, че дърводобивът им е нелегален в тази зона.
От главния път сменяме няколко дала-дала, докато стигнем до североизточното крайбрежие и по-точно Уроа и Понгуе (Pongwe). Опитите ни за стоп, макар и доста вяли, са неуспешни. Малкото камиончета, които въобще минават изобщо не спират, нито пък туристите с коли под наем. Ако се заинатим със сигурност рано или късно ще проработи, но в жегата предпочитаме да хващаме маршрутките по 30-50 ст.
Понгуе е голям красив залив, в чиито два края има хотели и къщички, а централната му част е в кокосови гори и казуарини. Намираме си чудно местенце за бивак. В късния следобед идва и приливът, така че вече можем и да се къпем. Масаят охранител на кокосовата градина ни казва, че можем да спим без проблем тук и че е напълно безопасно. Даваме да ни зареди батерията в къщата му, в която има ток. Още един райски ден на Занзибар!
В следващия пост четете: На гости при няколко занзибарки, докато тропиния дъжд ни помита, откритие на нови неземни плажове в северен Занзибар и живот с растафарая Мартин, който обучава Кервана на тайните на занзибарската кухня, преди окончателно да напуснем острова.
Как да достигнем от Европа до Индия по земя, да оцелеем в Пакистан, да извървим сами 700 километра пеш из Хималаите и да открием тайната на древни чудеса, които променят завинаги вътрешния ни свят – за всичко това четете в Керванския наръчник по автостоп по Пътя на коприната, книгата “Палецът на свободата”.
