27.12.2019
Време е да напуснем изсечените Синайски планини. На стопа ни спира не кой да е, ами Николас в пикап, каран от монах. Закарват ни до първия полицейски пункт, където за наша радост полицайте ни оставят да стопираме свободно. Планините тук са по-ниски, а пустинята пясъчно-камениста. Времето също е по-топло. До следващия пункт ни закарва млад бедуин. Там полицаите отново ни прибират паспортите, но поне ни остават да стопираме.
Изваждаме късмет с цистерна, превозваща дизелово гориво, с която поемаме към Суецкия канал. По пътя полицейските пунктове продължават на всеки 20-30 км. Всички обаче познават шофьора и само му махват да продължава, като не подозират, че вътре има чужденци. Забелязваме нещо много интересно – всеки пункт има различен облик и барикадите пред него ту са с камъни в редица, ту с варели внимателно боядисани в цветовете на египетското знаме, ту с бетонни заграждения, през които шофьорът минава с изумителна ловкост. Не знаехме, че може да има такова “военно изкуство”. 🙂 Преди да се качим в камиона на пункта пък имаше вишка, в която се кокореше войник с огромна тежка картечница. Толкова много военна техника, калашници и бронетранспортьори не сме виждали никога.
Стигаме до малкото градче Абу Рудайс на Червено море. След почерпка с чай добрият шофьор ни оставя на пътя. Стопираме, мислейки си дали пък днес няма да стигнем до Суец. Пътищата са празни, но след двайсетина минути ни качва пикап. Возим се отзад в каросерията. Малко по-натам при нас се качва бедуин, който започва да ни говори на арабски. Ние му казваме, че не разбираме, но той си ни говори и говори, сякаш сме отдавнашни приятели.
Не след дълго спираме на поредния полицейски пункт преди градчето Абу Зенима. Полицаите разбират, че сме чужденци и изведнъж настава страшна суматоха. Всички се скупчват и започват да ни питат къде отиваме, къде ще спим и т.н. Приятелят на шофьора, който е много весел и непрестанно се смее, ни превежда. Като чуват, че мислим да спим на палатка, хората са доста шокирани и заявяват, че не може, трябва да се допитат и да чакат заповеди от по-висша инстанция. Започват трескаво да звънят по телефони и да обсъждат ситуацията на групи. След десетина минути казват на шофьора, че трябва да ни закара до полицейския участък.
Стигаме там и суматохата продължава. Накрая ни канят при някакъв шеф. Канцеларията му е голяма и луксозна. Полицаят говори чудесен английски и напълно разбира как точно пътуваме. Казва ни, че тук почти никога не минават чужденци и за това хората са потресени и не знаят как да реагират. Звънва на няколко телефона и ни уведомява, че управителят на един хотел в града ще ни настани в някакво помещение. Веселият човек от стопа и шофьорът му ни закарват с полицейски ескорт до хотела. С облекчение си отдъхваме, че ще ни оставят поне да преспим без да ни насилват да си вземем хотелска стая.
Собственикът на хотела ни отваря вратата на голям ресторант с гигантски полилей цвете, където ни постилат два килима. Така за пръв път се озоваваме на бивак в ресторант на не лош хотел. Човек никога не знае на какво шантаво място ще заърши деня, когато е на стоп. За вечеря се отбиваме до близкия магазин и купуваме вкусни бели и жълти сирена, туршия и арабски хляб на страхотно ниски цени. Тази вечер е от серията както ги нарекохме “луксозния клошар”. Хапваме на големите маси под кичозния полилей необезпокоявани, след което си лягаме да спим.
28.12
Сутринта полицаите са пред хотела и ни чакат да тръгнем. Чудим се дали ще можем да стопираме. За наша изненада те самите стопират две малки камиончета и ни натоварват вътре. Потегляме към Суецкия канал. Магистралите отново пустеят. Забелязваме, че всички камиони се движат винаги по два. В един момент нашите шофьори започват да карат в насрещното платно, но след 1-2 км. си влизат отново обратно в своето. След два-три часа достигаме Суец. След бърза полицейска проверка минаваме през тунел под канала. Исторически момент за нас, тъй като от другата страна на канала стъпваме на африканска земя. Hello Africa Mama!
Интересно да се знае…
Суецкият канал разделя Синайския полуостров, който е географски част от Азия, от Африканския континент.
Като излизаме от другата страна на тунела сякаш времето е по-топло и различно … или просто на нас ни се струва така. На стоп ни взима симпатичен арабин с пикап за кратко, а след това тир направо към днешната ни дестинация. Така се озоваваме в покрайнините на 25 милионната столица на Египет – Кайро, където ни стоварва симпатичният шофьор на тир, след като ни черпи бисквитки и чай.
На спирката на автобусите цари обичайният хаос – десетки микробусчета чакат пътници, шофьорите викат с пълно гърло дестинациите по които пътуват, хора се щурат напред-назад, продавачи предлагат бисквити и кърпички …
Един човек ни казва, че трябва да пътуваме към “Рамзес”, което първоначално си мислим, че означава “център” на арабски :), но после разбираме, че това всъщност е името на главната улица към река Нил – Рамзес Втори. Тръгваме към центъра от най-крайните квартали на града. Изумяват ни сградите, които сякаш са покрити с хилядолетен прах. Повечето блокове са построени хаотично, често на разстояние от 1-2 метра един от друг. По улиците има доста боклуци. Колите са от свръх нови до такива от 50-те и 60-те години на миналия век. Има безброй магазини – сокопродавачници, супермаркетчета, хлебарници, магазинчета с хиляди сладки, сергии за плодове и зеленчуци, често представляващи каручка с магаренце, върху която е изложена стоката. Повечето жени са забулени, но има и много, които не са. С доближаването към центъра виждаме доста достолепни колониални британски сгради. Придвижването ни отнема около два часа.
На 300 метра от последната спирка на автобуса ни очаква река Нил. Стигаме до нея и сядаме на брега да се наслаждаваме на виолетовия залез. Невероятно е да видиш реката, по чиийто брегове за е зародили една от най-древните цивилизации и за която си чел и слушал от дете толкова много. Тече бавно и лениво към устието си при Александия и Средиземно море. Модерни небостъргачи, хотели и бизнес сгради красят брега, докато двойки се разхождат романтично по крайбрежната алея.
Стъмва се, така че хващаме метро до хоста ни от couchsurfing.com – тунизиеца Ки. Ки живее в доста приятен, голям апартамент в престижния квартал “Маади”, с няколко други експати – рускиня, още един тунизиец и двама бразилци. Когато пристигаме, точно са му дошли на гости двама египтяни, едно момиче от Йордания и испанка, с която в последствие се оказва, че работят заедно. Всички са много симпатични. В къщата цари лежерно-небрежна атмосфера. До късно вечерта Ки ни разказва интересни случки от живота си в Египет, както и какви хора са египтяните. Вечеряме “кушари”, традиционно местно ястие, което се състои от макарони, спагети, ориз, леща, нахут и сос, всичко смесено в едно.
29.12
Рано сутринта с метрото се отправяме към Коптско Кайро (Coptic Cairo). Покрай релсите се въргалят боклуци. Бетонните мръсни стени на сградите и хилядите хора ни напомнят осезаемо за Индия. Слизаме на станция Мар Гиргис (Св. Георги), където се намират няколко старинни коптски църкви, коптският музей и гръцката православна църква “Св. Георги”.
Под огромния купол, в уникалната по рода си кръгла църква тече неделната литургия. Свещеникът е йордански арабин и отслужва ту на гръцки, ту на арабски. Млада арабка на скамейката плаче разчувствано, докато друга, възрастна, със забрадка е простряла ръце върху чудотворната икона със сребърен обков на св. Георги. Не спира да се моли в следващия половин час. Пипа я, изписва с пръст върху стъклото имена на арабски, целува я … В криптата на приземния етаж се пазят части от инструментите, с които е бил измъчван светеца през 4-ти век. Насред пищните християнски гробници скрити в двора откриваме още една църква-пещера, в която легендата разказва, че Дева Мария и Йосиф с малкия Христос се скрили, когато избягали от Ирод в Египет.
Продължаваме към коптската част. В съседство е “Висящата църква” (hanging church), построена 4-ти век върху останките от римската крепост “Вавилон”. За първи път влизаме в коптска църква. Усещането е коренно различно от това, в която и да е европейска, без значение католическа или православна. Носи се тежка миризма на местен вид благовония. На пейките върху арабски килими седят и си говорят увити в шалове и платове странни хора. Свири дори някаква арабска музика. Забелязваме, че коптите много рядко се прекръстват, но постоянно пипат с ръце, по особено горещ, молитвен начин иконите. Пълно е с икони от 18-ти век, с много характерно излъчване. Хората в църквата не мълчат. Повечето са като у дома си – говорят, седят си, обсъждат си разни неща. Напомня ни по нещо атмосферата в джамия. Но пък с притъмнената обстановка и странните хора обгърнати в пушека на благовонията ни заприличва и на хиндуистки храм.
В червени, кадифени платове под похлупаци са увити мощите на всякакви светци, на които коптите се молят усилено. Купуваме си малко благовония и продължаваме из лабиринта от улички.
Интересно да се знае …
Египет е бил християнски от 1-ви век (като официална религия от 4-ти век) до завладяването на страната от арабите през 7-ми век. Коптските християни принадлежат към Коптската православна църква, която се отделила от Византийската прзе 5-ти век, заради диспут за природата на Христос (451 г.сл.Хр. Халкидонски събор). Считат апостол Марк за първи епископ на Александрия, който донесъл християнството в Египет. Коптите днес съставляват 10-15 % от населението на страната, т.е. около 20-30 милиона, което ги прави най-голямата християнска общност в Близкия изток и Северна Африка.
Атмосферата тук наистина е уникална. Тесни улички, палми, нетипична архитектура с красива орнаментация. Кайро със сигурност е един от най-уникалните градове, в които сме били и по нищо не прилича на останалата част от арабския свят.
Влизаме в женски манастир, където се пазят веригите и част от мощите на св. Георги. За да се влезе в светилището човек трябва да си събуе обувките. Преминава се през старинна, гигантска дърворезбована врата, чийто отвор е съвсем тесен. Местните идват за съвет при монахините, подават им бебетата да ги дондуркат и плачат в скутовете им. Молят ги да извадят мощите из похлупака, за да се снимат с тях. Седят по земята на килимите … Въобще крайно нетипична фамилиарна обстановка.
Сядаме да хапнем в двора на коптската “Св. Георги”. Има кафене и дюкянче за фалафели, от където си купуваме сандвичи по 20 ст. Младежи се прегръщат по каменните пейки в двора. Но атмосферата в църквата е древна и тежка, както и в останалите. Посещаваме още две църкви в лабиринта, в едната от която също има пещера и кладенец на Дева Мария и Йосиф. Водата е ужасно блудкава и солена, но пилигримите си пийват по чашка.
Напускаме Коптско Кайро пеш. Финално посещаваме най-старата джамия в Египет и всъщност в цяла Африка – “Амр ибн ал-Ас” (Amr ibn al-As). Египетските джамии имат характерен открит, широк двор, преди влизането в който човек си събува обувките. В женското отделение се молят петдесетина жени, доста от които “нинджи”, както наричаме жените в бурки (тези със закритото лице), разбира се добронамерено, без обиден оттенък. Като един огромен мегаполис и водещ град в модните, музикалните и културни тенденции за целия арабски свят, в Кайро наистина има всякакви хора. От фундаменталисти до крайно отворени и съвременни, каквито са да кажем нашите хостове.
Отново се качваме на метрото, за да се придвижим до така нареченото Ислямско Кайро (Islamic Cairo) – сърцето на ислямската култура и старите столици на Абасидите, Фатимидите и Мамелюците. Тук лудницата става съвсем в индийски стил – боклуци, тъмни претрупани дюкянчета, милиони занаятчииници, черни просмукани от газовете на колите и праха фасади. Трафикът също е хаотичен – стари автобуси, милиони маршрутки с крещящи от вратите им викачи, които се надпреварват с каруци с магарета, рикши и мотори. А и пешеходците безумно се изпречват пред колите, като си вървят където им падне по платната. Изглеждат ни на пълни самоубийци. Всичко е интересно и динамично.
Египетската кухня ни прави впечатление, че се отличава с много вегетариански ястия. Няма толкова голяма консумация на месо. Учудва ни и това, че млечните продукти са доста разнообразни и евтини. Има всякакви сметани, кашкавали и дори ферментирали стари сирена, като западноевропейските. Най-фрапантното е, че в толкова евтина страна, като че ли никога не сме попадали. За лев, два се наяждаме и тримата и то с вкусотийки. Метрото и маршрутките също са по 30 ст. до левче максимум и то за огромни разстояния. Дори в Индия беше значително по-скъпо.
“Гмурваме се” в тъмните, мръсни улички, покрай уникални фасади с дървени решетъчни прозорци “машрабия”. Мъже в “галабия” (широка, дълга роба) и увити около главите тюрбани ни поздравяват. Много хора тук имат направо черни синки, охлузена кожа и дори цепнатини по челата от молитви и удари на челата в земята. Това се счита за белег на особена благочестивост. В други мюсюлмански държави до сега не бяхме виждали този феномен или поне разпространен до такава степен.
Влизаме в стария град през внушителната крепостна порта “Баб ал Зувейла” (Baв аl-Zuweila) от южната страна. Докато се опитваме да изследваме задните улици и катакомби на пазара за брезентови палатки се натъкваме на отракан арабин, който решава да ни покаже път през лабиринта. Предлага ни да седнем да пием чай и да пушим “шиша” (наргиле) в местно “ахуа” (кафене). Завиваме през тъмна улица, където се помещават дюкяни за втора употреба. Направо потресаващо! Тонове стари парцали, нахвърляни по земята се прекрояват от различни занаятчии. Има човек, който сортира, друг който реже, трети шие, четвърти ги носи за пране. Има дори и гладач. Както винаги е адски разтърсващо и странно да се сблъскаш с мизерията на света. Да видиш човек в мръсните катакомби, чието единствено призвание цял живот е да глади купчини парцали в помещение 2х2 метра. И все пак животът и тук си тече нормално. Хората се смеят, пийват си чай. Просто си живеят без да си задават твърде много въпроси.
В тази странна обстановка повеждаме разговор с Леопард, както се представи новият ни приятел. Той говори идеален английски и е доста отворен. Разговорът обаче изведнъж взема сюреалистична посока. Ето част от съжденията му:
– Знаете ли, че преди хората да бъдат изгонени от Рая, Земята е била населявана само от джинове? След като дошли хората, те започнали да се учат на магия от джиновете …
– Мохамед получил поръчение от Бог да се моли по 500 пъти на ден, но Мойсей който седял на портата на Рая му казал, че хората няма да издържат на толкова много и го накарал да се върне и да се спазарят за по-малко. Аллах поръчал 50 молитви на ден, но след още едно пазарене свалил на 5. Ето защо мюсюлманите се молят само по 5 пъти на ден и то в определено време, когато също се молят всички животни, растения, камъни и джинове …
– А между другото юдеите и християните всъщност са мюсюлмани, защото думата мюсюлман просто означава “човек, който се подчинява на Бог”…
– Погледнете си ръцете. На едната е изписано числото 81, а на другата 18 (с арабски цифри) на гънките на дланите. Това прави общо 99, колкото са имената на Аллах …
– Преди три месеца открих, че жена ми ме мами с друг мъж. Хванах я как говори по телефона и я смазах от бой. За отмъщение разгласих на целия квартал, че е уличница и сега техните си я прибраха. Тя искаше да ме съди, но разбира се аз спечелих делото, защото такъв е законът на Бог. Самия той ми разкри, че тя ме лъже …
Оставаме с увиснали ченета от злобата и убеждението му, че самият Аллах иска отмъщения и наказания. Явно прелюбодеянията са наказуеми само ако са извършени от жена, защото малко преди това пък беше ни разказал колко гаджета чужденки си бил имал и как мексиканките били най-страстни. Статистиките казват, че 85 % от египтяните смятат, че жена която е изневерила трябва да бъде убита с камъни … На раздяла ни поглежда със святкащия си лудешки поглед и ни казва:”Никога не крийте нищо един от друг.” Испанката Лаура от квартирата на хоста, беше ни казала, че е имала три години приятел йорданец и че не го пожелава на никого. Дори най-отворените и уж нерелигиозни имали същите като на събеседника ни стереотипи. Тя сподели, че темпераментът им бил неконтролируем и за секунди изпадали в крайни емоционални състояния. Също така били супер ревниви.
Вече е тъмно, но по улиците като че ли е още по-оживено. Минаваме през стария сук (пазар) “Кан ел-Калили” (Khan еl-Khalili), специализиран в търговия на сувенири за туристи. Мадраси, монументални джамии, уникални керван сараи и старинни къщи от всички исторически епохи след 7-ми век съставляват невероятно приказно място за изследване. Младежи са се събрали и свирят на китари пред изумителната мадраса “Ал Калаун” (Qalawun complex) от 13-ти век. От всякъде гърми арабска музика, мирише на кафе и наргиле. Решаваме да се върнем отново в Ислямско Кайро, за да го разгледаме по-подробно, но сега сме уморени и хващаме метрото наобратно.
В къщи ни чака Ки, който всъщност е християнин, с баща египтянин копт и майка с английско потекло. Правим пица, а Ки (от Кирилос) ни разказва за това как тайните служби веднъж го задържали понеже бил в Убер такси, със шофьор от “мюсюлманско братство” и го заподозрели за техен член. Групировката е основният противник на правителството. Ки без малко щял да изчезне за неопределено време, ако баща му, който имал връзки в правителството, не разбрал какво става и не го освободил. Египет е силно военизирана, полицейска държава и човек наистина може да си изчезне ей така.
30.12
Днес се чувстваме претоварени от впечатления, така че оставаме в широкия хол на Ки. Наслаждаваме се на почивка, съчетана с интернет и на прекрасната гледка на пирамидите в далечината, обгърнати в призрачен смог. Следобед Ки ни завежда на скъпарски зъболекар, за който бая се изръсваме, но и аз (Маги) и Жоро имаме спешна нужда.
Местим се в друг баровски квартал на каучсърфинг – Хелиополис, за да не тежим на Ки. Новият ни хост Рами е копт. Той живее сам в най-големия апартамент, който някога сме виждали. Над 350 кв.м. стаи, зали, трапезарии, пълни с викториянски мебели и странен тежък дизайн. Рами има семейна фирма за оборудване на птичи ферми.
Тази вечер успяваме да си легнем по-рано.
31.12
Разхождаме се из Хелиополис, един от най-престижните квартали на Кайро. Минаваме покрай къщата на някакъв белгийски барон, който я е построил като хиндуистки храм. В центъра на квартала пък голяма коптска катедрала е охранявана от танкове и военни части, както всъщност и всички останали коптски храмове в Кайро.
Връщаме се в Ислямско Кайро за да продължим с изследването на старите улички. Този път влизаме през северната врата “Баб ал Футу”, построена 11 век. Тумбестите високи минарета на джамията “Ал Хаким” се открояват на фона на залязващото небе. Младите хора наоколо отново избухват с музика от китара и тарамбуки.
Стигаме до едно от важните ислямски места за поклонение – джамията на имам Хусейн, където се пази главата му (Имам Хусейн е внукът на пророка Мохамед), след чиято насилствена смърт мюсюлманите се разделят на две фракции – суни и шия. В джамията пилигрими от цял свят се стичат към гробницата. Кайро е главен религиозен център за ислямския свят и традиционно е бил важна отправна точка за поклонничество към Мека. Около гроба са се скупчили възрастни мъже, които шептят молитви в пълна концентрация с вдигнати ръце.
Срещу джамията на имам Хусейн се вижда най-голямата джамия на Кайро – “Ал Азар”, към която през 10-ти век е бил изграден и университет. Университетът “Ал Азар” се счита за най-стария в света, като до ден днешен е и най-голямото и престижно висше учебно заведение за арабска литература и ислям.
По старинните улички придвижването и оцеляването е същинско предизвикателство. Докато хапваме плодова салата на малкия тротоар велосипедист с огромна табла с хляб балансираща върху главата му, едва не ни обезглавява. Ръбът ѝ се разминава само на сантиметър от главата ми.
Взимаме Рами от вкъщи и потегляме на новогодишно парти, на което сме поканени и ние. Ще бъде на остров насред Нил, до където се стига само с лодка. Пристигаме 15 минути преди полунощ, а Ки който познава организаторите ни вкарва без вход. Вътре виждаме другото тайно лице на Египет, което се показва само ако си в определени кръгове. Под звуците на транс музика младите танцуват бясно и пият алкохол (на който в ислямския свят хич не се гледа с добро око, макар тук да е позволен за продажба и употреба). Предизвикателно облечени арабки се натискат пияни с гаджетата си. Съвсем нормална картина за западния свят, но за тук изглежда доста шокиращо (дори и за нас 🙂 ). На партито има и много чужденци.
В 12 не се случва нищо особено. Правим обратното броене и партито си продължава. Личи си, че Нова година е чуждестранен празник, който не е от особено значение. Няма фойерверки, нито екзалтация, прегръдки и шампанско …
След около час музиката спира. Дошла е полицията и както по-късно разбираме изнудвала организаторите да платят 140 хил. паунда (14 хил. лв.) уж за данъци. Един от организаторите обаче е син на окръжния управител и след едно обаждане полицията си тръгнала сконфузено. Разбира се, ако нямаха връзки и протекция, такова парти на открито никога не би могло да се случи извън няколкото определени за такива цели места. Ние си тръгваме доста уморени към 1:30, но все пак щастливи, че посрещнахме 2020 в Египет, на остров в река Нил …
01.01.2020
Спим до обед, а следобеда отново ни очаква зъболекаря за втора финална интервенция. За да стигнем до Маади трябва да прекосим целия град, нещо което ни отнема близо два часа и то с комбинирано използване на метрото.
На връщане се натоварваме на маршрутка, която за наше учудване ни транспортира през цял квартал от гробници и некрополи, някои подобни на малки джамийки. Оказва се, че това е “градът на мъртвите” – древно ислямско гробище на халифи и знатни персони.
Имаме среща с Жоро и Рами на площад “Тахрир“, централния площад на Кайро. Тук са се случили протестите от известната “арабска пролет 2011”. В така наречения Даунтаун Кайро сме сред високи европейски сгради в стил “бел епок”, международни петзвездни хотели и скъпи ресторанти, които си делят пространство с местни заведенийца, луд трафик и занемарени къщи. Отиваме да ядем “кушари”. След това Рами ни кани на чай и шиша в “ахуа” на улицата. Египтяните обожават кафето и наргилето и човек ги вижда посветени на любимото си развлечение на всеки ъгъл. Връщаме се в просторния си дом късно вечерта.
02. – 03.01
Отправяме се към пирамидите в Гиза, който е всъщност квартал на Кайро. За целта взимаме метро за няколко спирки и после маршрутка. Трафикът е доста луд и хаотичен. По широките, по някога с 6-7 платна улици, фучат коли, автобуси, мотори и каруци. Колите почти никога не карат в лентите си, постоянно бипипкат с клаксони и често се разминават инфарктно близко. Ползването на автобус или маршрутка също е свързано със силни изживявания. Обикновено няма спирки или поне не се виждат, а маршрутките стоят скупчени на определени локации. Кондукторите и самите шофьори крещят с все сила дестинацията, където отиват и когато се напълнят потеглят. В нашето микробусче има кондуктор, който по пътя, на отворена врата крещи крайната спирка и от време на време слиза да подканя потенциални пътници да се качат.
Пътниците пък показват къде отиват чрез жестове с ръце. Впоследствие разбираме, че за всеки регион в Кайро си има конкретен жест. Този за квартала, където е лудницата например е със завъртане на ръката до главата, както човек показва, че някой е луд.
Гръмват ни главите от клаксоните, шума по улицата, непрекъснато слизащите и качващи се хора, непрестанното крещене. Най-сетне стигаме до известните на всички пирамиди. Докато ходим към тях върховете им постепенно изплуват пред нас. Решаваме заради входната такса от 33 лв. (300 египетски лири) да влезе само един от нас. Вътре има доста туристи и бедуини, които те подканят да си вземеш тур с камила. Бяхме чули, че са много агресивни, но явно властите са взели мерки и никой от търговците не е твърде настоятелен.
Пирамидите са внушителни, направени от 2,5-10 тонни каменни блокове, по-високи от човешки бой. Но гледани от долу към върха камъните изглеждат съвсем мънички. Хеопсовата точно е осветена от слънцето, което пробива облаците. От пречупването на светлината изглежда сякаш е покрита със злато. Оптическите илюзии тук не са една и две. Въпреки, че съседната пирамида на Хефрен изглежда съвсем близо се оказва, че си е бая ходене. Вътре се влиза през малка врата. След това върволицата от туристи минава първо през тунел, висок около метър-метър и двайсет. Пред мен ходи приведен възпълничък чех и в продължение на 5-6 минути, докато стигнем главната камера, се “наслаждавам” на прелестите му отзад. 🙂 На някои места тунелът става по-висок и може да се ходи изправен. Въздухът постепенно става все по-задушен и по-задушен. Най-накрая влизаме в камерата. Тя е дълга може би десетина метра с триъгълен таван. В нея има празен каменен саркофаг и голям надпис на стената. Човек усеща, че е обграден от хиляди тонове камъни. Чувство за древни, мъдри цивилизации сякаш насища спарения тежък въздух. Излизаме през същия тунел. Вън духа вятър. С наближаване на третата пирамида (на Микерин) пейзажът става пясъчен и чувството за пустиня е осезаемо.
Заобикалям третата пирамида и заставам на място, от където се виждат и трите подредени една до друга, като малки перфектни планинки. Под тях дребни фигурки, изглеждащи като песъчинки, яздят коне и камили. С наближаване към изхода виждам странна кръгла скала. Изведнъж си давам сметка, че това не е някакъв си камък, а главата на Сфинкса погледната от друга перспектива – по-точно в гръб. За мен Сфинксът е много впечатляващ, сякаш всеки момент ще сподели всички тайни, които пази от хилядолетия. Но явно днес не желае да го стори. Вместо това ми прошепва да дойда пак след хиляда години, когато ще е готов да ми каже всичко, което искам да знам …
Интересно да се знае …
Строежът на пирамидите се датира от около 2500 г.пр.Хр. Открити са над 100 пирамиди в Египет, като всички са на западния бряг на Нил, в посоката асоцирана със смъртта и залеза на слънцето.
Хеопсовата е най-голямата и единственото оцеляло от “7-те чудеса на света”. В продължение на 3800 години е била най-високата постройка на Земята. Оригинално е била висока 146 м., но с времето е станала 138 м.
Откритията вътре в пирамидите продължават и до днес. През 2011 г. за последно вътре са намерени нови тунели и камери.
Когато са били построени пирамидите са били облицовани с полиран варовик и са имали почти огледална повърхност, която отразявала слънцето ослепително. През 10-ти век османски султан се опитал да разруши най-малката пирамида, но след 8 месеца безуспешни опити се отказал.
През това време Маги и Цветин поемат покрай високата бетонна сграда към другия вход, от към страната на Сфинкса. Покрай оградата има бедняшки квартал, пълен с боклуци и полуразрушени сгради. Обитателите на гетото ги посрещат със сърдечни поздрави и усмивки. Минават покрай коне и биволи, похрупващи сладко зелена тучна тревичка, набрана от ливадите покрай Нил, по цвят силно контрастираща с пустинния пейзаж наоколо. Мръсно кученце измъква някаква мърша измежду камарите пластмаса. Маги и Цветин продължават през затъващия пясък на пътя.
Докато чакаме Жоро се разхождаме. Няколко мърляви дечица се опитват да ни продадат сувенири. Камилари ни предлагат турове. Но като цяло обстановката е нормална и даже далеч над очакванията ни за агресивни предложения. След няколко кафенета, в които предлагат чай на доста завишени цени, попадаме на чайна с нормални. Собственикът даже не ни взима пари за двата чая.
Точно пред входа на пирамидите масовият туризъм е родил заведенията “Кентъки фрай чикен” и “Пица Хът” в абсолютна дисхармония с екзотично Кайро. Но пък за сметка на това вътре в тях е пълно с туристи, на които астрономическите цени, каквито не сме виждали до сега в Египет, не им правят никакво впечатление. Възползваме се от достиженията на съвременната цивилизация и се качваме на терасата на Пица Хът, която е на покрива на заведението. Заради студа и вятъра не функционира. От там се разкрива гледката, импринтирана в нас от детска възраст – три пирамиди и сфинкс.
В часа на затваряне на забележителността настава абсолютна лудница. Блъсканица, туристи, камили, коне, хаотично движение, крясъци … Откриваме Жоро и се отправяме в търсене на маршрутка.
Прибираме се в нашата баронска обител. Правим пица за Рами и като истински фараони посръбваме ливанско винце, докато си бъбрим с хоста ни за какво ли не.
На следващия ден се отдаваме на работа по блога, филмчетата и изпразване на задръстените с информация устройства. Всяко излизане за над 7-8 часа в Кайро е свързано с тотално пресищане на сетивата и преумора. Така че да работим 10-12 часа в просторния тих хол във викториянски стил си е направо жива почивка 🙂
04.01
В Египет като мюсюлманска държава почивните дни са петък и събота. Трябва да чакаме до неделя, първия работен ден от седмицата за да подадем документи за суданска виза, така че използваме днешния ден за обиколки из старо Кайро. Остават ни няколко места, които все още не сме посетили.
Тръгваме пеш по сумрачни, просмукани от прах и бензинови изпарения улички. Мрачно и студено е и тъмните фасади с решетъчни дървени прозорци изглеждат още по-занемарени. Под слоевете кал не се вижда асфалта. С всяка следваща уличка боклуците нарастват. Тъмни, мазни занаятчииници, каруци с магаренца, бездомни котки и жени в бурки изпълват старинната обстановка. Все още си личи, че сградите са били много изящни преди няколко стотин години, но под черния слой мръсотия сега са изгубили блясъка си.
Достигаме до най-старата запазена в първоначалния си облик джамия в Кайро – “Ибн Тулун“(Ibn Tulun). Чичкото на входа не ни пуска без да си платим, така че продължаваме към цитаделата на Саладин, масивно укрепление с няколко музея и отомански стил джамия. Точно пред нея се намира една от най-забележителните джамии на града – “Султан Хасан”. Огромна, красива сграда, за която за съжаление отново има такса (80 паунда/9 лв.). Продължаваме през “града на мъртвите” пеша. Град от некрополи и мавзолеи, в които почти не живеят хора. Всички сгради са гробници, построени като къщички.
Пресичаме широко шосе и се озоваваме в причудлив квартал. Високи по 5-6 етажа тухлени блокчета, гъсто нагъчкани едно до друго и потресаващо кални тесни улички. Започваме да се чудим дали въобще е безопасно да се върви из това място. Изглежда ни на най-бедното гето, което някога сме виждали. Но трябва да го пресечем цялото, за да стигнем до хълма Мукатам, в чието подножие се намира манастира “Св.Симеон Кожара” (St.Simon the Tanner). Забелязваме, че много от жените не са забулени и са облечени в дълги плюшени рокли. По сградите има кръстове и висят странни конструкции, напомнящи за коледна украса. Досещаме се, че сме в коптски християнски квартал. Улиците са талкова тесни и така задръстени от рикши и камиони натоварени с чували, че даже за пешеходец е трудно да се движи.
Най-сетне достигаме до коптския манастир, считан за един от най-големите в Близкия изток. Като на футболен стадион десетки каменни седалки, разположени амфитеатрално, се спускат до основата на скалата и оформят нещо като църква на открито. Масивни барелефи, издълбани в скалите украсяват причудливия манастир. Възрастен свещеник ни отключва вратата на скалната църква, където се пазят останките на св.Симеон. Легендата разказва, че той преместил планината Мукатам по чудотворен начин на сегашното ѝ място, след като султанът заплашил, че ще избие християните, ако не докажат, че религията им е вярна и по-точно цитата от Евангелието, че ако човек има вяра колкото синапено зърно, може да премести планина.
Докато си пием чая в кафенето на манастира ни заговаря симпатично момче на перфектен английски. Казва ни, че всъщност се намираме в квартала на боклукчиите (garbage city). Забалийн са християни, които се занимават с боклукчарство в последните 60-80 години. Събират целия боклук на Кайро (80 хил.тона на ден) и го носят в квартала си, за да го сортират, рециклират и препродадат. На 2 кв.км. живеят 140 хил.човека, които ексклузивно се занимават и живеят от боклук.
Адам ни кани на гости у тях, на годежно парти на една от сестрите му. С удоволствие приемаме. И ето крачим по задните улички, където е сто пъти по-потресаващо от главните, по които бяхме минали на идване. В черни катакомби се горят пластмаси, найлон, претапя се алуминий, сортират се картони и всичко се извършва по примитивни, крайно вредни за здравето начини. Деца и жени се ровят в камарите боклуци, струпани на всеки ъгъл. Дори покривите са заринати. Повдига ни се от зловонията, обгръщащи всичко наоколо. Такава екстремно нездравословна мизерия не бяхме виждали дори в Индия. Късат ни се сърцата за тези хора и условията, в които живеят.
Влизаме в къщата на Адам – подредена, чистичка и съвсем нормална отвътре. Сестрите нагримирани с тежък грим, облечени с дънки и блузи се суетят около приготвянето на вечерята. Всички са страшно мили. По стените върху ярко розовата боя висят портрети на светци и коптски свещеници. Арабска музика гърми от съседната стая. Всички са в празнично щастливо настроение. Адам ни разказва за живота си. Как като малък също рециклирал боклуци. После го снимали в главната роля на американски документален филм (“Garbage dreams”) и животът му се променил. Беше ходил до Япония, Щатите и Норвегия да се обучава на различни техники за мениджмънт на отпадъци. Показа ни и сертификата си за изкачване на някакъв връх в Индийските Хималаи. Беше успял дори да запише висше образование. Като се има предвид, че баща му изобщо не знае да чете и пише и въобще всички около него се занимават само с боклуци, беше изумително да видим как желанието на човек може да промени коренно живота му, без значение в какви условия е расъл. Сега Адам се занимава с прекупуване на едро на отпадъчни материали и подготвя център за обучение на хората в квартала, което да подобри живота им.
Партито започва с пълна сила. Пристига годеникът и гостите. Докато тече размяната на пръстените младите се кълчат в отработени движения тип бели денс в средата на стаята. Впрочем този тип танц (бели денс) произлиза точно от Египет и веднага си личи, че е в кръвта на всички. Майката на годеника гледа строго, а бащата на Адам също изглежда не по-малко налудничав от нея. Старото поколение определено има страховит, див вид. На партито няма алкохол, въпреки че по принцип християните пият. Но това никак не пречи всички да се смеят и танцуват в пълен екстаз. Адам ни кани в съседната стая на вечеря на риба с ориз и торта за десерт.
Историята на сестра му, която той ни разказва е още по-потресаваща: “Баща ни я ожени на сила на 16 години за един братовчед, който я биеше и ѝ сряза ръката с нож, така че тя го напусна след месец. Тук всички женитби стават в църквата и въпреки, че тя не беше пълнолетна свещеникът я омъжи, но не ѝ издаде сертификат. Следващите 17 години се борехме с църквата да ѝ даде право да се ожени повторно и да не зачита първия брак, за който и без това нямаше документ и така да се каже беше нелегален. Сега най-сетне ѝ позволиха.”
Ние: “А, защо просто не се омъжи в общината с граждански брак?”
Адам: “Тук нещата не стават така. Натискът на обществото е много силен и всички са адски религиозни. Сегашният ѝ брак не е по любов, но е по-добре така, отколкото да остане без мъж. Единственото място, на което се срещат мъже и жени е църквата, така че не е лесно да си намериш партньор по любов. Този мъж ѝ го намери другата ни сестра. Той е вдовец с три деца и за това се съгласи да я вземе. По принцип преди брака е абсолютно задължително жената да е девствена.”
Самият Адам планира да се махне от Египет и да живее с приятелката си палестинка някъде другаде, защото са му писнали тези неща тук.
Тази вечер си лягаме над купчината със зловонни боклуци в дома на Адам, който ни покани да пренощуваме. По някаква причина сме супер щастливи, защото без значение къде се намираме ние хората, колко сме ниско, колко сме отхвърлени от всички, колко мизерен е живота ни и дали живеем сред 80 хиляди тона отпадъци, все пак не една и две причини за радост съпътстват дните ни. Животът е все така красив и обикновен, духът ни е все така търсещ и откриващ възможности, стига само да го пожелае …
05.01
Ето, че идва и последният ни ден в хаотичното Кайро. Още от сутринта се изстрелваме към суданското посолство. На уличката пред ксерокса до посолството виждаме дълга опашка и ни обзема леко безпокойство. Вътре в сградата не ни пускат с големите ни раници и Жоро остава отвън с тях. В неголяма зала има тълпи от поне стотина суданци, които се редят на няколко опашки. Цари хаос, неразбория и блъсканица. От време на време някой се прережда, други са недоволни и се карат със служителите … Успявам да се прередя и аз, поне за да взема формулярите. Попълваме ги и чакаме на друга опашка да платим, след което се връщаме пак на първата. Нещата се проточват с часове. Разприказваме се с единствените други западняци – двама американци и един каталунец. Еманципирана суданка от Ню Йорк пък ни информира за революционната си дейност и как ако ѝ дадат виза ще промени държавата из основи. Плащаме най-високата такса за виза, която сме виждали до сега, по 150 $ на човек. Разхождаме се за по сандвич с велопътешественика от Каталуня, докато чакаме визите си.
В 16 ч. след лек скандал между чакащи суданци и служители получаваме суданските си визи, които са написани на ръка върху лепенката на визата. На връщане към баронския апартамент на Рами решаваме да преминем през модерния квартал “Замалик”, където е и Операта на Кайро. Сбогуваме се с цивилизацията. Утре планираме да напуснем Кайро в посока Луксор, след което ни очакват все по-диви места.
06.01
Както обикновено, вместо да тръгнем рано сутринта, ние се мотаем и се впускаме в дълги разговори с брата на Рами, който пристигна току що от Канада, където живее. Той споделя, че не е вярвал преди да ни види, че човек може да живее и пътува така като нас. Разпитва ни с любопитство за стотици неща. От него пък разбираме за друга гледна точка за военния режим в Египет: “Ако знаеш, че в апартамента ти живее отровна змия или скорпион ще ги толерираш ли? Ние не поздравяваме съсед, който знаем, че членува в “мюсюлмански братя”, защото ако те дойдат на власт държавата ще се срине и много копти ще са застрашени и ще умрат.” Каква би била свободата в общество, където според социологически проучвания 85 % от населението счита, че прелюбодейството на жени трябва да бъде наказвано със смърт и 75% чрез хвърляне на камъни!!!
С тичане се отправяме към метрото. Бързаме за влака, за да можем да се измъкнем от мегаполиса и намерим удобно място за стоп. Не ни остава време да си купим билети. Влакът е претъпкан, но хората са търпеливи и незлобливи, помагат си един на друг. Стоим прави час и половина сврени в ъгъл, тръпнещи да не ни спипа контролата. Стигаме до първата гара Бени Суеф, където слизаме. Извън гарата оставаме втрещени от картината пред нас. И най-бедняшкия квартал на Кайро е със съвременен столичен облик спрямо това, което е тук. Десетки коне впрегнати във файтони са подредени по улицата, очевидно не за туристическа атракция. Каручки с магарета разнасят портокали, зеленчуци и какво ли още не. Минаваме покрай поне три ковачници, като от миналото с горящи огньове за коване на конски подкови. Но не по-малко фрапирани са и самите местни хора от вида на тримата чужденци с огромни раници, които се разхождат по улиците на техния непосещаван от туристи град. Мърляви дечица с мили светещи очички тичат към нас за да се запознаят. Всички ни поздравяват, а някои искат и да се снимаме заедно.
Карета с побеснял млад жребец буксува по асфалта и се засилва срещу нас. В последния момент отскачаме. За да се успокоим решаваме да се подкрепим със станалата ни напоследък любима плодова салата за 50 ст. Завиваме и зад ъгъла с цялата си пищност и екзотика се разкрива местния пазар. Разхвърляни по прашните улици и тротоари, без никакъв ред и подредба, често на самата земя е пълно със сергии с всякакви зеленчуци, плодове, печени риби. Има и месарници с висящи трупове и животни закачени на куки. Продавачите, обикновено възрастни баби облечени в традиционни черни дрехи или мъже в роби с бели чалми или зачулени с кърпи или шалове, подвикват рекламирайки стоката си. Някои са доста по-ентусиазирани. Разпален младеж се качва върху количката си с ябълки и крещи с всички сили, като от устата му буквално хвърчат слюнки. Дебеличък мазен месар пък се е облегнал спокойно на припек пред месарницата си. Купувачите френетично сноват между лабиринта от стоки и моторчета. Маршрутките сякаш отмерват времето с регулярно бипване. Лудницата ни поглъща и едвам успяваме да се измъкнем с кило патладжани, кило ягоди и връзки с лук, рукола и моркови, всичко това за … 70 стотинки. 🙂
Директно от другата страна на улицата навлизаме в следващото изпитание – автогарата. Десетки пълнещи и изпразващи се с хора маршрутки. Тълпи и анархия. Липсват каквито и да е информационни табла или номера. За пътника, който не знае арабски език задачата да открие превозното средство, което му трябва е абсолютно невъзможна. Разпитваме различни хора, които ни дават противоречиви отговори. Движим се от единия към другия край на автогарата няколко пъти. Накрая решаваме да си ходим до края на града пеш. Вече е следобед и се качваме на подканящо ни такси, което за 1,50 лв. общо за тримата ни спестява 7-те км. бъхтене. Позиционираме се на удобно за автостоп място.
Първият камион, който преминава ни спира. Откарва ни няколко километра напред до главния път Кайро – Асуан. Ние обаче сме в друга посока. Отиваме към Червено море и мястото, където св. Антоний създава първия манастир в историята на християнството, така че “отчаяният пилигрим” чака търпеливо на пустия път насред Сахара, с гледка към зловеща, зловонна гигантска фабрика. Слънцето залязва зад скалистите планини и става смразяващо студено. Не преминават никакви коли. Обдухани от ледения вятър решаваме да останем да спим край пътя и да продължим на следващия ден. Тук Сахара не е като в детските ни представи – набраздени дюни от жълт пясък, а безкрайно поле от чакъл и множество скални планини в маранята на хоризонта.
Скътаваме се зад една камара камъни. Готвим патладжанено къри с прах и пясък. 🙂 За капак, като абсолютни дилетанти, забравихме да си напълним бутилките и сме насред пустинята само с половин литър вода.
Следва продължение… Керванът посещава първия манастир в света, бива открит от военните и експедиран за Хургада на Червено море, от която избягва на стоп с автобус с немски туристи до древен Луксор.
