Судан
Столица: Хартум (Khartoum)
Площ: ~ 1 800 000 кв.км. (18 пъти колкото България)
Население: ~ 43 млн.
Религия: суни ислям
Официален език: арабски
Парична единица: судански паунд
17.01.2020
Автобусчето ни остави в центъра на Уади Халфа (Wadi Halfa), първото градче на 30 км. след границата. Чувстваме се на “седмото небе”. Край на полицейския тормоз от Египет, край на платения транспорт и придвижването от туристически град А до туристически град Б. Всичко това беше ни дотегнало неимоверно. За нас пътуването губи смисъл ако ни се отнема свободата да вървим пеша, да можем да стопираме, да спим навън. От истинско приключение беше започнало да става отегчително ходене по забележителности, без възможност да изследваме зоните извън местата за масов туризъм и да откриваме чудеса.
Судан е страна, която много малко чужденци посещават. Зоната на Сахел-а (граничната зона на Сахара, в която има живот) почти цялата е в безкрайни пустини. Политическото положение – дългогодишна военна диктатура, която преди половин година падна с протести, и войната с отцепилия се Южен Судан не предразполагат към туризъм. Ние пристигаме в деликатен момент. Страната е в пълна икономическа криза. На черния пазар доларът достига два пъти стойността на официалния курс. Ембаргото почти е ликвидирало чуждестранната валута в страната. В момента има временно правителство и всички тръпнат какво ще се случи. Дали за първи път от съществуването си ще има демокрация или пък ислямистите ще дойдат и съсипят всичко. Судан е важен кръстопът и основна артерия от Магреба (Северна Африка) към юга и международната общност също следи от близо какво се случва.
Все пак границите са отворени и ние с голямо любопитство се потапяме в Судан. Разчитаме, че ако не друго, то със сигурност ще се срещнем с едни от най-милите и гостоприемни хора в Африка, както им се носи славата.
Събуждаме се до дървената лодка на брега на язовира Насър. Чувстваме се бодри, въпреки опитите на глутница кучета цяла нощ да ни продънват ушите с лай до сами главите ни. Около нас по брега са се появили няколко човека. Един, като че ли се бръсне във водата. Други перат. А има и такива, които пристигат с каруци с магаренца, натоварени с цистерни за вода. Пълнят ги с вода от Нил и поемат към вкъщи. Явно много места не са водоснабдени.
До сами палатките идват две момчета с каруца, чието магаренце всеки път щом усети, че бидонът му натежава тръгва да си ходи само, заплашвайки да прегази палатката на Жоро. Но иначе никой не идва да ни досажда или разпитва, въпреки че сме на 500 метра от къщите на Уади Халфа. Не се чувствам много добре с корема и решаваме целият ден да си почиваме на брега на езерото.
Само Жоро отива на разузнавателна мисия до градчето:
Градът е малък и всички улици са пясъчни. Навсякъде се разхождат мъже, облечени основно с бели роби. Не се мярка нито една жена. Усещането е странно, сякаш в нито една от едноетажните постройки не живеят хора. Всички сгради са или работилници или кафенета, а много от тях са и заключени. Спирам на близката бензиностанция, пред която има табела на арабски, очевидно указваща, че няма бензин. Сградата на самата бензиностанция е заключена с потракващи от вятъра катинари. Потънала е в забвение. По пътя към следващата бензиностанция се разминавам с тук-туци, които вдигат облаци прах по пясъчните улици. Питам един човек къде мога да намеря бензин. Той ми отговаря, че трябва да пробвам хората с тук-туците. На широко пространство забелязвам разпръснати двигатели, чаркове от коли и въобще всякакви части. Няколко човека правят нещо около тях. Единият ведро се съгласява да ми сипе бензин в бутилката на Нафтечко. Потрива доволно ръце и казва: “Бизнес, бизнес.” Цената, която обявява е 60 стотинки (30 паунда) за 500 мл. Отправяме се към неговия тук-тук. Той отваря капака на двигателя и откача един маркуч, от който шурва бензин. Докато налива бутилката излива навън около 200-300 мл. и се смее.
Следващата мисия е пазар. Има няколко сергии, където се продават плодове и зеленчуци. Прибирам си покупките и наблюдавам ирационалните действия на другите. Сипват домати в торби, после ги местят насам-натам, без логика. Действат френетично, след което изведнъж спират и започват да си говорят дълго с някой. Момчето от сергията (макар, че до края не бях сигурен кой точно работи и кой е клиент) ми измери само доматите, а цената на другите продукти определи с поглед. Видя ми се скъпо всичко да струва 8 лв. (400 паунда) и той пак почна да смята, като запрехвърля всяка торба една по една. Този път ги изкара 300 паунда (6 лв.) и ми върна 100-те ресто с усмивка. Връщам се доволен към обителта ни на язовира.
18.01
Сутринта първата ни работа, разбира се, е да минем през джамията. В чистите тоалетни няколко жени ме гледат с неразбираем за мен поглед. Ароматът на африкански парфюми и мазила, която излъчват е замайващ. Всички са облечени в шарени дълги наметала “тоб”. Сипваме си жълта на цвят вода от цистерната. По магазините не продават бутилки 1,5-2 л. минерална вода, а само малки, така че решаваме направо да започваме да се каляваме с нилската.
Цветин, придружен от симпатично момче, отива да търси сим карта. Ние с Жоро го чакаме в двора на джамията. Започва обедната молитва и отвсякъде заприиждат мъже в белоснежните си “галабия”(дълга, ислямска роба). Някои ни заговарят весело, но има и такива, които не се радват толкова от присъствието ни в джамията, за това излизаме от двора. Взимаме си традиционно суданско кафе, което люти (може би от джинджифил?!) и което е сервирано в малки чашки като за шотчета. Навсякъде продават само фалафели и сок от портокал. Липсват големите магазини и претрупани сергии от Египет. Като че ли няма много стоки. Всичко някак си е свряно в неугледни, тъмни дупки, в които въобще не можеш да разбереш какво точно се продава. Много африканско е, по начин който въобще не сме си представяли. Някак си съвсем различен, отделен свят, който тепърва трябва да разберем как функционира. Наистина всеки континент е друга реалност без паралелни точки с останалите.
Суданците ни правят впечатление на много мили и честни хора, но са ни някак си неразбираеми. Сравнено с тях египтяните са много близкородствени като психика и светоглед с нас. Превъзбудени от срещата с този нов свят, зяпаме ококорено във всички посоки. Чакаме Цветин над час. Тук всичко се случва толкова бавно. След като най-накра се връща, той ни разказва, че системата на едната компания забила нещо, а на другата пък имало опашка от няколко човека, които си бъбрели без да бързат.
Момчето придружител ни помага да си сменим малко пари. Към тази дата 1 долар на черния пазар е 85-90 судански паунда, а официалният курс е 47. И ето ни с приятна купчинка от банкноти с камили и носорози.
Най-сетне можем да потегляме … и то пеш. След цял месец ограничения пак сме свободни да си изживяваме всеки метър от пътя, както си поискаме. Изминаваме километър, два и успяваме да стопираме кола вътре в града. Симпатичен мъж ни откарва на 5 км. до главния път. Няма почти никакво движение. Подминаваме полицейски пост със затаено сърце, но никой не проявява интерес към нас. Скоро ни спира камионче. Наместваме се в каросерията до заплашително лашкащ се гумен резервоар, пълен с кой знае каква течност. Пътят минава през Нубийската пустиня, сравнително далеч от Нил. След март-април температурите тук достигат опасни пикове от по 45-55 градуса. Судан е една от най-горещите държави на планетата. През януари обаче духа прохладен вятър и дори ни е леко хладно в каросерията.
Камиончето спира на сред нищото. Оставя ни на разклон и се отклонява по черен път към несъществуващо на картата селище. Сега наистина сме насред пустинята. Следващото селце е на 50 км. от тук, околовръз се виждат само скупчвания от черни камъни и кадифени в цвят капучино дюни. Все пак от време на време минава някоя маршрутка или джипка. Мислим си, че ако стане напечено, все някой би спрял да ни даде вода.
Отново ни спира камионче, което обаче е само за 2-3 км. до близкия военен пункт, където слизаме. Всъщност ако единият от мъжете там не беше облечен в камуфлажни панталони, едва ли бихме се досетили, че това е военен пункт – няколко палатки и един, двама чичовци с тюрбани, скрити във вътрешността им, прилича повече на номадски стан. Изобщо не им хрумва да си говорят с нас. След половин час обаче единия военен идва захилено и ни спира луксозна джипка. Цветин се натоварва в пикапа отзад заедно с още няколко прашни, местни стопаджии, а ние се сбутваме при шофьора.
Започва да се стъмва, когато стигаме Акаша (Akasha), адски особено временно селище насред пустинята. Нашият човек е някъде наблизо и иска да ни свали тук. Цари голямо оживление – маршрутки, джипове, камиони и много странни субекти, щъкащи в здрача. Пълно е и със заведения за хранене и офисчета. Чудим се какво ли е това място и защо е толкова оживено след като на близо няма нищо.
До първите села по Нил остават само двадесетина километра и обмисляме дали да не хванем още един стоп или пък да не спим в пустинята… Изведнъж се оказваме заобиколени от няколко захилени мъже, които ни канят на чай. Влизаме в порутена барака, с маса върху която има тефтер и с две, три легла с разхвърляни одеяла по тях. Оказва се, че сме в автобусен офис. Докато пием черен чай и си говорим на развален арабско-английски постоянно влизат хора и си купуват билети. Личи си, че някои изобщо не са от тук (с месести носове и устни, като от юга). Нубийците от севера са с фини черти и спадат към кушитските народи. Все пак не можем да си обясним какво се случва в тази “каубойска” Акаша.
Собственикът на офиса е силно превъзбуден и радостен, че сме негови гости. С голяма доза артистизъм пляска с ръце, жестикулира. От време на време някой си полягва на леглата, включително и той самия. Въобще, бих казал, това е работно място мечта. 🙂
Истинският филм за нас, обаче, започва когато се опитваме да се измъкнем, обяснявайки че ще спим на палатка някъде до Нил. Братът на собственика, нубиец със строг поглед и замотан небрежно шарен шал около главата и лицето си, взима нещата в свои ръце. Безапелационно започва да ни показва по-подходящи според него места за спане. Първият вариант е разбира се самия офис. Това предложение довежда собственика до абсолютен възторг. Постилат ни едно килимче на земята и заявяват, че спокойно можем да си разпънем палатката под лампата, насред всички седящи, лежащи, влизащи и излизащи хора. После минаваме през доста препълненото съседно заведение, където се яде направо на земята върху рогозки. Предлагат ни да спим в един ъгъл. След като не реагираме с голям ентусиазъм и на тази оферта ни повеждат към стаичка, където едвам успяваме да спасим спящото там дете от изгонване. Опитваме се тактично да обясняваме, че сме трогнати, но няма проблем за нас да си спим навън. Отговорът всеки път е: No, no, no …
В крайна сметка ни намират бунгало-контейнер, монтирано под завидно наклонен ъгъл. Има три легла в абсолютен безпорядък. За да приключим сагата се съгласяваме да останем тук. Но нещата не приключват … Братът не иска да ни остави по никакъв начин гладни и ни настанява в заведението за хранене на земята. Носи ни превкусен боб “фул”, хлебчета и салатка от домати. Ядем по тяхному, като загребваме от общата чиния със залък хляб, без прибори. За лека нощ пием чай в офиса за автобуси, където шефът изморен от тежкия работен ден вече си е полегнал. Най-сетне и ние се установяваме в ламаринения си контейнер, като привързваме разбитата врата със сезал към пирон в стената, поради липса на брава и ключ.
19.01
Денят започва по нубийски – сюреалистично. Веднага след сутрешната молитва, която ни събужда в 4 сутринта, на вратата се хлопа. Чичото на двамата братя с офиса за автобусни билети подава омотаната си с шал глава и ни подканва да ставаме за да пием чай и да си хванем автобуса. Сънен едвам му обяснявам със смесица от жестове, английски и няколкото арабски думи, които знам, че няма да хващаме никакъв бус или поне не този. Междувременно рейсът е акостирал пред заведението и на всеки няколко секунди надава подканящо пътниците бибипкане. Успяваме да подремнем още няколко часа, докато шумовете на разбудените обитатели не ни разбуждат напълно. Оказва се, че контейнерите всъщност са луксозни за градчето къщи, привилегия само за полицаи и ние сме спали в съседство с пълничкото шефче на полицията като май сме заели леглата на полицаи. Тук полицаите са облечени в типичните за Судан бели роби и по нищо не си личи, че са такива, освен по чисто новите им мотори.
Братът на шефа на автобусната агенция сякаш не е спал, а ни е дебнел за да ни залее отново с обилно нубийско гостоприемство. Кара ни да пием чай в офиса, а след това ни кани на закуска с фалафели в познатото ни вече заведение. След закуска се разделяме като стари приятели с всички.
Нарамваме раниците и поемаме пеш през градчето към пустинята. Започва да ни се изяснява защо градът е толкова странен, без истински къщи, а с безразборно разхвърляни ламаринени навеси, бараки или палатки, съшити от разноцветни конопени чували. Намираме се на място богато на злато. Златотърсаческата треска е събрала хора от цял Судан включително и от Южен Судан, дошли да си търсят късмета. Ето защо обстановката е толкова каубойска, като от Щатите по времето на “златната треска”. Само дето каубойците са черни и са облечени в роби. 🙂
Усещането да си отново свободен е невероятно. Тръгваме по тесния път през пустинята толкова щастливи, че можем да си ходим просто ей така, без да ни спират военни. На няколко пъти ни качват златотърсачи с пикапи и камиони за по няколко километра. Винаги свърват по пътища несъществуващи на нито една карта и потъват в пустоща. Оправят се прекрасно в пространството на скалистите възвишения на Нубийската пустиня. Пейзажите са нереална комбинация между красота и живото-изсмукваща суровост. От време на време се вижда прегърбена, тънка като сянка фигурка, която в зомбиращ ритъм подмята металотърсача си. По-големите късметлии са се замогнали и разорават пустинята с фадроми, които изсипват камарите пясък върху огромни сита.
Най-сетне достигаме отново живителната долина на Нил и си отдъхваме. Откъм страната на реката се редуват дълги села с типичната архитектура от правоъгълни кирпичени къщи с високи дувари, които приличат на малки фортове. По-заможните къщи са боядисани и изрисувани с геометрични фигури. Тук зелената ивица отстрани на Нил е значително по-тясна, отколкото беше в Египет, като почти изцяло е покрита с насаждения от фул и финикови палми, поклащащи се в ритъм с вятъра. Селата се редуват едно след друго. Имаме привилегията в повечето случаи да пътуваме в каросерията на джипките на открито и да наблюдаваме динамично променящите се пейзажи. Но за сметка на това вятърът, слънцето и студа безпощадно ни изтощават. Пред очите ни се редуват скали, бели пясъци, полета от черни камъни, скални хълмове, изумително приличащи си с картината “боа глътнала слон” от “Малкият принц” на Екзюпери. От другата страна на Нил безкрайна линия от жълти дюни сякаш ни зове да се отправим право към тях.
Слизаме на разклона за градчето Абри, следващата ни спирка. Маги и Жоро се скриват на завет пред малка постройка на изоставена бензиностанция, а аз отивам отсреща да заредя бутилката на Нафтечко. Бензинджията ми сипва с размах вместо бензин нафта, като ми залива ръката и почти всичко наоколо. Не ми взима пари.
Пред нас спира изумителен английски автомобил – Морис от 1947 г. Шофьорът, собственик на хостел се заговаря с нас, докато чака гостите си. Появява се и руският пътешественик Алексей както винаги на най-необичайното място. Той е бил снощи тук и сега продължава на юг. Ние се натоварваме с двамата словенски гости в колата след като човекът с хостела ни предложи да ни откара до центъра на Абри (Abri), а Жоро с раниците се покатерва на покрива върху багажника.
Судан и в частност Абри е отвъд представите ни за екзотичност. Всичко ни е толкова различно, че наистина ни създава усещане за нереалност. Времето сякаш е спряло. Вървим по пясъчните улици покрай ниски постройки, тесни магазинчета и работилнички. Погледа ни се привлича от млад нубиец, който шие на ръка шарени дюшечета. По-нагоре по улицата хлебари мятат размесени питчици в дървени скарички за втасване и разпалват фурната с дърва. Група мъже облегнати небрежно наблюдават как друг ремонтира старовремски автомобил. От време на време някой преминава с бавна и тържествена походка. А ние надничаме пред магазин за подправки в кошниците, опитвайки да отгатнем съдържанието им. Разпитваме любезен човек, който поназнайва английски за употребата на различните странни продукти по кошниците. Той ни разкрива, че тамянът може да се дъвче като дъвка и кара Цветин да си близне от някаква подобно на сол подправка с отвратителен вкус.
Тръгваме през дългото село по протежение на Нил. По някое време мъж, който току що е прибрал козите си в двора, възхитен че вижда чужденци, ни кани на гости. Влизаме в чисто дворче през сводесто открито антре в полупразна стая. Прозорците са високи отвори в стената, които се затварят само с дървени капаци. Още докато сядаме на леглото, ни наобикалят няколко малки дечица, които не престават да се смеят и гледат с интерес с големите си светещи очи. Не можем много да си кажем, защото човекът не говори английски, но сякаш се разбираме без думи. Чувстваме се напълно щастливи в уютната му къща. След чая семейството ни изпраща радостно на вратата.
След още километър два виждаме себил (навес с делви пълни с вода) и отивам да напълня вода от него. Мъж с впрегнато в каручка магаренце е спрял пред къщата си и ме вика настоятелно. Облечен е в дълъг протрит кафтан. Ръцете му са мръсни от кал и напукани от сушата. Помагам му да разпрегне магаренцето си докато жена му пълни бутилките. В каручката шава хванатата за вечеря риба. Има и няколко вързопа със зеленчуци. Животът тук макар и беден е толкова земен, прост и хармоничен.
Пресичаме пясъчни дюни и се спускаме на завет сред палмите на речния бряг. Разпъваме бивака на равна ливадка. Готвим си на огън от палмови листа под оцъкления поглед на звездното небе. 🙂
20.01
Събуждаме се под палмите. Но вместо обичайното синьо слънчево небе виждаме само прашна мараня. Духа силен вятър, който довява адски много пясък от пустинята. Едвам различаваме отсрещния бряг на реката. Между зъбите ни скърцат фини частици пясък. Раниците ни, лицата ни и всичко оставено по земята се покрива за секунди с тънък слой прах. Въпреки бурята се налага да тръгваме. Провизиите ни са на привършване.
Отбиваме се до близката къща, където при милото семейство от снощи си бяхме оставили външната батерия да се зарежда. Жената ни отваря с усмивка. Разбира се веднага ни кани да влезем да пием чай. Сама е с двете си малки палави момченца, но явно това не е проблем да ни покани вътре. В традиционните арабски общности в Йордания и Египет това едва ли би било възможно. Обвита небрежно в ефирен шарен “тоб”, с тежка черна очна линия, тя започва да шета около газовото си котлонче. Сядаме на две външни легла, поставени на сянка под сводесто кирпичено антре. Вътре има широк централен двор и по две къщи от всяка страна. През лятото температурите достигат до 50 градуса, така че хората предпочитат да спят на открито. Архитектурата тук е уникална, като от приказка. Приисква ни се и на нас да се заселим в тези тихи села, в които времето е спряло в някой отминал век.
Нашата мила домакиня
Жената ни сервира три шотчета силен черен чай. А палавите малчугани се въргалят като полудели в пясъка на двора. Тя не говори никакъв английски, но се разбираме идеално. Изважда судански парфюм, с който ми залива ръцете като жест за добре дошли. Миризмата е толкова остра и необичайна, че направо се замайваме. Показва и другите си дамски принадлежности за традиционния “духан”. “Духан” е ритуал, чрез който суданските жени се подготвят за брачните взаимоотношения с мъжете си всяка седмица. Приготовлението обикновено трае по няколко часа, през което тялото се обезкосмява изцяло с местни смоли, нещо като кола маска. После се седи върху кирпичена пещ, в която се горят благовония и чрез пушека се дезинфекцират и подготвят интимните части. Най-накрая тялото се маже с различни мехлеми и парфюми, за да стане кожата съвсем мека и уханна. Жените прекарват цялото си време у дома с многобройните си деца, така че имат предостатъчно време да се отдават на подобни “спа” процедури. По някое време се появява и мъжа ѝ, значително по-възрастен от нея. Връщат ни батерията напълно заредена и се сбогуваме.
Продължаваме пеш през селата и градините. Усещането от тази напълно нова за нас африканска среда, от природата, селищата, ни карат просто да вървим, без изобщо да ни се стопира. Иска ни се да попием всеки метър от тази необичайна приказна среда. Каквото и да напишем, каквито снимки и видеа да покажем, няма как да пресъздадем колко странно е всичко тук. Сякаш сме в някакъв нереален сън. Чувстваме се омаяни. Може би комбинацията от сладките остри миризми, пушещия тамян по улиците, неразгадаемите хора и реакциите им, полюшващите се в тишината палми и необичайните старинни къщи ни въздействат така омагьосващо. Една реалност съвсем малко по-встрани от обичайните ни възприятия. Точно като усещането, че сънуваш и започваш да се досещаш, че е само сън. Реален, но с нетипични елементи.
Срещаме малко хора. Всички са се скрили по домовете си. Току някой особен дядка с бели дрехи и тюрбан ни заговаря с непонятни думи. Сякаш сме сами сред духове и призрачни дядовци. След няколко километра достигаме до черен път, спускащ се през финиковите плантации към ферибот, който отива към остров Сай в Нил, място което искаме да посетим. Качваме се на ферито заедно с още няколко пътника и джипки. Капитанът отказва да ни таксува.
На остров Сай (Sai island) има руини от древното фараонско кралство Керма, както и по-късни средновековни останки от християнското царство Макурия. До 15-ти век Нубия е била християнска, но в крайна сметка арабски бедуини и заселници ислямизирали целия Судан. Скитаме се из руините, покрай масивни струпвания от кирпичени тухли, парчета камък с издълбани фараонски йероглифи, капители с кръстове на тях, захвърлени в прахта. Наоколо не се мярка никой, както обикновено.
Слизаме до полузапустяло селище. Повечето къщи изглеждат празни и рушащи се. Усещането, че сме в сън се засилва. Насред селото се издига санирана, прясно боядисана джамия. Решаваме да потърсим там някой лодкар, който да ни върне на брега. На пътя виждаме стар Лендроувър като от “Лъвицата Елза” и няколко мъже. Помагат ни да намерим лодкар. От една от кирпичените крепости излиза момче, което ни маха да вървим през палмите, а то изчезва в друга посока.
Тръгваме по пясъчна пътека. От една цепнатина пред краката ни се стрелва дълга змия. На брега не се вижда жив човек, нито от нашата, нито от отсрещната страна. Сядаме в навес с легло до няколко делви с вода. Ето, че след пет минути се появява и момчето. Лодката му е скрита в тръстиките. Не иска никакво заплащане, но все пак държим да му дадем поне за бензина.
Продължаваме пеш още няколко километра до следващото село Коуика (Kowika). На хоризонта сред палмите се очертава масивната гробница на мюсюлмански суфи светец. Откриваме малко магазинче, в което са се заключили няколко деца и не искат да ни пуснат да разгледаме потъналите в прах стоки. Провираме си главите между решетките на гишето и съзираме кофичка с халва и инстантни нудъли. Децата все така се заливат от смях. Снабдяваме се с малко продукти и се отправяме към гробницата.
Пусто е и на залез обстановката около светилището е мистична. Около не има помещения за спане и себил. Влизаме във високата кирпичена структура и направо се замайваме. Това е най-високият глинен купол, който сме виждали. През тесните прозорчета се процежда златистата светлина на залеза. Тишина. Отново сме сами в сънищата си.
Излизаме притихнали. Пълним жълтеникава вода от делвите и се отправяме към близките градини. До сребърен нанос на Нил със зелени полянки и учудено от присъствието ни магаренце, разпъваме бивака на завет от силните пустинни ветрове.
21.01
Събуждаме се от силния вятър. Небето е притъмняло. Слънцето едвам мъждука. Другият бряг на Нил почти не се вижда. Около нас вилнее истинска пясъчна буря. Докато се приготвяме покрай нас минава собственикът на палмовите насаждения и жена му. Поздравяват ни бодро. Много се радват, че спим в нивите им.
С увити с шалове глави крачим през пустинната вятърна стихия. Качват ни двама младежи, с които стигаме до село Уауа на Нил. На отсрещната бряг се намира Солеб (Soleb), където има останки от египетски храм на Амон Ра. Сега само ни остава да намерим лодка, с която да пресечем реката. Селото пустее. Сред нивите с фул, излезли като от блян на някой арабски поет, не се мяркат хора. Накрая съзираме един човек в полята. Той ни насочва към двама други суданци, единият от които говори сносен английски. След кратък пазарлък се договаряме за цена от 350 паунда (7 лв.) за тримата за отиване и връщане.
На това място Нил е доста широк и заради продължаващият вятър има вълни. Лодкарят ги заобикаля умело и стигаме от другата страна за нула време. Колоните на храма са внушителни. По тях има запазени египетски йероглифи. На някои има издълбани имената на англичани от експедиции дошли тук 19-ти век (английски йероглифи 🙂 ). Така и не се появява никой, който да ни таксува.
Връщаме се обратно на пътя. Качва ни камион, който превозва огромен двигател в каросерията си, където се настаняваме и ние. Около нас започват да се нижат хълмове и падини на страховита пустиня. Цветовете преливат от тъмно кафяво до заплашително черно. Изглежда така сякаш ако човек остане в нея за ден-два сам, ще изгуби разсъдъка си. Вятърът продължава да брули и да насипва пясък в очите ни, които скоро започват да смъдят силно. Слънцето ни огрява с бледата си светлина и имаме чувството, че скоро самите ние ще се превърнем в пясък и камъни и ще се разпилеем на пътя.
Най-сетне стигаме до разклона за град Донгола. Оттам бързо ни взима симпатичен мъж. Оставя ни в центъра на града до пазара. Влизаме в сравнително голям за Судан супермаркет. Разглеждаме местни храни и подправки. Възпълни, добре облечени суданци ни разясняват кое какво е на приличен английски. Това ни е първият същински град в Судан и ни е много интересно.
Трябва да заредим батериите и да поработим над блога и най-вече над документалните филмчета за БНТ. Решаваме да си вземем хотел. Olla hotel е близо до пазара. Вътре на рецепцията няма никой. След 15-тина минути се появява млад мъж. Спазаряваме се за стая за трима за 250 паунда (5 лв.). Стаята няма прозорци и чаршафите са мръснички. Дупката горе на стената е към рецепцията, откъдето гърми телевизор и си говорят няколко човека. В тясното коридорче има още десетина стаи, от където до късно вечерта се чуват оживени разговори и детски плач. Понеже стаята ни е от по-евтините вътре няма баня и тоалетна. В общите бани пък няма топла вода. През повечето време обаче има ток, което всъщност е най-важното за нас. Навсякъде ухае на тамян и безброй незнайни судански аромати. Преживването е много автентично суданско. Други чужденци няма.
22.01
Донгола (Dongola) е столица на Северния щат на Судан и е най-големият град, в който сме били до момента. Сутринта с Маги отиваме на мисия – регистрация в полицията, задължителна за всеки чужденец към този момент. Във фоайето на хотела срещаме не кой да е, а руският пътешественик милионер Алексей, с който обменяме полезна информация за интересни места в страната, както и за държавата Южен Судан. Алексей е като енциклопедия и ни залива с подробни и актуални сведения за всяко място. Препоръчва ни една доста полезна апликация – “iOverlander”.
Донгола, като по-голям град, е пълен с по-заможни суданци, чийто ослепително бели и перфектно изгладени роби контрастират с прашните улици. Между другото, въпреки че градът изглежда прашен и мръсен забелязваме, че хората грижливо си чистят пред къщите и заведенията, като пясъкът, който е навсякъде в пустинята и прахоляка си остават разбира се. За по-напряко минаваме по малките улички и се изгубваме сред ниските къщи и прихлупени заведения. Озоваваме се на оживената автогара, пълна с жужащи тук-туци. Неуспешно се опитваме да си обменим малко долари, заради неизгодните курсове. Въпреки че сме без пари за регистрационната такса, решаваме да намерим поне къде е полицията. От едно полицейско управление ни упътват към друга сграда. Млад прокурор си зарязва работата и тръгва с нас на километър до друг държавен офис, от където пък друг служител ни съпровожда до правилното място. Посядам зад бюрото на някакъв началник. Поздравяваме се с всеки влезнал. Ксероксът отказва да работи … След около час, ето че документите ни са попълнени. Ние, вече заразени от африканска ирационалност, заявяваме на полицая, че нямаме пари да си платим и ще дойдем отново на следващия ден.
На връщане към хотелчето си минаваме през по-централни улици. Улицата на пазара е истинско олицетворение на екзотичност. Всички са облечени в традиционните си роби, с разнообразни по цвят и начин на омотаване тюрбани. Сергии с домашни принадлежности се редуват със заведения за хранене и зеленчукови сергийки. Преминават тук-туци и магарешки каручки, натоварени с какво ли не. Мъже са насядали на сянка и посръбват кафенца от малки стъклени чашки. Други са на опашка пред фурната, за да вземат прясно изпечената си доза хлебчета за вкъщи.
Вмъкваме се в странична уличка, пълна със заведения. Пред всяко от тях има конструкция с полегнал варел, от който стърчи кранче за миене на ръце, своеобразни мивки поради липса на течаща вода. В нашето заведение има три обособени къта. В единият възрастни жени готвят вкусотии в големи алуминиеви тенджери. Във втория се приготвя кафе и чай. А в третия има витрина със сладки вкусотиики и плодови салати. Плодовите салати се сервират в по една купа за маса, като клиентите си я споделят, всеки с по лъжичка в ръка. На масата пред нас клиентите са боси, докато ваксаджийчетата им изчистят обувките. Въпреки лудницата всички са усмихнати и любезни един с друг, което създава атмосфера на непринуденост и хармоничност.
Обратно в хотелчето излизаме от стаята си, която е усойна като пещера и си правим работно място в приятно вътрешно дворче. Изчистваме преди това пустинният прах от масата. Работим по блога и видеата за телевизията до сред нощ. Докато си приготвяме чайове и вечеря хотелчето се оглася от фученето на Нафтечко. Котлончето предизвиква небивал интерес сред гостите. Даже получаваме предложение за покупка 🙂
Следва продължение … В следващия пост Керванът потъва в пясъците на Сахара в търсене на древни пирамиди, почти се взривява в цистерна с бензин, прави си едно екстремно преходче в дива част на Нил и накрая достига столицата Хартум.
Супер интересен и вълнуващ разказ! :))) Върнахте ми толкова спомени от една от любимите ми страни в Африка, а тия делви крайпътни колко им се чудех първия път като ги видях 🙂 Много се радвам, че ви хареса Судан!