Ладакси съкровища – тайните на манастирите Тикси и Ламаюру, магически храмове и спане на мочурливата подгизнала земя под прохода Сисир Ла

Гледки от Ладак

14.07.2015

След усилено готвене и ледена баня в реката (вече е наложително да си вземем душ и се прежалихме в планинския поток, чиято температура е около 4-5 градуса по Целзий, аз почти изпаднах в хипотермия) сме готови за стопа. Минахме за последен път през манастира и открихме една стая с изключително стари стенописи, която досега винаги беше седяла затворена.

Главният път за Лех беше на около 5 км. вървене, но още след селото едно момче ни качи до долу. Слязохме в село Кару и бяхме тотално замаяни от разнообразието от стоки и магазини, каквито не бяхме виждали от десет дена. Седнахме в едно капанче и като пълни аборигени се хвърлихме да си купуваме чипсове и коли.

Излязохме от Кару и докато стопирахме мина една маршрутка, която ни качи за по 20 рупии (60 ст.) до село Тикси на 20 км. по-напред. Отново ни печеше силно слънце и за това решихме да изневерим на стопа, още повече, че бързахме да разгледаме околните манастири и да започваме следващия преход.

В Тикси се намира най-внушителния манастир в цял Ладак – сравняват го с двореца на Потала в Лхаса, Тибет. Десетки бели къщички, в които живеят монасите, и самата масивна постройка на храмовия комплекс, се издигат върху скала с изглед към цялата долина. Манастирът е построен 15-и век и е на сектата Гелуг-па (или жълтите шапки). В Тибет има четири основни ордена – Кагюпа, Сакяпа, Нингмапа, Гелугпа (Kagyupa, Sakyapa, Ningmapa, Gelugpa), като в Ладак повечето манастири са към подорден на ордена Кагюпа – драконовия орден Друкпа.

Манастирът в Тикси

Батерията на фотоапарата е изцедена докрай и първо си оставяме раниците да ни ги пазят в луксозен хотел в близост до манастира, пускаме телефона и фотоапарата да се зареждат и поемаме на поход в търсене на храна.  Наоколо отново няма нито ресторанти, нито магазини, но все пак успяваме да намерим малко магазинче, в което продават кисело мляко и банани.

След още доста търсене намерихме местно капанче, в което ни сготвиха картофени палачинки (allo paratha) и нудъли и по едно време се изсипа цяла камара деца, точно свършили училище. Странното беше, че дори и момиченцата носят униформи с момчешка риза и вратовръзка.

Върнахме се да вземем заредения фотоапарат и се изстреляхме към храма. Не знам как се получи за пореден път, но абсолютно непредумишлено минахме по някакви стълби и странни улички, така че се озовахме в храма без да минем през главния вход и да платим билети (същото се беше случило и в Хемис).

В централната сграда отново беше пълно със стаички със зловещи фигури, стълби нагоре и надолу, коридорчета и тераси. В някои стаички из лабиринта се помещаваха древни библиотеки, в други гигантски златни статуи на бъдещия Буда – Майтрея, в трети десетки статуи на женските бодхисатви – Тара, в друго помещение пък имаше огромни, приличащи на демони „закрилници“ (Temple of the Protectors) със закрити лица, които се откриват само на фестивали; на покрива имаше малка гадателска стая, в която не се допускат жени. Останахме силно впечатлени от манастира.

Гигантска статуя на Буда

Взехме раниците от хотела и си намерихме страхотно място за палатка точно в подножието на самия манастир, въпреки че май беше точно където започва старо гробище.

15.07

Станахме в 5 и 30, за да хванем сутрешната пуджа (молитва), още повече, че днес беше някакъв специален ден. Още сънени се заизкачвахме към храма, но доста се изненадахме, когато видяхме, че в главната зала има повече бели туристи отколкото монаси. Започна дълго и протяжно пеене (или може би нещо като скоропоговорка, казана с носов глас) на сутрите, атмосферата в притъмнената стая беше много приятна.

След завършване на всяка част се надуваха тръби, биеха се барабани и чинели. Тъй като церемонията продължава часове на монасите се сервира нещо като супа или чай, а по късно и закуска – малка купа с нудъли. Повечето туристи издържат само около час (вероятно една от причините е, че не са свикнали да седят на пода с часове без да мърдат), така че накрая останахме само 4-5 човека.

По-късно през деня срещнахме един тайванец от пуджата сутринта и той ни каза, че церемонията продължила до 3 следобед. Останахме с невероятни впечатления от манастира (сякаш си в Хогуъртс – училището за магьосници от Хари Потър), пълен с магически стаи и коридори.

На няколко километра след Тикси е дворецът Шей (Shey Palace), където е живяло царското семейство през 18-и век. В момента е в процес на реставрация и няма нищо за разглеждане, но храмът е поддържан и вътре има гигантска статуя на Буда, заемаща два етажа с табелка: „Моля, не се снимайте пред Лорд Буда“. И тук както и в останалите храмове и манастири има вход 30 рупии (80 ст.).

Дворецът Шей

Буда Майтрея – следващият Буда

Седнахме във вътрешния двор да четем малка книжка за ордена Друкпа, а после отидохме да хапнем мекици в заведението пред манастира, тъй като още не бяхме закусвали. След това ни взе камион до Лех за оставащите 15 км. Лех вече ни бе познат до болка. Веднага се заехме да вършим неща, за да се пръждосаме възможно най-скоро.

Интернетът в града отново беше спрял от 24 часа, оставихме раниците в любимия ни интернет клуб и отидохме да си купим професионалн карта на Ладак за следващите трекове. Общо взето има само една, която става. Всички останали са без релеф, като старата ни карта беше от 80-те и изцяло грешна като разстояния и наименования. Наложи се да инвестираме цели 500 рупии (15 лв.) за картата, като се има предвид, че правим преходите без водач и GPS, ни бе абсолютно необходима.

Вечерта нета тръгна и успяхме да се свържем за първи път от 10 дена със света. За бивак си намерихме скрита полянка с дървета нагоре по реката, което си беше огромен късмет, предвид Лех. Беше частна собственост, но ние се намърдахме вътре.

16.07

Сутринта заминава за интернет отново. На обяд си устройваме последен пир в любимото ни ресторантче Chinese Bowl за цели 200 рупии (6 лв.), но от утре сме на готвене в полеви условия, така че ни идва много добре да разпуснем малко. Споделихме масата с непалец и германец, които ни разказаха за някакви пещерни хора в Непал и ни препоръчаха да ги потърсим в планините.

След това пазарувахме около 3-4 часа (и аз не знам защо толковa дълго), докато пълния списък с провизии не беше закупен. На главната улица бяха плъзнали десетки цигани – абсолютно същите като нашите – облечени с дълги поли и влачещи по 5-6 сополиви хлапета след себе си, просейки от всеки минувач. Някои от тях пък организираха акробатично шоу с тъпани точно на центъра – бащата свири, децата се кълчат. Друга типична гледка са бездомните кучета, проснати като мъртви на всяка една улица, целите в расти и спящи по цял ден. Голяма рядкост е да видиш будно куче по улиците.

Село Тикси

Излязохме на стоп чак към 5 и 30 следобеда. Хванахме си маршрутка, която те изкарва от града и зачакахме. След около половин час спря един много симпатичен мъж с джип и ни натовари, като след това мина през дома си и взе три от децата и племенницата си. Натъпкахме се хубаво и потеглихме. Едното му момченце беше монахче с червена робичка.

Закара ни до Ниму на 30 км. от Лех. Още на бяхме си свалили раниците и един камион с кашмирци ни спря и ни взе директно до Ламаюру (Lamayuru) – нашата стартова позиция за слеващия трек. Трябваше да изминем още 90 км. по завоите и успяхме да стигнем чак по тъмно, въпреки че шофьорът караше много бързо и имах чувството, че на няколко завоя щяхме да изхвърчим от пътя, а след това за малко да се нацепим в един мост.

По едно време спряхме в едно село и шофьорът изкупи всички репи от селяните, ние пък си взехме сушени кайсии – 1 кило за 50 рупии (1.50 лв.), за справка алчните търговци в Лех продаваха абсолютно същите кайсии за 360 рупии килото (над 10 лв.) и туристите дори и не подозират каква е истинската цена. По едно време шофьорите и Цветин изчезнаха да пият чай, а аз заспах до чувалите, пълни с ухайна ряпа : )

В Ламаюру  някак си се ориентирахме в тъмното и почти без да търсим си намерихме площадка за спане, точно под нивите до реката.

17.07

Ден за пране и готвене. Имахме тонове дрехи за пране още от предишния преход и ни отне над два часа да изперем всичко в реката. На обяд решихме да останем в Ламаюру за още един ден и да разгледаме по обстойно. Манастирът тук е много стар (XI век) и доста интересен. Проникнахме от задната част без да минаваме през главния вход. Монасите точно четяха сутри в главния храм.

Послушахме известно време и после разгледахме храма. Пещерата, в която е медитирал Наропа (хималайски йогин и велик будистки мистик от XI век), е съхранена до ден днешен в храма. На горните етажи има още две-три стаички с бодхисатви и древни стенописи. Отстрани на храма имаше и храм на Авалокитешвара (бодхисатва на състраданието).

Изкачихме се на едно хълмче над манастира с няколко монашески къщички, в които се оказа, че монасите се оттеглят за месечни, понякога годишни, медитации, като изобщо не излизат. Храната им бива поднасяна през малко прозорче в стената. Говори се, че някои от манастирите се обитават от монаси със свръхестесвени ментално способности, развити в годините на медитация. В манастира Мато били виждали монаси, които тичат по тънка, висока стена и си режат месата без да остава дори белег на следващия ден.

Монашески къщи

Докато обикаляхме по хълма забелязахме пред една от къщурките фрагменти от човешки черепи, оставени върху камък (дали, за да не напомня за единственото неизбежно нещо в този свят – смъртта?).

Манастирът с прилежащите му монашески къщи се издига върху скала, а самото село също е разположено по склона на друга скала, точно под манастира. По-голямата част от къщите са изоставени и сегашното село се е изместило в ниското до пътя. Разхождаме се из старата изоставена част. Архитектурата е невероятна, улиците съвсем тесни като лабиринт и често минаващи под къщите като тунели.

Ступи

Докато обикаляхме насам-натам се натъкнахме на двойка възрастни швейцарци с местен приятел, който беше помолил един от монасите да отключи някакъв таен храм. В тази част на селото нямаше никакви туристи и вратите на храмчето и самото то бяха съвсем скрити в лабиринта, така че отново стана някакво чудо да се озовем точно на това място, точно с швейцарците, чийто син се оказа известен археолог, изследвал Ладак 30 години.

Вратата на храма

Храмът беше съвсем малък, притъмнен, и повечето стенописи се бяха разрушили. Беше по-стар от манастира, от XI век. В странична стая, подобна на пещера, имаше статуи на закрилниците, които изглеждат доста страховито, впрочем повече като демони, отколкото като закрилници, в допълнение имаше и рисунка на скелет на стената.

След разходката слязохме на пътя, където има няколко магазина и купихме малко продукти за палачинки, след което се върнахме в палатката.

18.07

На закуска мина една баба и заяви, че тази земя била нейна и трябвало да плащаме за палатката. Прави ни доста лошо впечатление, че тибетците (или ладакците) са адски меркантилни и като видят чужденец първата им мисъл е за пари. Това важи особени силно за селските региони, където хората са особено алчни.

Оправихме се набързо и започнахме прехода. Сутринта минаха няколко чужденци, но всичките отиваха или на еднодневна разходка до първото село, или на едни съседен къс трек. Единствено един белгиец беше нарамил тежка раница и заминаваше на дълги преходи, пихме заедно чай и той ни светна за няколко полезни неща за прехода.

Първото село Уанла (Wanla), всъщност е свързано с асфалтов път, минаващ през съседната долина, но има и пътека през живописна местност. Вместо на стоп тръгнахме по пътеката. За да стигне човек до долината на Уанла трябва да прехвърли малък проход (3700 м.) и да слезе по пустинно сухо дере с пясъчни стени от двете страни, все едно си в Дивия Запад. След около 3 часа стигнаме до селото. Нямаме сол и помолваме една местна жена да ни даде малко, тя не иска, ако не купим цяло кило, но накрая се навива (платихме си я разбира се). Помолваме и да си сипем вода и ни сипват някаква сапунена. Единственото, което ги интересува е дали ще отседнем при тях.

Долината на река Инд

Неприятно се изненадахме, че асфалтът продължи почти до следващото село Фанджила (Phanjila), а местните казаха, че черният път стигал на поне още 2-3 дена път навътре в планините. Така или иначе никой от хората в селата няма кола, пътят е съвсем нов и в повечето карти въобще не фигурира, по него няма никакъв трафик.

Имаше доста камиони, които бяха в обратната на нашата посока, идващи от строителните площадки, работещи по поддръжката на пътя. В нашата посока мина само едно момче, което ни взе и ни спести последните два километра преди Фанджила. В селото веднага се нахвърлиха да ни разпитват дали няма да оставаме да спим при тях на квартира и побързахме да се пръждосаме. След построяването на пътя планинарите туристи силно намалели (повечето май ги карат директно с джип докъдето свършва пътя) и в началните села хората бая се бяха увълчили.

Следващото селце Ханупата (Hanupata) беше на няколко часа вървене и планирахме да спим някъде на половината път. Започна да ръми и наоколо нямаше нито едно местенце за палатка, само ново-направения път, изкопан с булдозер и надвиснали скали, отдолу пък течеше черна, мощна река. Всеки момент можеше да се срути някоя скала, прясно разбита с кангото.

По черния път

Навлязохме в много тесен и висок каньон и дъждът се усили. Всичко притъмня и стана много потискащо. Изведнъж зад един завой се показа малко постройка с широки площадки пред нея и две паркирани коли. Нямаше никой наоколо и вече се стъмваше. Побързахме да опънем палатката на това спасително място. Точно след като я опънахме заваля много силен дъжд, но вече бяхме на сигурно.

Преуморени от седемте часа вървене си направихме по един огромен сандвич и направо припаднахме.

19.07

Сутринта времето беше все така мрачно и на закуска се появи, както обикновено, забързана, екзалтирана от гледката на чужденци, местна, която заяви, че трябва да й платим за палатката. Идваше от едно селце, разположено на 5-10 мин., в друго разклонение на каньона. След като й отказахме (мястото си беше чист паркинг за хората от гореспоменатото село, нямаше дори питейна вода и очевидно беше публична собственост) започна да крещи, ние също закрещяхме и в леко лошо настроение се ометохме.

Нямахме сили да вървим и телата ни бяха като пребити. След 2-3 часа стигнахме до село Ханупата, като още в началото каньонът се разшири и си стана нормално дефиле. В селото отново ни започнаха с въпросите за оставане за спане и наемане на коне и много ги разочаровахме като си продължихме.

В страшния каньон

Всъщност хората нямат лоша умисъл, просто има туристи само през 2-3 месеца от годината и залагат изключително на принципа „ден година храни“. Условията за живот са много тежки и хората в тези отдалечени от света долини са изключително бедни. Като се добави, че повечето са без каквото и да е образование и чужденците са ги свикнали само като кажат местните “money” и веднага да получават, е разбираемо на моменти наглото им поведение. Въпреки това не ги оправдавам, други също толкова бедни хора са се държали много по-гостоприемно и не са се чудили само как да те изврънкат за пари.

Друго нещо, на което са свикнали от западните туристи, е да слагат брутално високи цени на всичко и безропотно да се плаща (например една нощувка със закуска струва 800 рупии (20 лв.), което е недупостимо скъпо за Индия и то за бедни, планински къщички; едни нудъли са 2 лв., а навсякъде другаде из Индия са по 30 ст. и други такива. Та същото е и с палатката – видят ли я значи трябва да платиш, без значение в къмпинг ли си или в дивотията на ничия земя и при това искат 150 рупии (5 лв.).

След селото отново започна да ни вали и се чувстваме много отпаднали. Изведнъж като по магия се появява малка изоставена къщичка от времената, когато тук е било пълно с туристи. След построяването на пътя никой вече не идва за трека, а ако някой рече да дойде отива директно докъдето свършва пътя.

Палатковите лагери за запустели. На нас това всъщност много ни допада, тъй като коли изобщо не минават по пътя (най-малкото самите местни нямат коли), а камионите стигат само до каньона, където работят. За цял ден минаха само пет коли – две до близкото село и три с туристи заминаха някъде нагоре.

И така къщичката ни спасява, Разполагаме се вътре и си устройваме дълга почивка плюс обяд с паста по италиански и няколко чая. Дъждът спира и решаваме да повървим още към два часа, които впоследствие се оказват поне пет, но за това по-късно. Нагоре по пътя срещнахме и първите трекъри момче и момиче.

Имахме много енергия след дългата почивка и стигнахме до подножието на първия проход – Сисир Ла (Sisir La) – 4700 м. По пътя отново започна да вали и се намокрихме целите. Тръгнахме нагоре към прохода в търсене на равно място и накрая почти стигнахме до върха. Стъмваше се и нямаше как да минем прохода, а равни места все нямаше. Накрая изкатерихме едно хълмче, където ни се виждаше равно, но почвата наоколо беше някакъв странен вид кал с пукнатини и направо джвакаше като стъпваш.

Бивакът на мочурливата земя преди прохода Сисир Ла

Нямахме избор и трябваше да разпъваме, вече беше тъмно. Ръкавиците ми бяха целите мокри и от замръзването не можех да си движа пръстите. Температурите рязко паднаха около 0 градуса, дрехите ни бяха целите мокри и треперехме.

Като си легнахме отдолу се просмукваше ужасен студ и на всичкото отгоре якетата ни бяха подгизнали, така че не можехме да спим с тях. Въобще очертаваше се ужасна нощ. За вечеря дори и не помислихме.

Гледки преди прохода Сисир Ла

You may also like...

Leave a Reply Cancel reply