27.11.2019
След закуска на река Херод, на която спахме, тръгваме пеш по алеите през хълмовете към Бейт Ше`ан (“Дом на слънцето”). Изведнъж ни се мерват колоните на древен римски град и решаваме да разгледаме руините. Оказва се, че Скитополис е внушителен и много добре запазен, а ние току що сме се вмъкнали в него не през главния вход. Разглеждаме баните, амфитеатъра, храмовете и публичните тоалетни. Градът е толкова запазен, че наистина се пренасяш сред бели римски тоги, центуриони и патриции. След Ефес в Турция, тези руини са най-впечатляващите, на които сме попадали до сега.
Главната улица на Скитополис
Подът на баните, от където минавали струи горещ въздух (римско подово отопление)
Колоните на амфитеатъра
Римска обществена тоалетна със седалки и канал с вода под нужниците
Бет Ше`ан ( Bet She’an) е типичен еврейски град. Старчета с кипи играят на табла в парка, докато ние събираме нападали фурми от финиковите палми. Блокчетата и сградите са ниски и с много особена архитектура. Цари пълно спокойствие. Пресичаме града по пешеходна алея с високи палми от двете страни.
Мъже играят на табла в парк в Бет Ше’ан
Пеликани в полет над града
Започваме стопа към Палестина. Не след дълго ни взима бусче с мъж и жена евреи, които са тръгнали към Йерусалим и ще пресекат Палестина по магистрала 90, покрай река Йордан и границата с Йордания. След 12 км. минаваме през контролно-пропускателния пункт. Никой изобщо не ни спира. Явно т.нар. “Западен бряг” си е част от Израел. Всички израелски коли минават свободно пункта. Между другото и на израелските карти не фигурира граница. Границите са само на хартия, за пред останалия свят.
Слизаме на разклона за Наблус (Nablus), стар палестински град в центъра на библейския район Самария. Хората от автобусчето страшно се учудват, че ще ходим в арабско градче. Докато чакаме се изумяваме от различното усещане, което витае тук. Всичко е пустинно. Сградите са леко запуснати. Навсякъде има боклуци. Няма нищо общо с Израел, от който идваме. Прави ни впечатление, че колите са с различни регистрационни номера. След десетина минути ни качва жена и мъж араби за няколко километра. Слънцето е силно и ни напича главите сериозно. Скоро ни спират двама мъже, които ни предлагат да им платим 70 шекела (~ 35 лв.) за 30-те километра до Наблус. Но после не само ни качват безплатно, но и ни черпят сокове, минерална вода и сладки. Още в самото начало единият от тях ни споделя гледната си точка за политическата ситуация: “Ние сме като затворници в собствената си страна, окупирана от Израел. Без специални документи нямаме право да напускаме Палестина. А, ако Израел се събуди в лошо настроение контролът е жесток. За да пътуваме в чужбина ходим до съседен Йордан, тъй като не можем да достигнем до Тел Авив.”
Оставят ни на десетина километра преди Наблус, от където бързо се добираме на стоп до покрайнините на града. Слизаме насред бежански лагер. Всичко тъне в боклуци и мизерия. Търговия, коли и викове ни връщат в така познатия ни арабски свят. Вече няма нито една табела на иврит. Всички жени са забулени. Цари оживление. Много хора ни поздравяват или заговарят, питат от къде сме. Първата ни работа е да влезем в магазин и да напазаруваме. Цените, макар че са в израелски шекели, са много по-поносими. Успяваме да се запасим с неща, за които и не бяхме сънували в Израел, като кафе и чай например.
Тръгваме към кладенеца на Яков, библейско място с голямо значение. Не сме изминали и петстотин метра и симпатичен мъж ни кани в заведението си. Черпи ни вода и сок. Ентусиазиран е от възможността да практикува английския си с чужденци. В раниците си вече имаме по четири бутилки на човек със сокове и вода. Палестинците са много открити и гостоприемни и чак сега си даваме сметка, че въпреки, че евреите са много отзивчиви и дружелюбни, все пак имат известна западна настройка. Докато вървим по улицата не един и двама ни канят на чай.
Около кладенеца на Яков е построена огромна православна църква. За християните това е свещено място, тъй като тук Христос се е срещнал със самарянката и ѝ е разкрил, че той е Месията. Кладенецът е в крипта под църквата. Отключва ни чичко арабин. Изпиваме по една чаша бистра, студена вода направо от кладенеца, който самият Яков бил изкопал. Библейска вода, на няколко хиляди години.
След няколко километра по шумни, зарити от боклуци улици и стотици гаражчета на автомонтьори, достигаме до пазара и старият град на Наблус, наричан “малкият Дамаск”. Атмосферата е уникална. Насред Палестина сме – продавачи на авокадо, баклави, зехтин, арабски питки. Пълно е с всякакви интересно облечени хора и е невероятна лудница. Зашеметени сме. “Гмурваме” се в плетеницата от тесни улички и ориенталски тунели под бежови сгради. Каменните улички са изпълнени с миниатюрни магазинчета, от които се подават мустакати араби.
5 ч. и вече е тъмно. Срещаме двама младежи – единият е канадец, а другия палестинец. Заговаряме се. Арабинът ни кани да посетим фабрика за сапун, която съществува от много поколения назад от поне 400 години. Произвеждат ръчно сапун от зехтин. Махер (името на палестинеца) ни разказва на дълго и на широко как точно се прави. Навремето баща му и чичовците му също са работели, но в момента е сам. Поръчките постепенно са намалели, защото повечето хора предпочитат да си купуват западните химични сапуни. На времето е имало 30 фабрики, а сега са останали само 5. Махер ни предлага да останем да спим във фабриката или ако предпочитаме на покрива на къщата му. Ние избираме второто. Домът му се оказва на средата на пазара, където заради приключването на деня продавачите викат в кресчендо, в опитите си да продадат останалите малки количества стока. Получаваме нечувано ниски оферти, например килограм чушки за 1 шекел (50 ст.).
Жоро на площадче в стария град
Опъваме палатки върху наскоро изпраните от Махер килими. Сготвяме набързо супа, защото излиза адски студен вятър и температурите падат рязко, в пълен контраст с горещия ден и палещо слънце. През нощта сънуваме самарянски сънища.
28.11
Оставаме цял ден в Наблус. Цветин е настинал и вече осми ден му е зле. Не може да стане и излезе от палатката. Нуждае се поне от ден почивка, за да се възстанови. Като че ли и аз се разболявам. В 4 сутринта целият град се оглася над половин час от мюезините на близките петдесетина джамии. Към 7 сукът (пазарът) се раздвижва и шумотевицата нараства. Ставаме леко замаяни и си правим чай и кафе, шпионирайки какво се случва на улицата под нас.
Докато Цветин си почива на покрива, аз и Жоро тръгваме на дневна обиколка из старинните улички. Нацелваме специалитетът на Наблус – “канафе”, нещо като паниран кашкавал, залят със захарен сироп. Отвсякъде мирише на баклава и въобще всякакви сладки неща. Продавачи от пазара ни подаряват подправки и фалафелчета. На всеки ъгъл се молят хора в джамиите. От притъмнените бакалии и занаятчийници се носи арабска религиозна музика.
Правят ни впечатление плакатите на младежи с картечници, очевидно борци за свободата на Палестина. След като минаваме през безброй тунели, стълбички и скрити коридори се завръщаме на покрива при Цветин.
Плакат на младежи с картечници
По улиците на стария град
Батериите на цялата ни електроника са почти изчерпани и ги занасяме при зъболекаря на долния етаж да се зареждат. По-късно вечерта съседът загрижено идва да провери дали нямаме нужда от нещо. Кани ни на вечеря – палестинска пица с лук и фъстъци, кисело мляко и зеленчукова супа. Ауни и жена му Иман са страшно мили. Предлагат ни ако ни потрябва нещо да идваме по всяко време, както и да се къпем. Научаваме, че имат шест сина, двама от тях живеят в Западна Европа. Иман ми разказва, на джинджифилов чай, че си ляга в 1 през нощта, после става в 4 сутринта да се моли, полягва за малко и в 7 вече е на крак и приготвя закуска.
Обичайната нощна серия от звуци започва както следва:
20:00 ч. финални крясъци на продавачите от пазара;
22:00 ч. ултра мощен мотор, който пори въздуха по улиците с оглушителен рев;
24:00 ч. военен дрон шумно лети над покривите;
04:00 ч. призивът за сутрешна молитва оглася цялото пространство в радиус от 10 км.
29.11
Мистър Ауни се появява с табла – соленки и кафе в джезве, подправено с кардамон. Вкочанясали сме се от студ на ветровития покрив. Жоро дори е сънувал как лежи в преспа сняг с чувала си. Прибираме лагера и се сбогуваме със страхотното семейство на Ауни и Иман.
По стръмни, сякаш безбройни стълби се изкачваме над града до хълма Геразим (Mt. Gerazim), най-свещеното място за самаряните. Самаряните изповядват много близка до юдаизма религиозна форма, но считат, че старозаветния Аврам е направил първия жертвеник за Бог, на който без малко да принесе в жертва любимият си син Исак, точно на върха на Геразим. По тази причина те не ходят на поклонение до Соломоновия храм в Йерусалим (от който сега е останала само “Стената на плача”) и не се считат за юдеи. В днешно време самарянската общност наброява само 800 човека, 400 от които са в селището до върха и светилището.
Симпатичен мъж ни спестява с колата си 2-3 км. изкачване по стръмното. Озоваваме се в самарянското село. Разпоредителят на музея ни разказва част от историята на общността, но не можем да влезем в светилището заради входната такса, която е 20 шекела (10 лв.). Разглеждаме руините и малката сграда през оградата отвън. В самарянското село на някои от къщите се виждат надписи на старо-иврит, със специално изписване. Това е езикът, които ползват самаряните.
Врата на самарянски дом в селото
Тръгваме пеш надолу по хълма. След около половин час ни качва студент от близко еврейско селище. Тръгнал е към Йерусалим, който е на 60 км. от тук. Неговата версия, разбира се, е много по-различна от тази на местните араби : “Положението е много сложно. Не е просто черно и бяло. По медиите винаги изкарват ситуацията в полза на “бедните палестинци”. Но в Палестина също живеят много евреи, а има цели квартали и пътища, по които изобщо не можем да минаваме, защото директно ще ни убият. Освен това, арабите които живеят в Израел получават много по-добро образование и стандарт на живот, отколкото биха имали иначе.” Както често се случва няма лоши и добри. Животът е комплексен феномен, в който, както каза един човек от стопа “всички имаме една цел – да бъдем щастливи”.
Слизаме на 3 км. преди израелския пункт и вход за Йерусалим. Решили сме да оставим великия Йерусалим за най-накрая. Продължаваме в посока Йерихон и Мъртво море. Скоро ни качва арабин с бусче, за десетина километра. Представя се като бедуин, което в началото не приемаме като достоверна информация. Пътуваме през нереалните жълти възвишения на Юдейската пустиня. Нашият човек ненадейно решава да ни покани в бедуински лагер по пътя при негови познати. На пръв поглед изглежда като съборетини и струпвания на гофрирана ламарина, но след като влизаме в една от бараките, сякаш попадаме в друг свят. Мъже с палестински шалове (на бели и черни квадрати) лежат по дивани и рогозки. Не се мярват никакви жени никъде наоколо. В помещението почти няма мебели и изглежда като вътрешност на бедуинска шатра. Сервират ни свръх подсладен черен чай. Отвън стада овце и камили блеят около къщите. Изобщо не подозирахме, че ще се озовем на такова място.
Продължаваме стопа с млада двойка араби от богаташката класа. Втора среща им е и се държат крайно неестествено, но мъжът вече е влюбен и в любовно излияние ни споделя: “Искам тя да ми роди деца.” След няколко километра слизаме на разклона за пустинния оазис Уади Келт (Wadi Quelt). Уади са целогодишни рекички, течащи през пустинята. Около тях растат палми и зеленина. Бедуините водят край тях стадата си на водопой. Искаме да вървим десетина километра по пътечката в дъното на каньона, който оформя уади-то.
Слизаме до ярко зеления рай на пустинната река. Няколко семейства със стадата си са си построили постоянни къщи до водата. Преди започване на прехода отиваме нагоре по клисурата до извор.
Растенията, кристалната вода, оформяща басейнчета и изумителния релеф на пясъчните скали ни карат да се чувстваме като във филм. Бедуините изглеждат малко диво и заплашително, но като че ли са свикнали с външни посетители. Освен нас днес са били на пикник и голяма група младежи от града и както обикновено са оставили десетки торби с боклуци в това райско кътче. Събираме почти 2 кг. домати в идеално състояние и килограм батати，изоставени от групата и поемаме към тишината на уади-то. Пътеката се изкачва над каньона. Гледките към суровата пустиня са спиращи дъха. След модерния Израел, този телепорт в арабските пустинни земи сред бедуини и оазиси ни идва разтърсващо.
Вървим докато не започва да се стъмва. След 4 км. в тъмните отвесни стени на каньона се появява светлина. Достигнали сме до пустинната монашеска обител “Св. Георги Хозевит”. Сирийски отшелници изградили манастира през 5 в.сл.Хр. Над Уади Келт са изгрели полумесец и една звезда. Тайнствените лампи на пустинно-жителите светят над молитвите им до късно през нощта. А ние сме насядали около вечерния огън на салата фатуш и питки с хумус.
30.11
Манастирът отваря в 9 сутринта. Ние още с отварянето му сме пред портите. Издига се като крепост, прилепена за пясъчната скала. Виждат се пещери с кръстове над тях и недостъпни скатове, обитавани и до ден днешен от отшелници.
Интересно да се знае …
Свети Георги Хозевит е живял през 6-ти век. По негово време манастирът се прочул из цяла Палестина и Сирия и станал дом на много монаси, търсещи уединение. Самият светия бил голям чудотворец. До ден днешен тялото му се пази в манастирската църква. Под стъкления похлупак на ковчега ясно се вижда неразложилата му се ръка. В обителта е живял (1913 – 1960) и съвременния румънски светец и отшелник св. Йоан Нови Хозевит, чиито мощи също са изложени за поклонение.
Румънски и гръцки поклоннически групи се молят в притъмнената църква, като правят поклони до земя пред мощите. Монасите от манастира се усмихват на всеки и черпят кафе и бонбони пилигримите. На горно ниво стълбички отвеждат до пещерата на пророк Илия, където според Стария завет той прекарал три години и шест месеца в молитва, като врани му носели храна. Манастирът има такава невероятна атмосфера, че не искаме да си тръгваме.
Обратно в лагера закусваме и следим с бинокъл трътлести, едри животни – скалните дамани, които наблядават какво се случва в каньона от скалните си наблюдателници. Днес е ден за хигиенизация. Местим се на по-скришно място близо до канал, отвеждащ чистата вода на уади-то към Йерихон. Изпираме всичките си дрехи и се изкъпваме.
Денят вече преваля, но решаваме да извървим последните няколко километра до края на уади-то. Пътеката се вие в горната част на изумителния каньон. Подминаваме няколко по-малки отшелнически обители, в които изглежда не живее никой. Достигаме покрайнините на Йерихон (Jericho).
Интересно да се знае …
Йерихон е един от най-древните градове на Земята. Бил първият град, който евреите превзели от Обетованата земя. Ирод Велики предприел обширни строителни дейности тук и имал свой дворец, от който са останали руини. Старозаветните пророци Елисей и Илия, както и самият Христос неведнъж посещавали града.
Вмъкваме се през дупка в оградата в палмова плантация. Почвата е покрита от фин прах. Въздухът също е изпълнен с пелена от частици от пустинята. За секунда ставаме прашни, а на всичкото отгоре отвсякъде мирише на изкуствена тор. Пустинната вечер отново е огласяна от призива за молитва на десетките джамии наоколо.
01.12
Събуждаме се рано сутринта. Не закусваме, не пием чай или кафе, даже без сутрешен тоалет се отправяме към центъра на Йерихон. Градът още се събужда. Сергиите с плодове и зеленчуци са завити с чулове. Влизаме в православната църква, построена на мястото на което се е намирал домът на Закхей – митар от времето на Христос, който толкова много искал да го види, че заради ниският си ръст се покатерил на една смоковница (чийто изсъхнал дънер може да се види и днес в двора на църквата), от където можел да го зърне. Днес е неделя. За службата идват араби християни от близките квартали. Жените са с модерни дрехи и прически и имат излъчване на европейки. Певците пеят на арабски, примесен с някой стих на гръцки. След службата пием кафе в специална зала, цялата в картини и кушетки стил “рококо”.
Минаваме през центъра на града. Отправяме се към следващата поклонническа забележителност – мястото където Христос е излекувал двама слепци. Там в момента е построен руски православен манастир. Отваря ни мила жена. Дворът на манастира е като райска градина, с всевъзможни екзотични тропични палми и всякакви билки. Кокалеста монахиня с искрящи сини очи ни кани на чай с бисквити.
Междувременно градът вече е започнал да кипи от живот. По улиците хаотично се движат коли и таксита. Пекарните работят с пълна пара и бълват всякакви хлебчета, питчици, гевречета. Палестинците са весели и сърдечни. Продавачи, минувачи, всички ни поздравяват или питат от къде сме. Зареждаме раниците с провизии. Симпатичнен продавач ни подарява в допълнение няколко патладжана.
Истинското предизвикателство на “отчаяния пилигрим”, както се наричаме на шега, обаче тепърва предстои. Хапнали само половин геврек и няколко бисквити се отправяме с натоварените с провизии раници към “Планината на изкушенията”, мястото на което Исус Христос е постил 40 дена и на което е бил изкушаван от дявола.
В скалисто почти отвесно ждрело, съвсем под върха се издига православен манастир около пещерата, в която Христос се е молил и скалата, на която е бил изкушен за първи път. За да изживеем пълният катарзис на изкушението изгубваме старата пътека и се изкачваме до манастира по стръмния каменист склон. Успяваме да се вмъкнем между тълпите филипински поклонници и да се усамотим за малко в пещерата. Усещането е страхотно. Никога преди това пътуване не сме си представяли, че всички истории от Новия завет са исторически и археологически установени и че човек може да ги види с очите си. Сякаш винаги сме свързвали евангелските места в съвремието само с Божи гроб в Йерусалим.
След като слизаме от манастира откриваме малко ресторантче. Разполагаме се на празните маси и хапваме за първи път през деня. След късния обяд тръгваме пеш към главния път. До нас спира човек с такси, който преди това беше ни предложил да ни закара до някой хостел. Сега иска да ни закара до пътя, където смятаме да стопираме. Не ни иска пари. Докато ни вози ни казва, че все пак е по-добре да останем в Йерихон. Предлага ни да погледнем място, подходящо за палатки. Мястото е ресторант, построен до извора на пророк Елисей. Собственикът поразително прилича на Алберт Айнщайн. Развежда ни наоколо и предлага да си опънем палатката където искаме. След кратко обсъждане все пак решаваме да продължим по ътя и да спим извън града в дивото. Връщаме се при таксито. Там ни чака Мохамед – шофьора. Казва:”Ще ви помогна, каквото и да решите. Не искам пари от вас – правя го за Бог.” Отговаряме му, че ще е достатъчно да ни откара само до пътя, от където ще стопираме към манастира “Св.Герасим”.
Караме из града. Мохамед споделя с нас, че след като той има достатъчно пари и къща за себе си, иска да ни помогне и ние да сме на сигурно място за през нощта в хладната пустиня. “Моят Бог е Бог на сърцето. Знаете колко много майката обича новороденото си дете. Бог обича хората много повече от това.” Докато с тези мъдри думи Мохамед ни описва религиозните си виждания, излиза на магистралата и въпреки протестите ни поема към манастира, който е на 10 км. от града. Точно преди да влезем в него Мохамед спира и ни предлага да се помолим. Започва да казва традиционните за исляма молитви. Не разбираме думите, но молитвите на арабски въздействат трансиращо.
Влизаме в манастира, където отново виждаме руските поклонници. Вътре има много скулптори на лъвове, магаренца, коне, мозайки на гугутки, змии и скорпиони. Явно св. Герасим е обожавал животните. Свeтецът след като излекувал лапата на един лъв го опитомил.
Свети Герасим лекува лъва
След това тръгваме към пустинята и не щеш ли Мохамед ни настига с таксито. Очевидно притеснен, че ще влезем навътре, където според него има хиени. Беше довел служител от манастира, за да ни предложи да спим в палмовите насаждения наблизо. Решаваме да последваме съвета му. Разпъваме палатките под палмите. Мохамед най-сетне е спокоен, че сме на сигурно място и си тръгва. Какъв невероятен човек!
През нощта, за наше изумление, завалява дъжд в Юдейската пустиня. Сънуваме сънища с риби и подводни снимки. 🙂
02.12
Напускаме манастира “Св.Герасим” и поемаме пеш към съседното важно място за поклонение, което е на 7 км. – Каср ал Яшуд, където е било кръщението на Христос в река Йордан.
Извървяваме над 5 км., когато достигаме пункт на гранична полиция. Заявяват, че не можем пеша да изминем последните 2 км. до реката, трябва да сме в кола. За щастие, още първата минаваща ни качва. Симпатично семейство палестинци, които се разхождат ни приветстват с най-често чуваната фраза в Палестина, която всеки ни повтаря многократно – “Ахлем мусахлем”, в превод от арабски “Добре дошли.”
Слизаме на брега на Йордан, която изглежда като съвсем малко тъмно зелено поточе, обрасло с тръстики и палми. Голяма част от водите ѝ се прихващат от Израел и Йордания за земеделие. Няколко военни наблюдават внимателно поклонниците, които си обличат бели дълги ризи и се потапят в мътните води. Широката 3-4 метра рекичка е преградена с мрежа, тъй като от средата на коритото започва Йордания. На съседния бряг се виждат три големи православни църкви. От тази страна, малко над реката се издигат подобните на крепост стени на манастира “Св. Йоан Кръстител”, който в момента се реставрира. Потапяме се в ледените води на Йордан заедно с руска група. Филипинци и сингапурци от друга група се въздържат от къпането в реката.
За да се измъкнем от граничната зона, помолваме автобус с туристи да ни извози до главния път. Гидът им се оказва палестинец, който е следвал в София, говори български и води български групи на хаджилък по светите земи. Скоро от главния път ни взема арабин до разклона за Мъртво море, в което така мечтаем да се потопим. Последните няколко километра до първия плаж от северната страна на морето изминаваме с луксозната кола на евреин от кибуца Еин Геди. Целият западен бряг на морето е населен основно от евреи, макар северната част на Мъртво море да попада в територията на Палестина.
Интересно да се знае …
Мъртво море е най-ниската точка на Земята (- 433 м. под морското равнище). То също така е и най-соленото море, в което живеят единствено четири вида бактерии. Не случайно е наречено “мъртво”. Никой не може да потъне във водите му, заради високата соленост.
Вървим към плажа Калия (Kalia beach). Оказва се обаче, че всичко е завардено с телени огради. Има камери и вход за плажа 60 шекела (30 лв.)!!! на човек. Колкото и да обхождаме региона, така и не успяваме да се доберем до брега, заради стръмния отвес и шубраците извън туристическата зона. Освен това има и табели: “Внимание мини!” Има необезопасени минирани полета, останали от войната и хич не е препоръчително човек да се шляе наоколо.
Заради късното ни тръгване от манастира “Св. Герасим” днес, без почти да сме обикаляли, денят се стопява пред очите ни. Правим си лагер в шубраците, на само 300 метро от недостижимото Мъртво море. Успокояваме се с това, че дори и да не успеем да се потопим от тази страна, сигурно ще успеем откъм йорданския бряг след седмица, две.
През нощта лагера ни е обграден от чакали. На два метра от главите ни се извисява протяжният им вой. Размърдваме се в палатките и глутницата изчезва. По-късно отново се връщат на няколко пъти да ни проверят. Но в крайна сметка ни оставят да спим.
03.12
Ставаме сутринта в 6 ч., за да изпълним мисията, която сме си запланували, а именно да прекосим възвишенията на Юдейската пустиня и да се изкатерим до пустинния манастир “Мар Саба” (“Св.Сава Освещени”). С руски евреин от близките кибуци изминаваме 4 км. до пещерите Кумран.
Интересно да се знае…
Свитъците от Мъртво море са намерени 1947 г. в пещерите в Кумран, в скалите над морето. Намерило ги някакво пастирче бедуин. Били идеално съхранени в глинени делви. Свитъците са най-старите запазени текстове от еврейските свещени книги Тора (Стар завет). Съхранявала ги юдейската общност на есеите – пустинници, отделили се от обществото, за да водят чист живот. Текстовете предизвикали фурор в научните и религиозни среди, с това че в крайна сметка се оказва, че Библията не е променяна дори с дума от хилядолетия.
Пълним си няколко литра вода за предстоящия преход, като се надяваме да ни стигнат за шест часовото вървене през пустинята. През целия път няма да има нито един източник на питейна вода. Не можем да влезем в самите пещери заради входа (30 шекела/15 лв. на човек), но ги виждаме отвън.
Възниква друг логистичен проблем. Нямаме почти никаква храна, а ако стане нещо в пустинята и се забавим, ще останем съвсем без провизии. Разполагаме само с половин пакет булгур за тримата и нищо друго. Опитваме се да купим няколко хлебчета от ресторанта, обаче не искат да ни продадат. Но мъжът ни съобщава, че на 2 км. от тук в близкия кибуц има магазин. Тръгваме към кибуц Калия пеш. И той е обграден от всички страни с телена ограда и има бариера с пропускателен режим.
Интересно да се знае…
Кибуците са селища, построени при основаването на Израел 1947 г., с ционистко-социалистическа идеология. Хората в кибуца споделят всичките си средства и ресурси, хранят се в обща зала и имат комунален начин на живот. При създаването на държавата огромен процент доброволно са участвали в експеримента. Сега все повече и повече кибуците преминават от комунален към стандартен, индивидуален начин на живот.
Момчето от охраната ни кани на кафе, чай и домашни масленки. Оказва се, че и той е пътувал на стоп и палатка из цяла Югоизточна Азия. След като разбира, че ще ходим до магазина Бар, както е името му, ни казва , че в склада им има всякакви провизии, които се налага да изхвърлят всеки ден, защото с другите му колеги не могат да ги изяждат. Моли ни да си вземем от всичко, което си харесаме. Не можем да повярваме, колко страхотни са евреите и как в тях не само, че няма нищо стиснато, но даже напротив.
И така Вселената отново се е погрижила за нас. Тръгваме си с пълна торба с хлябове, зеленчуци, плодове, супи на прах, тахан и т.н. На стоп ни взима симпатичен евреин до изходната точка на трека, при кибуц Овнат. И той, както много други хора ни споделя, че е посещавал България и нашата страна му харесва.
Слизаме в пустинята между Мъртво море и стръмните склонове, които ни предстои да изкачим. Трябва да стигнем от – 400 на 300 м.н.в. Пътеката се вие стръмно нагоре по пясъчните скали към нулевото равнище.
След като изкачваме вертикалния склон попадаме в странна бяла пустиня, набраздена от плавни хълмове. Няколко камили пасат на съседното възвишение. Опияняваме се от нереалния пейзаж.
След 6-7 км. идилията ни приключва. Озоваваме се в долината на река Кедрон. Това, което от върха беше ни изглеждало като две малки язовирчета в дъното на каньона, се оказват зловонни басейни с отпадъчна вода. Целият Йерусалим и Витлеем си изливат канализациите вътре, а на нас ни се налага да вървим покрай бреговете следващите 4-5 км. Непоносима смрад, пластмасови бутилки и всякакви отпадъци се въргалят в коритото. Не можем да разберем, защо след като в пустинята има толкова малко реки, някой би ги използвал за септични ями?!
Апогеят на ужаса ни настъпва когато се изкачваме до гигантско изкуствено блато, събрало всичката гняс в себе си. Над него копаят фадроми, които разбираме, че прокопават тунел, по който всичко да се оттича в гигантската септична яма. А Кедрон ще бъде отклонен и пресушен.
Издрапваме до най-високата точка и зловонията остават под нас. На хоризонта се виждат планините на Йордания и голямата дупка под земята, която образува Мъртво море.
Не след дълго пред нас изскача най-големият православен манастир, който някога сме виждали – “Мар Саба”. Същински крепостен град, залепен в стената на отвесния каньон на Кедронската долина. Зад него има висока крепостна стена, която го скрива от погледа на дошлите по асфалт посетители. За да стигнем до него трябва да се спуснем до дъното на каньона и да пресечем по мост реката. Но тъй като вече се стъмва, се отказваме. Разпъваме лагера на върха на скалите, с гледка към манастира. Жоро си ляга в пещера, увиснала над пропастта. През нощта, понеже тук не използват ток, се вижда светлината само на едно кандило. В малките часове камбанен звън от поредицата служби разбужда цялата долина, нас и смешните пустинни скални дамани.
Интересно да се знае…
Манастирът “Св.Сава” е основан през 5-ти век от самия св. Сава, който дошъл от Кападокия като пустинен отшелник в Кедронската долина. Постепенно около него се заселили други монаси отшелници. Така се създала лаврата, която в разцвета си била населена от над 1000 монаха. По съседните пещери имало още близо 5000. Заради непристъпното си положение и крепостна стена, манастирът никога не бил разрушаван от персите и арабите. Функционира си непрестанно през последните 1500 години. В него са живели много светци, като св. Йоан Дамаскин например. Останките на св. Сава още се пазят в манастира и са нетленни. Също така телата на всички починали тук монаси не се сковават и не излъчват миризма след смъртта им.
04.12
На сутринта серията “отчаяния пилигрим” продължава. Манастирът е затворен за посетители в сряда и петък и не успяваме да влезем. Поне отвън откриваме тоалетна и питейна вода.
Пред нас пътят се изкачва стръмно нагоре почти 7 км. до арабското селище Ал Убейдия (al-Ubeidiya). Добре, че двама местни, които работят за манастира, решават да ни закарат до началото на селото. От там хващаме още един стоп до върха на хребета, където ни очаква поредният затворен манастир – “Св. Теодосий “, също древна обител с крепостна стена, така че дори няма как да надникнем вътре.
След няма и минута се возим в следващата кола към Витлеем (Bethlehem) – мястото, на което Христос се е родил. Християнското население в града до неотдавна е било над 50%, но днес са останали към 20%, след масовото преселване на бежанци от Израел към Палестина след войната 1967 г.
Слизаме в арабски квартал на 2 км. преди центъра. В Бейт Сахур се намира “Полето на пастирите”, където ангел възвестил на местните пастири, че Спасителят се е родил и те веднага тръгнали към родилната пещера на поклонение. Православната църква на това място (както всъщност често се случва) е затворена. Но пък успяваме да посетим католическото “поле на пастирите”.
Продължаваме пеш по безумно стръмни, красиви улички към центъра на Витлеем. Преди да достигнем базиликата на Рождеството, влизаме в “Млечната пещера”, където Дева Мария и Йосиф пренощували преди бягството си към Египет. Цар Ирод бил дал заповед всички новородени деца до няколко годишна възраст да бъдат избити, защото му предрекли, че новият цар на Израел се е родил. В тази пещера капка от кърмата на Богородица капнала върху камък и го направила бял. Според местно вярване стрит прах от камъка подпомага зачеването. Над пещерата е построена красива католическа църква. Спускаме се по футуристичен коридор към подземен параклис с изключително странен вид, като от бъдещето. Заключен е, но през стъклата се вижда изложено причастие в златна сфера. Две сестри от ордена на Непрестанното обожание (Franciscan Sisters of Perpetual Adoration) са коленичили пред Тялото Христово ( католическата и православната църква вярват, че осветения претворен хляб е самото тяло на Христос). Орденът има за цел да предлага 24 часово обожание на Христос и да се моли за мира и човечеството. Сестрите са облечени в черни наметала, с бели поли и червена лента спускаща се под наметалото. Сменят се денонощно за молитва. Футуристичната мраморна капсула и средновековното облекло на ордена се сблъскват във визуален антагонизъм. Изумени сме от мястото.
150 метра по-нататък старинната павирана уличка отвежда до едно от най-свещените места на християнството – базиликата “Рождество Христово” (Church of the Nativity). Огромната църква е тук още от 4-ти век и е под юрисдикцията на Йерусалимския патриарх (православна църква), като коптите и арменците също имат два олтара в едното крило. Влизаме през “вратата на смирението”, малка каменна вратичка, проектирана така, че всеки трябва да преклони глава при влизането си. 44 мраморни колони с образи на светци и висок таван от ливански кедър ни замайват. Тесни стълбички водят към “пещерата на Рождеството” в крипта под олтара. Опашките са огромни и понякога се чака по 2-3 часа, за да се влезе вътре. Уцелваме момент, в който почти няма хора, като по чудо. След десетина минути вратата се отваря за следващата група, в която сме и ние. Усещането да си в пещерата, до звездата обозначаваща мястото, където се е извършило събитието променило историята на човечеството, е много силно. От две хиляди години тук идват да се преклонят и помолят хиляди хора. Така, че въпреки големите групи туристи, тръгнали на лов за селфита и поредната забележителност, ние успяваме да се потопим в атмосферата. Излизаме заредени с радост.
Потегляме към “стария сук” на Витлеем, за да се запасим с евтина храна (около два, три пъти по-евтина от Израел), защото ни предстои отново да преминем от Палестина в Израел. Уличките на стария град са романтични, пълни с магазинчета за всичко. Има десетки църкви и църковни организации – копти, етиопци, арменци, всякакви католически ордени и манастири.
След 2 км. пеш стигаме до края на града и прочутата стена, която разделя Палестина от Израел. Висока поне 10 метра бетонна граница на тъжно разделение, символ на окупацията и гнева на хора, афектирани от нечии интереси. Цялата е изрисувана с невероятни истории и графити на палестински и чужди художници. Усещането е тягостно. Точно зад стената се намира гробът на Рахел (Rachel`s tomb), светиня за юдеите, поради което и мястото му, де факто в палестинска територия, е завардено зад стената.
На контролния пункт влизаме през дълги, осветени с мъждиви лампи коридори като в затвор. Виждали сме ги в документалните филми. Само дето сега за щастие липсват безкрайните опашки от работници, които ежедневно чакат за да бъдат проверени и да влязат в града. Минаваме проверката лесно. Военните се държат мило с нас, въпреки че хвърлям по погрешка пластмасовата тарелка на скенера на земята, а Жоро си забравя портмонето заклещено в машината и наднича вътре в шок. Може би не са виждали често такива особени типове. Освен това си представяме реакцията им след като са видели съдържанието на раниците ни – карфиол, няколко килограма зеленчуци и 12 рула тоалетна хартия (това беше най-малкият пакет, който намерихме, с 12 рула).
Ето ни отново в Израел. Крачим по главния път и подминаваме табелата “Йерусалим”. В покрайнините няма сгради и е лесно да намерим място за бивак. На километър по пътя откриваме идеална маслинова горичка под православния манастир “Св. Илия”.
Следва продължение . . . В следващия пост Кервана става Хаджия, живее на едно твърде необичайно място, докато изследва потайностите на Йерусалим, а след това се отправя към Червено море през пустинята Негев
Всички приключения от този пост можете да гледате в първите три серии на Кервана, излъчени по БНТ:
2-ра серия “Уади Келт, Палестина“
3-та серия “Йерихон и Юдейската пустиня “
