26.09.2018
Сутринта собственикът на къщата, в която преспахме се появява и ни откарва до центъра на Хива и древния град, заграден от масивна крепостна стена. Хива, като Бухара, също е оазис на река Амударя, обграден от пустиня. Съществува от векове. Но докато в Бухара е процъфтявала персийската култура, то в Хива живеели страшни ханове и пустинни племена. Тук бил един от най-големите пазари за роби и било място, до което малцина се осмелявали да припарят.
Минаваме през голямата крепостна порта и точно като в Бухара, сякаш се пренасяме в далечното минало. Кирпичените къщи, пригодени за летни температури достигащи 60 градуса, образуват бежов приказен лабиринт. Всяка къща има специфични открити тераси, за по-голямо проветрение, с дървени колони и застлани черги.
И тук зад всеки ъгъл се крият мадраси, джамии, керван сараи от 16-19 век, мавзолеи … Но са значително по-малко подържани и реставрирани.
Най-впечатляващото нещо в Хива е огромно, тумбесто минаре в сини мозайки, причудливо стърчащо встрани от двореца Куха – мини крепост в крепостта. Във важните забележителности не можеш да влезеш, ако нямаш закупен общ туристически билет, за чиято доста висока цена, дори не се осведомихме.
Привечер лелките по входовете някак си изчезват и ние магически незабелязано влизаме в двата хански двореца без билет. Залезът посрещаме от високо минаре с чудни гледки към кирпиченото градче. Прибираме се в нашата къщичка, разгледали всички потайности на старата Хива.
Гледки от върха на минаре към Хива:
27.09
Първоначалният ни план бе да останем в Хива още един ден, тъй като занапред ни очакват над хиляда километра пустиня и не особено интересни градове, без забележителности. Но се оказва, че в къщата ще идват майстори и няма как да преспим още една вечер, така че в ранния следобед стягаме багажите и поемаме на стоп. Без никакво чакане хващаме камионче до съседния град Ургенч, индустриален и широко разпръснат. За щастие камиончето ни откарва чак до разклона, който ни трябва. Интересното е, че Ургенч и Хива (35 км.) са свързани с тролейбусна междуградска линия, нещо което никога не бяхме виждали.
Директор на текстилна фабрика ни помага с още 30 км., до главния път – магистралата, свързваща Ташкент с най-западните и зачукани области на Узбекистан. Забавяме се доста, тъй като следващата кола пука гума насред град Беруни, след като сме карали едва 3-4 км. Но друга кола ни качва до извън града. В крайна сметка ни взима камион до дестинацията, която искахме да достигнем днес – град Нукус на 150 км.
Нукус е столицата на република Каракалпакстан (в превод “страната на черните калпаци”), заемаща най-западната част на Узбекистан. Тук хората имат силно монголоидни черти и са по-близки до казахите, отколкото до узбеките. Дори езикът им е почти като казахстанския.
Слизаме на няколко километра преди града, до мотел насред пустинята. Не е най-идеалното място за спане, сред боклуци в покрайнините, но поне наоколо няма хора.
28.09
Събуждаме се до няколко камили, пасящи пред палатката. За щастие, краят на септември времето е страхотно, без слънцето да ни събужда изпържвайки ни. Хващаме си стоп до центъра на града. Колата ни оставя до голям музей на изкуството. Нямаме настроение да разглеждаме, така че се насочваме към пазара за провизии и в търсене на ксерокс, за да разпечатаме регистрациите, ако случайно ни ги поискат на границата. На пазара узбекски цигани със златни зъби и бляскащи очи продават вълчи кожи и зъби, особено вървящи за амулети. Някои от тях гадаят, други се размотават с децата и просят … досущ като нашите цигани. Изхарчваме си последните узбекски сомове, тъй като знаем, че после няма да има къде да ги сменим. Следващите 500 км. през пустинята няма да минаваме през населени места.
Маршрутка ни качва безплатно до извън града, от където ни взима допотопен, раздрънкан КАМАЗ за тридесетина километра. Пътьом попадаме на бензиностанция, от където си сипваме литър бензин за Нафтечко. Това си е цяло чудо, защото в Узбекистан има само газ станции, основно метан и е почти невъзможно да откриеш бензиностанции. Отново ни качва КАМАЗ до разклона на градчето Кунград, последното населено място, което е на стотина километра от Нукус. Между двата града пейзажът е относително зелен, с хиляди памукови полета и хора събиращи на ръка памучни топчета от храстите. За да съществуват тези полета е отклонена река Амударя за да ги напоява, което пък е предизвикало пресушаването на Аралско море и придружаващата го екологична катастрофа. От Кунград има разклон към бившето пристанище Мойнак, където сега дузина кораби лежат в прашната пустиня.
Късно е и решаваме да пренощуваме някъде на пътя около къщите на разклона. Докато вървим и оглеждаме полето и дърветата се появява мъж с колело и настоятелно започва да ни маха да го следваме. Явно, че и тази вечер Вселената се грижи за нас. Мъжът ни откарва до стар кирпичен колхоз. Отваря вратата на малка спретната стаичка с легла, огнище с казан и килимчета. Казва ни:”Лека нощ.”, след което изчезва в тъмата. Седим леко шашнати. За дванадесет вечери в Узбекистан имаме само една нощувка на палатка. Направо невероятно. Всеки човек тук отваря вратите си за странника, без въобще да се замисля. Сякаш, това е единственото нещо, което може да се направи, когато видиш непознат. Петнадесет минути по-късно човекът се връща с паница с пилешка супа и хляб. Страшно ни е неудобно да му върнем храната и ето, че скоро се появява едно много сладко кученце, което си хапва чорбата доволно.
29.09
По пътя почти не минават коли, но пък още първата заковава спирачки до нас. Узбекски бизнесмен е тръгнал с такси до Москва и нямат нищо против да ни закарат до границата с Казахстан, оставащите 300 км. Последните пейзажи от Узбекистан са все така полупустини с пасящи камили. Пътят е лош и минават часове преди да достигнем граничният пункт, разположен в нищото. Там километрична, непомръдваща опашка от тирове и коли се е проточила няколко стотин метра. Изглежда, че ще минат часове преди да дойде ред на нашата кола. Слизаме и тръгваме пеша към паспортния контрол, сбогувайки се с Узбекистан, който след 12 дена престой ни остави невероятни впечатления с приказните си старинни градчета и страшно гостоприемни, мили хора.
Преминаваме границата мигновено, без да ни поискат въобще регистрациите и да ни проверят багажите. И ето ни обратно в Казахстан, но този път 3000 км. по на запад.
