Азербайджан
Столица: Баку (~ 2,5 млн.жители)
Площ: 90 хил.кв.км.
Население: ~ 9 млн. души
Език: азерски (почти като диалект на турския)
Религия: шиитски ислям
Парична единица: манат 1 лев = 1 манат
Форма на управление: полупрезидентска република
Това, което знаем за Азербайджан е, че е страна много богата на нефт, което забелязваме още на пристанището. Населението – азери са тюркски народ, но тъй като по-голяма част от историята си са били в състава на Персийската империя, културата им е повече иранска, отколкото турска. Етнически азери има повече в Иран (провинция Източен и Западен Азербайджан), отколкото в самия Азербайджан. Религията им, също повлияна от Иран, е шия ислям, макар след съветското влияние по-голямата част въобще да не са религиозни. Държавата е светска и много развита икономически.
Порт Алат се намира на 70 км. на юг от столицата Баку. Понеже минава 11 вечерта, решаваме да спим някъде извън пристанището, на палатка. Симпатични таджикски тираджии ни заговарят, като ни питат от какво имаме нужда, дали не искаме чай. Единият дори бръква в джоба си да вади пари, което ни връща в спомените за невероятното гостоприемство на Централна Азия. По-късно научаваме, че швейцарците, с които пътувахмв заедно през каспийско море, нямали в себе си достатъчно кеш, за да заплатят таксата за ферибота за колата си (300 $) и шофьорите събрали пари и им дали 80 $.
Извън пристанището всички свободни площи са заградени с мрежи. На два километра от нас фучат стотици коли по същинска магистрала. Такава цивилизация не бяхме виждали от Китай. Опъваме палатката в пустинята, насред сухи храсталаци. Точно преди лягане се появява някаква охрана и настоява да се преместим в хотел (твърди, че ще е безплатно 🙂 ?!). Било имало много опасни змии. Но в крайна сметка ни остава да си спим. Същата параноя със скорпиони и змии имат и в Иран и Индия и винаги се намира някой да ти ръкомаха да не спиш в пустошта.
04.10.2018
Сутринта нашият приятел, швейцарецът велосипедист Юлиус минава с колелото и пием заедно чай. След него се появява отново охраната и ни заявява, че е забранено да седим в заградената зона, така че бързо се изнасяме. Точно се чудим дали да не отидем до близкия вулкан, с извираща кал от кратера, когато по пътя минава едната швейцарска двойка и ни предлагат да ни закарат до Баку. Приемаме го като знак и се мятаме на вана им, пригоден отвътре като каравана, с легло, кухничка и дори библиотечка.
Пейзажът е все така пустинен. Сухо е и доста горещо за октомври (около 27-28 градуса). Навсякъде се виждат фабрики, нефтопреработвателни предприятия, а по магистралата фучат луксозни коли. Изобщо не бяхме очаквали, че бивша съветска република може да е толкова развита.
Скоро пристигаме в Баку – огромен град. Такова нещо не бяхме виждали от Китай. След месеци наред в степите и дивите планини на Централна Азия се чувстваме неприятно шокирани и в пълно недоумение, защо някой би живял на такова място, би строил тези гигантски свръх модерни небостъргачи, магистрали, детелини, жилищни комплекси. За какво ли са нужни тези бетонни джунгли и свят, тотално откъсващ те не само от естествения ритъм на живота, но и от самия себе си ?!
Швейцарците ни оставят на няколко километъра извън центъра. Теглим си малко манати от банкомат и тръгваме да изследваме града пеш. Отбиваме се в голям супермаркет, където изпадаме във възторг от наличието на бяло (тип българско) сирене и маслини на съвсем ниски цени – 5 лв. кг сирене, 7 лв. кг маслини. Маслини не бяхме виждали от години …
В центъра на града направо се изумяваме от масивните барокови сгради в европейски стил. Президентството прилича на Бъкингамския дворец. Разни банки и административни сгради пък са като пренесени от Франция или Германия. Строят се и фантастични футуристични здания, като тези в Дубай и Сингапур.
Улиците са чисти. Пълно е с луксозни заведения, тип европейски. Жилищните сгради са все нови, с ориенталски елементи и почти не се виждат соц. блокчета. Паркове и фонтани има из целия град. Хората по улиците доста ни приличат на турци – мургави, със зализани прически и късо оформени бради. Жените изобщо не се забулват, с много малки изключения и се обличат с къси рокли, потници, дънки. От всички така лъха на парфюм, че често направо се замайваме. Като в арабския свят и тук манията по ароматите е силна. Пълно е с магазини, които продават наливни парфюми в стъкленици.
След като си хапваме невероятна “пахлава”, тоест баклава, излизаме на крайбрежната улица “Булвар”, проектирана с красиви паркове, пейчици и безплатно wifi навсякъде. Свечерява се и се чудим къде ще спим, по картата в близост няма подходящи паркове. Но в последната минута си намираме couchsurfing.com хост. Мятаме се на един от новите лъскави автобуси, където се оказва, че можеш да пътуваш само ако имаш карта. Почти мигновено един човек скоква и ни заплаща с картата си пътуването ни, като категорично отказва да вземе пари от нас. Целият градски транспорт струва 30 стотинки на возене.
Хостът Малик ни посреща в квартирата си, недалеч от центъра, където с още три момчета от провинцията живеят под наем. Всички са толкова увлечени да гледат футболен мач, че не успяваме да осъществим контакт с тях до два през нощта, когато преуморени си лягаме на килима в хола и най-сетне лампите се изгасят. Оказва се, че кошмарната част от нощта тепърва предстои – рояци комари ни надупчват целите. Когато се завиваме с чувалите, жегата става непоносима и се сваряваме плувнали в пот. Може би ако бяхме спали на палатка в някой парк, щяхме да си починем десет пъти по-добре.
05.10
Будим се в облачен, дъждовен ден с трясъци, цигарен дим, още футбол и викове в 8 сутринта. Всички се изнасят на работа и оставаме в тишина само с един от съквартирантите. Имаме да разглеждаме старата част на града, така че решаваме да се прежалим и да останем още един ден в Баку.
Времето рязко застудява. Температурите падат с 10 градуса. Ние нямаме подходящи дрехи и направо зъзнем на улицата. В автобуса се повтаря същата история от вчера, хората изобщо не ни позволяват да си платим, като направо се състезават кой пръв да си чекира картата за нас. Изглежда, че и в Азербайджан персийското гостоприемство е дълбоко вкоренено. Започваме да се чудим дали изобщо съществуват страни, където хората да не са крайно добри и помагащи.
Старият град е много приятен за разходки. Обграден е от крепостна стена, а вътре е с малки криволичещи улици и стари къщички с дървени балкончета. Напомня ни повече на някое европейско градче, отколкото на ориенталско. По типичния, необясним и за нас начин, някак си влизаме необезпокоявано, без да си закупим билет в двореца Ширваншах (династия управлявала Баку 13-15 век).
Билетът струва 10 лв. От музейните експонати вътре особено ни забавлява везано парче плат, което се връзва нощно време над мустака, за да не ти се разрошва 🙂 . В стария град има и няколко шиитски джамии от 14 век, както и древна кула (Момина кула) – символът на града. Като цяло в останалата част на Баку почти никъде няма джамии.
Студено ни е и се чудим къде още да се пошляем. Хващаме автобус до комплекса “Гайдар Алиев” (кръстен на “вечния” азербайджански президент, сега сменен от сина му) – много сюреалистична бяла сграда, напомняща космическа станция. Късно вечерта се връщаме в апартамента, като тази нощ изкарваме по-леко и даже успяваме да се разговорим с хоста ни.
06.10
С автобусче за 40 стотинки излизаме близо 20 км. извън града и започваме стопа. Втората кола спира. Луксозна джипка, вътре мъжете говорят перфектен руски, както всъщност повечето азербайджанци. Тъпчат ни с кроасани и ядки и ни разказват за пътешествието си с кола около Черно море, включително и България. С тях изминаваме над 100 км., до началото на Кавказките планини, оставяйки назад пустинните пейзажи около Баку.
Следващият ни стоп отново е мигновен. Спира първата кола. Възрастна двойка ни откарва още 40 км., до разклона за старинно село навътре в планините, което искахме да посетим. Подаряват ни райски ябълки и ни канят на гости във вилата им.
Последните 20 км. до село Лахич изминаваме без никакъв проблем със столичанин, идващ до вилата си за уикенда. В Азербайджан стари къщи не могат да се видят почти никъде, но в това планинско селце традиционната архитектура се е запазила. Доста е туристическо, но сега през октомври е спокойно, така че уцелваме перфектното време. За първи път от месеци виждаме гори и то обагрени в есенна палитра. Не можем да спрем да се радваме на тази красива цветна феерия. В последните четири години този сезон (есента) бяхме го пропускали винаги, навсякъде. Миришем шумата и подскачаме възторжено по старинните калдъръмени улички. Няколко щанда продават сувенири и билки. В местното кафе мустакати старчета играят табла и пият силен черен чай в малки чашки.
Оставяме раниците в музея-джамия и се разхождаме цял следобед. Богат чорбаджия с космат калпак ни кани в тях на чай. Разказва как дядо му е построил старата джамия и хамам на селото. На всеки ъгъл се заговаряме с някой. Въпреки, че селото е много туристическо и тук хората са все така дружелюбни и мили. В село Лахич се говори древен персийски език “тат” и обитателите му са с ирански произход. Хората са светли, като доста от тях са синеоки и с европеидни черти.
Вечерта взимаме раниците и се изкачваме на хълм над селото, където се разкриват страхотни гледки към планината, макар че не един и двама вече бяха ни предложили да пренощуваме в къщите им. Обаче толкова ни се спеше на палатка, в усамотение, че предпочетохме дивото.
07.10
Цяла нощ глутница чакали разлайват кучетата от къщите и сякаш вият точно до главите ни. Вечерта е доста студена, но се събуждаме отпочинали и заредени с енергия.
Минаваме през паметното село и слизаме пеша до красиви скали по долината на реката, където ни спира такси без да сме му махали. Качва ни на стоп до разклона на главния път.
Следващата ни цел е големичкото градче Шеки, известно със стария си град, крепост и дворец на местна династия ханове, владели земите околовръст за няколко столетия. Разстоянието от около 150 км. изминаваме със седем коли, измежду които още две таксита, които ни взимат без пари. Стопът в страната навсякъде върви невероятно бързо. Просто вдигаш палец и ако не първата кола, то втората те взима. Шофьорът прелива от радост, че може да си побъбри с пътешественик, а и да направи едно добро дело. Три от колите съвсем на сериозно ни канят на гости. Не ни се разминава и подарък – пълна торба с ябълки. В последната кола се возят двама откачалки, участвали във войната в Нагорни Карабах, които не спират да се шегуват.
Прави ни впечатление, че в Азербайджан си падат по заграждане на селата с високи, а понякога и направо изглеждащи като крепости, стени. Може би е наследство от нестихващи борби между велики сили или малки държавици, за владеене на тази плодородна и стратегическа земя.
От разклона за Шеки си хващаме автобус до града, изкачващ се по долината към Кавказките хребети. Вече се стъмва, но все пак успяваме да зърнем красивите каменни постройки и високото минаре на джамията. Всички пътници слизат на последната спирка. Когато и ние слизаме, шофьорът протяга ръка и за мое учудване ми връща парите за билетчетата и умолително ми казва:”Къде ще спите на палатка?! Синът ми живее в Москва, сами сме с жена ми. Елате ни, моля ви се на гости!” С голямо неудобство отказваме, защото сме решени да си спим спокойно сами … Но не знаем, че не ни било писано точно така.
Промъкваме се по тъмните улички на крайния квартал към някакво място в гората, обозначено като за пикник, когато се разминаваме с местен. Той, разбира се, ни поздравява и ни пита на гости ли отиваме. Казваме му за нашия план и той изпада в ужас. Мечок слизал често до града, наскоро бил уплашил до смърт някакви деца. Изтарашил кошерите на пчелар и си хапнал едно теленце. Не сме от бъзливите, но понеже човекът беше наистина много притеснен за нас, решаваме да го послушаме. Докато вървим след него звъни на приятел, който е охрана в двореца. И ето ни с раниците пред палата на последния хан на Шеки, на сигурно, заградени отвсякъде с висока крепостна стена 🙂 Посочват ни закътана полянка встрани. След кратки кулинарни еквилибристики най-накрая сме в палатката, заслушани във виенето на чакалите, слезли до сами портите на града. Кавказ започва да ни се разкрива като доста интересна и дива планина. Не случайно най-високият връх на Европа – Елбрус (5600 м.н.в.) се намира в нея.
08.10
Налага се да станем в 6 сутринта, тъй като все пак се намираме в историческа забележителност. Като пияни моркови се изнасяме на полянка извън крепостната стена и започваме да си варим чай. Притеснена жена ни сочи, че наблизо има чайхана. Не след дълго се появява мустакат мъж с калпак, който безапелационно ни кани в близкото училище. Хората тук се чувстват крайно неудобно да имат гости в града си и те сами да трябва си приготвят чая. Оказва се, че симпатичната синеока жена от преди малко, е директорката на това (френско) училище и е изпратила пазача да ни забере. В учителската стая пием чай и хапваме кифли с учителя по физическо и учителката по математика, които ни разказват, че винаги когато видели пътешественици по улицата ги викали на чай, понеже много обичали да имат гости.
След закуската се вмъкваме в двореца, като по случайност уцелваме момента, когато продавачът на билети го няма (цената е 2 маната, тоест 2 лв). Декорациите и витражите са с изключителна артистична стойност. Вътрешността на иначе малкия сарай е приказна.
Продължаваме разходката по старинните улички на Шеки покрай керван сарай, няколко джамии и магазинчета за халва и грънци.
После си хващаме автобусче до съседното село Киш, където на върха на хълм се издига антична църква (от 4 век), останала от кавказките албанци, народ от древността. Каменната постройка е уникална. В гробове под фундамента има останки от ритуални жертвоприношения на животни от преди Христа, тъй като мястото е служело като храм от хилядолетия. Лелята на входа ни пуска без билет, като разбира, че само един от двамата ще влиза (билет 2 лв.). Така успяваме да видим църквата отвътре. Понастоящем тя не функционира, превърната е на музей.
Връщаме се в Шеки, обядваме хляб, сирене и кисело мляко в парка и излизаме с автобус извън града.
С два бързи стопа се отдалечаваме на 30-40 км. Вече е твърде късно да стопираме към границата с Грузия, до която остават още 70-80 км., така че си харесваме лешникова горичка и поле с царевици, насред което стърчат колците на изоставена колиба.
09.10
Цяла нощ чакалите вият съвсем наблизо. Много ни се иска да дойдат по-близо до палатката и да ги видим, но те си пазят някаква дистанция. Докато оправяме багажите се появяват двама мъже, тръгнали към нивата си. Изобщо не се разсърдват, че сме им спали в земите, а напротив, изсипват ни цяла купчина чушки и наръч босилек в ръцете с усмивка.
Поемаме на стоп към границата. Въпреки, че се предполага, че оставащите 70-80 км. би трябвало да изминем бързо, всъщност става много бавно. Не минават кой знае колко коли. Понякога чакаме по 15-20 минути, като все ни взимат до съседни села. Така от село на село, първо с мъж тръгнал да си купи водка от магазина, с надута традиционна азерска, сърцераздирателна музика, после такси, което ни вози безплатно, заварчик с разпадаща се Лада, много борбено настроен аварин (А ние си мислехме, че аварите са изчезнали с Аварския хаганат преди 1300 години, но явно не … 🙂 ) и семейство тежкари с луксозен джип, които решиха специално да ни откарат от последното градче Балакан до границата. И ето, че успяваме да стигнем до заветната цел в ранния следобед. Малко преди граничният пункт виждаме друг интересен пътешественик с дълга коса и брада, който бута количка и върви пеша.
След седмица страхотни преживявания с добрите, усмихнати азербайджанци е време да напуснем страната. Въпреки, че не успяхме да се пльоснем в нито един от бълбукащите кални вулкани, Азербайджан ни разкри други свои красиви кътчета. Но, като че ли най ни впечатлиха хората с гостоприемността си.
На границата митничарите ни проверяват раниците, заради солта която си носим, но иначе минаваме бързо и безпроблемно. От грузинската страна дори не поглеждат багажа.
За повече информация свързана с Азербайджан натиснете линковете:
Туристическа информация, съвети и статистика на пътуването за Азаербайджан
