Вулканът Бромо
09.07
На десетина километра сме от град Нгангджук (Ngandjuk). След сутрешния тоалет и закуската започваме стопа. Качва ни странна двойка- травестит и шофьор момче. Маги така и не разбира, че това е мъж и се връзва на приказките, че това му/й бил сина и имал/а още трима. Така или иначе хората си бяха симпатични. След тях, по новата система вървейки и стопирайки, една кола се опитва да ни спре, но едва не прави катастрофа и продължава. Малко след това обаче се връща, обръща, отново правейки задръстване и ни взима. Симпатично семейство от остров Мадура. Ще ни закарат директно до адреса на невероятната Елизабет, хоста ни от Джакарта, която сега е в родния си град Сурабая (Surabaya). Този път се предвижваме по-бързо – 130 км за 6 часа 🙂
Семейството беше адски любезно. Черпиха ни вода, безалкохолни, бисквити и в крайна сметка ни закараха директно до магазинчето за железария на Елизабет. Тя ни посрещна сърдечно. Запознахме се с брат й и майка й … и започна нашия живот на китайски търговци в малко магазинче 🙂
На гости на майката на Елизабет
10.07
Лео, братът на Елизабет ни взима с колата на обиколка из града. Отново очакваме, че тримилионния мегаполис, вторият по големина град на остров Ява след Джакарта, ще е умопомрачителен като столицата, но се оказва, че мястото никак не е лошо и центърът е доста приятен. Отбиваме се в крайбрежен парк пълен с китайски храмове, където има дори реплика на Небесния храм в Пекин. Паркът е частна собственост на китайски милионер. В стария град има запазени къщи от едно време, стара катедрала и колониални сгради. Последната ни спирка е къщата на Сампурна (House of Sampoerna), имение музей на един от най-големите магнати в тютюневия бизнес в Индонезия. Фабриката за ръчно свити цигари с карамфил – кретек и до ден днешен функционира. Китайският род Сампурна се е преместил да живее в Джакарта. Филип Морис пък са закупили голяма част от акциите, но директорът все още е от семейство Сампурна. Родът е толкова влиятелен, че в недалечното минало в персоналният им театър, един от най-модерните за времето си, е играл дори Чарли Чаплин. На черно-белите снимки всички до един изглеждат като извадени от филм на М. Скорсезе или пък като от Шанхайските триади.
Нищо чудно, че бизнесът им е толкова успешен, Индонезия е страна в която всички пушат като комини. Дори Балканите бледнеят пред тукашните нива на консумация. Хората често си пушат дори вътре в автобуса, да не говорим за кафенета, интернет клубове и други затворени пространства.
Връщаме се в железарското магазинче където майката на Лео и Елизабет ни е приготвила всевъзможни вкусотии за хапване.
11.07
Рано сутринта отиваме до имиграционното да си удължим визата още с месец. Отпред опашките са безумни, но слава Богу чужденците минават на отделно и няма нужда да се редим. Процедурата протича безпроблемно. След три дни трябва да се върнем за да платим по 35 долара на човек, да ни вземат пръстови отпечатъци и да ни снимат. В петък на обяд, тоест след четири дена новата виза ще е готова. Планираме да се разходим в околностите с моторчето на Лео, което той ни е оставил да ползваме.
Централната джамия на Сурабая
На връщане от имиграционното се отбиваме в централната джамия, много по-красива от тази в Джакарта. Уцелваме дори мюсюлманска сватба. Булката има страхотен костюм, съчетание на европейска булчинска рокля и традиционен индонезийски сарунг в сребърно.
Сватба по мюсюлмански
Вечерта излизаме да хапнем в местно заведение “наси печел”, ориз с фъстъчен сос и къри.
- – 15.07
Плановете ни да разгледаме близкия остров Мадура (Madura), свързан със сушата с дълъг пет километров мост над морето, отпадат. Островът е интересен с това, че е обитаван от етноса мадурийци, традиционни мюсюлмани, със собствен език и култура. Води се едно от най-пренаселените места в Индонезия, със сух специфичен климат. Причината да не отидем до там е странно ухапване от нещо на крака ми, който рязко се инфектира, цялото ми стъпало забира и не мога да вървя. Следващите три дена прекарваме пред компютъра в магазина. След усилено мазане с какво ли не и насипване с антибиотици оттеклият ми крак бавно се възстановява. Подозирам, че е бил някакъв отровен паяк.
С изключение на една почерпка в мола от Елизабет и ходене до имиграционното не мръдваме от вкъщи. Но така или иначе имаме нужда от малка почивка. По цяла нощ не спим, за пореден път се оказва, че нямаме никаква адаптация за живот на закрито. Ако не пуснем климатика стаята се пълни с ужасни комари, а като го пуснем, моментално се разболяваме, същото важи и за вентилатора. Без климатика температурата в стаята е около 28-30 градуса и спането е кошмарно. Тайно си мечтаем да опънем палатката на терасата, но все пак се въздържаме.
Единият от дните Цветин отива на бръснар, но експериментът завършва, както и предните два пъти в Малайзия. Тук нямат никакъв опит с бради, тъй като всички са кьосета и бръсненето завършва със странно, неравномерно офъкване, нещо като в арабски стил. Единствено индийският бръснар в Пинанг, Малайзия се справи що-годе добре, макар и след това Цветин да изглеждаше досущ като боливудски актьор.
16.07
Сутринта Лео ни закарва до магистралата, на над 20 километра от Сурабая. Взехме си довиждане с него, майка му, железарското магазинче “Токо Оджолали” и оранжевата им къща.
Не след дълго ни се усмихва късмета и малко камионче ни качва в отворената си каросерия. Пътуваше директно за град Семаранг (Semarang), на 300 км от Сурабая. Магистралата свърши и отново започнаха кошмарните задръствания. Слънцето ни печеше, прахолякът ни задушаваше. Както бях настинала от климатика, това екстремно надишване с газове и мръсотия ме събори съвсем. Легнах си на пода на камиончето и се прикрих с чадъра от палещите лъчи и изумените погледи на шофьорите от другите превозни средства. Пътуването трая близо шест часа, с малка почивка за хапване в крайпътно заведение. Досещате се какво ядохме, любимото ястие на всеки индонезиец за закуска, обед и вечеря – ориз с къри, скариден чипс (керопок) и темпе (пържена, ферментирала соя, пресована на филийки). След като слязохме изобщо не се чувствахме на себе си. Гласът ми изчезна и гърлото ме заболя много силно. Тъй като бяхме тръгнали в 11 часа сутринта заради силния утринен дъжд, достигнахме Семаранг вече на свечеряване. Камиончето ни остави на десет километра преди огромния град, който е основен индустриален център на Централна Ява.
Чудото да даваш (знаци на съдбата)
В тъмното посред нищото, сред тежкия трафик от коли и камиони се чудехме дали изобщо някой ще спре или трябва да се ориентираме към лягане. Тъй като времето ни притискаше (В понеделник имахме среща в българското посолство в Джакарта, за да си извадим нови паспорти, нещо което не успяхме да свършим миналия месец, заради дългата ваканция на консула.), се налагаше да правим нощен стоп. Утре (неделя) живи или мъртви трябваше да сме в Джакарта и междувременно да сме изминали оставащите 500 км до там. Нелека задача е, като се има предвид средната скорост по тукашните пътища.
Отново като с магия бяхме спасени. Не бяха минали и десет минути и хубава лека кола ни спря. Човекът пътуваше директно за Караванг, сателитно градче на Джакарта и с радост ни взе до там. Задръстването след град Семаранг стана още по-ужасно. Пропътувахме 60 км за близо два часа. Късно през нощта спряхме за чай и вечеря. Нашият човек се канеше да пътуваме цяла нощ, или поне докато му издържат силите. Те издържаха до три през нощта. Спряхме да поспим няколко часа. Ние двамата си легнахме на задните седалки, а той отиде да спи в джамията на почивната зона.
17.07
В 6-7 сутринта отново бяхме на път. Малко преди град Чиребон (Cirebon) започна истинска магистрала и оставащите 250 км ги прелетяхме за 3 часа. Човекът ни остави на изхода на магистралата и от там си хванахме стоп с млада двойка до самата Джакарта. Те не отиваха до центъра, но ни качиха на влакчето-метро ( не е нито влак, нито метро:)) и преди да се усетим ни купиха билети и си тръгнаха. Така в 10 сутринта бяхме при Елизабет, нашата стара приятелка, хост от couchsurfing.com. Поставихме и своеобразен рекорд на автостопа ни из Индонезия – Сурабая/Джакарта, 800 км за 24 часа и то когато всички се завръщаха в столицата след дългата ваканция покрай Идул фитри.
Завърнахме се обратно на уличката на Елизабет, където всички съседи гледат телевизия на улицата, готвят пред къщите си и въобще сякаш живеят на самата улица. Първата ни работа естествено бе да заспим като заклани от преумората.
- – 23.07
На идната сутрин подадохме документите за паспорти. Запознахме се и с консулката, изключително приятна жена и както не бяхме си общували с българи от месеци не можехме да спрем да си говорим. Занизаха се дълги мишешки дни в апартамента. Болестта ми се влошаваше и въпреки тоновете китайски лекарства с нечувани съставки, които Елиз ми даваше, подобрение нямаше. Излязохме един, два пъти на кратки разходки в квартала, но това още повече влошаваше кашлицата ми. Само при мисълта, че трябва да изминем същите 800 км обратно към Източна Ява през прахоляка и мръсотията на стоп, се задавях в неудържима кашлица. Решихме, че ще си вземем влак за да си спестим мъките, още повече, че щеше да ни е за трети път да стопираме едно и също разстояние. След прекараните шест дни в Сурабая и седем в Джакарта започвах да подозирам, че това което ме разболява е градът и няма смисъл да чакаме повече да се подобря, а и вече не издържахме да стоим на едно и също място.
24.07
Потегляме в два следобед с възможно най-евтиния влак обратно към Сурабая. Цената на билета е 165 хиляди рупий – 20 лева. Пътуваме дванадесет часа в седяща класа. Влакът е пълен. Климатикът е надут. След тренинга в Китай това пътуване ни се струва само като миг (В Китай често пътувахме по 42 часа).
В 1:30 през нощта сме на гарата, от където трябва да стигнем до друга гара, от която планираме да си хванем влак до градчето Проболинго и да оползотворим нощта в пътуване. Успяваме да спазарим едно такси, тъй като не ни се върви един час посред нощ из улиците на Сурабая. Поспиваме два часа пред гарата и в 4:45 си хващаме следващия влак (цената е 29 хиляди рупий – 4 лева). И тук, както в други азиатски влакове е абсолютно обичайно спътника от отсрещната седалка да си изопне босите крака върху твоята, а понякога и да си ги сгуши в теб, въпреки че изобщо не се познавате. Това поведение трудничко се преглъща от европееца 🙂
25.07
Рано сутринта улиците на Проболинго (Probolingo) са все още празни. Крачим със заспала походка към края на градчето, но скоро се оказва, че краят е твърде далеч и си хващаме градски транспорт – маршрутка до пътя, по който ще стопираме. Маршрутката обаче ни оставя на 2 км от разклона, който ни трябва и ние отново тръгваме пеша. Кашлицата ми се възобновява с пълна сила. Прахолякът е ужасен. Слънцето започва да се вдига и в този момент, недоспали, гладни, с неумити очи проклинаме автостопа из пренаселената Ява. Мечтаем си за природа и пустота. За щастие следващата ни дестинация е именно сред природата. Насочваме се към най-голямата забележителност на острова – вулканът Бромо.
Жена тенгерийка носи трева
След около 15-20 минути ни спира симпатичен мъж, шофьор на кола под наем за туристи. Има среща с клиентите си в едно село на 4 км под вулкана и ни взима на стоп до там. Пътят се вие и криволичи нагоре по склоновете на гигантската планина. Скоро достигаме селото и от там тръгваме пеша към ръба на огромната калдера Тенгер, на чийто ръб е разположено и туристическото селце Чеморо Лаванг (Cemoro Lawang). Силите ни свършват след километър. Намираме хиндуистко светилище сред стъпаловидните ниви и си лягаме под дебел бор в двора. Най-сетне няма никакви хора, тишина, чист въздух и невероятни гледки към гората. Преливаме от огромно щастие. Отново се доказва, че не виреем добре в градски условия.
След няколко часова дрямка и малко похапване на нудъли продължаваме към ръба на калдерата. Болестта ми се стопява с всяка крачка сред прохладния планински въздух. Достигаме Чеморо Лаванг. Местните тенгерийци седят на припек пред малките си къщички.
Интересно да се знае …
В региона на Бромо живеят последните останали хиндуисти на Ява след масовото ислямизиране след 15 век. Хиндуистката принцеса Роро избягала високо в планината и основала тук кралството Тенгер, което и до ден днешен изповядва хиндуизъм.
Храмът “Потен”
Показваме се от ръба на калдерата и ето го Бромо, лунен, бълващ кълба серен дим, извънземен сред последните слънчеви лъчи на деня. (Калдерата е вулканично образувание, получено при сриване на кратера навътре в самия него.) В подножието му, в най-важния хиндуистки храм в региона, “Потен” се отслужват и днес омилостивяващи вулкана пуджи. Изпадаме в екстаз от гледката. Ниските температури ни карат да зъзнем. Тръгваме по тясна пътечка по ръба на склона и скоро намираме идеална полянка с изглед към кратера.
Ръбът на старата калдера
Залез. Опъваме си палатката. Макар и да ни предстои студена нощ, най-сетне ще прекараме на тишина, без комари, вентилатори, климатици, шумове на коли, крясъци от улицата и викове от джамията …
Димящият кратер на Бромо
26.07
Мъгла от дим и пепел залива калдерата
Посрещаме изгрева от палатката. Гледката е все така нереална. Днес Бромо е особено активен и бълва огромни количества пушек непрестанно. Цялата калдера тъне в прах и дим. Скоро и слънцето се скрива от облаците. Прекарваме сутринта в кърпене и шиене на раници и панталони.
Палатчица
Ранния следобед времето се поизяснява и тръгваме на поход. Оставяме раниците при едни баба и дядо в близка къща. От нашата полянка слиза широка, отъпкана пътека към калдерата. Слизаме на така нареченото “море от пясък”, тоест дъното на калдерата, което е покрито цялото с пепел от предишни изригвания. Вървим 15-20 минути през този пустинен пейзаж, почти без растителност.
Ездач в морето от пясък
Заобикаляме от далеч паркинга с джипове и брезентови палатки, служещи като полеви ресторанти и поемаме по алтернативен маршрут преди да се заизкачваме по склона на Бромо, тъй като не знаем къде точно е гишето за продажба на билети.
Пепелни дюни
Цената за чужденци е 200 хиляди рупий или 26 лева. После се оказва, че в цялата калдера изобщо няма пост за проверки, а официалния вход е горе в селото преди да слезеш долу. Проникването се оказва съвсем лесно, но и други хора вече ни бяха казали, че е пълно с алтернативни пътеки, като тази по която ние слязохме.
Пътеката към Бромо
Кратерът диша във вратовете ни
Изкачването на горе е съвсем лесно, 10-15 минути по стръмни стълби заринати в пепел. Уцелваме страхотен момент, освен нас почти няма други туристи. С приближаването на ръба започват да се чуват все по-силно страховитите изригвания от кратера.Последните метри ги минаваме почти с тичане и ето стъпваме на тънкото, пепелно ръбче. Пред очите ни се открива спираща дъха гледка.
Бромо в силна активност
Застопоряваме се. Позеленелите от сяра стени на кратера се спускат стръмно към кръгла, нереална дупка, от която периодично изригва пушек с неземен тътен. Свидетели сме на изумително чудо, изригването на вулкан. Пред тази гледка няма как да не те полазят тръпки, пред показната мощ на земните недра. Един по-силен натиск отвътре и всички в радиус от няколко километра изчезваме завинаги. Това е най-невероятното нещо, което някога сме виждали.
Ръбът на кратера
Пристъпваме като омагьосани покрай каменната ограда по ръба, едва-едва, не твърде убедени, че това е място за разходки. В която и друга държава сигурно щяха да са отцепили региона за посетители, но на Индонезия са й свидни туристите. Въпреки опасността за живота, някак си не можем да си тръгнем. Усещането е твърде интензивно, този директен допир със силата на природата и познатото усещане за крехкост на човека. Малка статуйка на Ганеш с дарове се опитва да умилостиви вулканът, предизвикващ подобни чувства на страхопочитание от векове и в местните.
Бог Ганеш
Успяваме да се откъснем от магнетичния кратер и поемаме надолу към “морето от пясък”. Хиндуисткият храм Потен, който е в подножието, за съжаление е затворен и не успяваме да го разгледаме. Бавно тръгваме на обратно към нашата си полянка. За секунди времето отново се променя. Заръмява ситен дъжд. Мъгла обгръща платото. В тишината на мъгливия следобед се мушваме на топло в палатката.
Тенгерийски конник
На обратно към лагера
27.07
Утринен пейзаж
Днес трябва да стигнем до най-източния град на Ява – Банюуанги (Banuyangi). До там ни делят 250-300 км на автостоп. Рано сутринта докато наблюдаваме пелената от бяла, гъста мъгла обгърнала полите на Бромо, все още не подозираме каква доза стопаджийски ужаси ни е приготвил острова, като за последно.
Закуска от мекички, кокос и червени банани
Всичко започва с вървене пеша до долното село на 5 км, докато накрая минава нещо, което е туристически джип пълен със запалянковци, нещо като маршрутка. После на стоп ни взима цистерна с вода. На половината път до равнините спираме. Оставащите 20 км до Проболинго ги минаваме в каросерията на камионче. Отново имаме възможност да се насладим на инхалации с прах, газове и прегряване на главата. Добре дошли в равнините. Стопът продължава с тир, камионче превозващо портокали и семейство с глухоняма дъщеря, което ни оставя в центъра на град Джембер. Всеки стопаджия знае ужаса на това да те оставят по средата на голям град, който не желаеш да посещаваш. Това имплицира или вървене час, два до края на града или търсене на градски транспорт (което пък в Индонезия е свързано и с битки и пазарене за тарифата). Вървим известно време, но по всичко изглежда, че краят е далеч. Хващаме си маршрутка до незнайно къде. За щастие е в нашата посока и ни изкарва извън града.
Навън вече е тъмно, налага се да правим нощен стоп. Качва ни дядка в камион с портокали. Пътната обстановка, както винаги е инфарктна – аварирал автобус предизвиква главозамайващо задръстване, слава Богу не в нашата посока. На друго място два камиона са се обърнали в канавката, на трето – улични рекетьори са засипали шосето с купчини пясък и събират пари уж за ремонт. Моторчета и автобуси ни изпреварват със самоубийствени маневри. Покрай тесния път се нижат къщи до безкрай, полета със захарна тръстика и портокали. Въздухът е посивял от смог и от пушек от стърнищата.
Така ни се иска следващите острови да са по-безлюдни. Наистина свръх населението е жесток бич за Земята. Дядката ни оставя в някакво село на 30 км от Банюуанги. Девет вечерта е и стопът се закучва. Алтернативите ни са да спим в двора на близката джамия с приятна морава отстрани (но това е не особено добър вариант, тъй като най-вероятно мюезинът ще се разпее в 4-5 сутринта) или в къщата на особен младеж с традиционна чалма, който всеки път щом вдигнем ръка за стоп започва да подскача и да крещи, че не е възможно да ни спрат, като в същото време се опитва да ни спре автобус или ни кани да спим в тях. Пред тези две алтернативи решаваме да стопираме докрай. По магични стечения на обстоятелствата (както обикновено се случва :)) след около час сме спасени. Две лъскави бели коли набиват спирачки и отвътре изскачат десетина униформени мъже, които така и не разбираме какво точно работят. Взимат ни до нашата финална цел Банюуанги. В последствие историята на нашето пътуване така ги впечатлява, че решават да се отклонят и да ни оставят нагоре по планинско пътче към последната забележителност, която искаме да посетим тук на Ява – кратера Иджен. Оставят ни в приятна горичка с кокосови палми далеч от селата, макар и силно притеснени как така ще останем в “нищото”, което обаче за нас е по-добро от всяко друго място. Опъваме палатката в тъмното. Единадесет часа вечерта е. Равносметката ни за деня е – 300 км за дванадесет часа плътно на пътя без дори почивка за ядене, изминати с осем превозни средства.
Къмпинг в “нищото”
28.07
Докато закусваме пристига сервитьор от ресторанта на близо и ни кани да се преместим там и да си вземем душ ако искаме. След като оправяме багажа се отбиваме, за да се изкъпем. Очаква ни голяма изненада. Ресторантът се намира по средата на гората, в нищото и изглежда райски. Всичко тъне в зеленина, екзотични цветя, палми и красиво аранжирани бамбукови навеси. Свири традиционна яванска музика. За първи път виждаме такова място на Ява. Още повече се учудваме от ниските цени в менюто и изисканите ястия. Докато си зареждаме фотоапарата сервитьорът отново идва и с вежлив тон ни съобщава: “Имаме безплатно меню за вас. Какво ще желаете да поръчате?” Ченетата ни увисват. Донасят ни ориз със зеленчуци и темпе, както и чай с лед. Адски вкусно е! Как все се случват такива приказно-нереални неща и аз не знам?! Ето и адреса на невероятния ресторант: “Pondok Indah” km 8 Jalan Raya Licin (по пътя към Иджен).
Магическа закуска
Излизаме на пътя и след десетина минути ни качват четирима младежи от Бали, тръгнали към кратера. Така късметлийски изминаваме останалите 30 км през селца и дива джунгла, каквито по принцип няма почти никъде из острова. Слизаме преди бариерата, тъй като за пореден път ще трябва да проникваме тайно. Билетът за чужденци и тук както навсякъде из Ява е над 100 хиляди рупий (над 13 лв), така и не разбираме обаче последно до колко точно са го вдигнали. Тръгваме по зашумена пътечка, която скоро изчезва. Започва лудо проправяне на път с мачетето през гъсти храсталаци. От време на време следваме просеки направени от тапир, смешните му огромни следи се виждат ясно в калта.
След близо час, целите покрити с клонки и сухи листа успяваме да се свържем с основната пътека, на буквално 100 метра от бариерата за проверка на билети. Бързо се отдалечаваме и никой не ни забелязва. Вървим по широката пътека из гората от иглолистни дървета. Наоколо цари тишина. Последните 5-6 индонезийски туриста си слизат надолу и цялата планина остава само за нас. Гледките са невероятни. В ниското се стеле море от облаци. След час и половина изкачване достигаме до самия кратер.
Първа среща с Иджен
Иджен ни зашеметява преносно и буквално – с красотата и със зловонните си серни изпарения. В дъното на кратера има смарагдово зелено киселинно езеро, което не можем да видим добре от пушилката. На тясната пътека виеща се към езерото и залежите от сяра в дъното на кратера се мъдри табела забраняваща на туристите да слизат долу заради токсичните газове. Единствените чести посетители на езерото са работниците пренасящи гигантски жълти късове сяра по стръмните неравни стъпала.
Работници изнасящи кошове със сяра
Интересно да се знае …
Работниците носят на плещите си товар от 79 до 90 кг (!!!) сяра в бамбукови кошници. Всеки ден слизат и се качват до ръба на кратера по минимум два пъти (без товар слизане и качване отнема към 40 минути, денивелацията е 300 метра), като през цялото време са обгърнати от лютивия серен дим. От ръба сярата се опакова в чували и се пренася с колички до разпределителни пунктове, където се заплаща на килограм.
Непосилно тежките кошове
Серни наслоения
Седим като омагьосани насред лунния, жълтеникав пейзаж. Цветин се опитва да повдигне едно от пълните кошници със сяра, но не успява. Как ли тези изпити, хилави мъже го правят?! По това време на деня всички вече са слезли да почиват в бараките, на километър надолу по пътеката. Изведнъж се появяват двама работника с торба с храна и вода и бодро поемат надолу право в ужасяващия серен пушек. Оказва се, че това са пазачите, които ще спят долу.
Работници в дъното на кратера
Изглежда ни страховито, камо ли да останеш да спиш. Заговаряме се с тях и те със суха, сподавена кашлица ни разказват на индонезийски за ежедневието си. Повечето работят тук от по десетина години, но са доволни тъй като изкарват повече от средностатистически работник в друг занаят. Успяват да си докарат 5 милиона рупий на месец (около 650 лв), но с цената на белодробни заболявания и скъсен живот. После пазачите се изгубват във валмата дим, а ние се чудим какво ли точно има за пазене там долу.
Нощните пазачи
Пушилка
Изкачваме се на едно възвишение, встрани от пушилката и опъваме лагера сред ниски храсталаци. Имаме умопомрачителна гледка към кратера и околните вулкани. Нощната завеса пада над нас, пазачите и Иджен. Температурите рязко се понижават, тъй като сме на височина 2300 м. Палим огън за да се стоплим и приготвим вечеря. След малко ни очаква още едно приключение. Ще слизаме в кратера без маски, за да видим “синия огън”.
Интересно да се знае …
Единствено в два вулкана на света може да се наблюдава феноменът наречен “син огън”, химична реакция при която серните изпарения “горят” със син пламък и се виждат само нощно време.
Стъмва се и долу в ниското се появява синьото сияние. Абсолютно магично! Слагаме челниците, увиваме се с кърпи и шалове през лицата и поемаме към това чудо на природата. Вятърът е благоприятен и пушекът дими слабо право нагоре, без да окадява пътеката. Пристъпваме по стръмните камънаци и след около 15-20 минути сме долу. Последен завой и пред нас се появява “синия огън”. Неописуемо явление. Триметрови пламъци си играят в нощта подобно на танцуващи привидения. Миризмата на сяра е непоносима. Фотоапаратът неуспешно се опитва да улови “сините духове”.
Сините духчета
Смътно чувство на паника се прокрадва в нас. Пред този адов пейзаж дърпам Цветин: “Трябва да се махаме!” Всичко в мен крещи да се махаме веднага от това място. От дупка на десетина метра от нас започва да бълва черен пушек. Вятърът се сменя и димът ни обгръща от всички посоки. Очите ни лютят, почти не можем да си поемем дъх от токсичните газове. С почти тичане хукваме нагоре по пътеката, доста трудно различима в пушека. Сърцата ни бият учестено. Кашляме и се препъваме по камъните. Все пак успяваме да излезем без да сме се задушили. На всяка крачка си мисля за работниците, които слизат всеки ден там долу (преди години едва ли са имали и маски) и за пазачите, които спят някъде до серните дупки.
Иджен
29.07
4:30 сутринта. Групите от организирани турове започват да пристигат в тъмното. Десетки западняци идват да видят “синия огън” и изгрева. В просъница чуваме изумени коментари на френски, английски, немски, испански, руски … “Палатка! Някой къмпингува на ръба на кратера!” Само да знаеха, че долу в самия кратер спи човек сигурно направо щяха да онемеят. Вятърът духа в нашата посока и пушека задушава туристите, карайки ги да кашлят на всяка крачка. При нас вътре в палатката не се усеща нищо. Ставаме след час, два. Все още е студено и обгазено. В пушилката не се вижда нито син огън, нито езеро, нито изгрев. По-голямата част от групите вече слиза надолу, обезсърчени, че турът им е пропаднал и не са видели нищо.
Див петел
В 9 сутринта са останали не повече от 4-5 човека. Вятърът сменя посоката си и нежен ни открива цялата красота барабар с киселинното, яркозелено езеро. Подарък на закуска!
Киселинното кратерно езеро
Слизаме обратно към базата. Решаваме да минем през бариерата, разчитайки че сред тълпите туристи няма да си спомнят кой сутринта е минал от там. Излизаме успешно на главния път. Никакви коли не минават, освен някоя и друга пълна с туристи джипка. Чакаме близо час преди да ни се усмихне късмета. Французойка с наета кола и шофьор ни взима директно до град Банюуанги. Жената е много симпатична, дизайнерка от Париж. Оставят ни на главния път. От тук имаме последни 20 км до пристанището. Съвсем скоро ни взима младо семейство, които решават да ни закарат до пристанището, макар и да нямат път натам. Това е последният ни стоп на остров Ява. Обядваме в приятно варунгче до порта – порция “наси печел”, което е ориз с фъстъчен сос и зеленчуци, за умопомрачителната сума от 5000 рупий (65 стотинки).
Насочваме се към товарния док, където цели камиони се товарят на специални фериботи. След доста питане си намираме камион, който да ни вземе в кабината. Така се качваме на корабчето безплатно и мисията да стигнем на стоп до Бали успява. 🙂
Отделяме се от кея. Макар и да посетихме уникални места на Ява вече се чувстваме уморени от пренаселеността, прахта, боклуците, чакането по задръстените, лоши пътища. Два месеца и половина из Суматра и Ява буквално ни взеха здравето. Силно се надяваме следващите острови да са по-различни, тъй като са много по-малки по площ и население. Спешно се нуждаем от отдих и възлагаме целите си надежди на остров Бали 🙂
Бромо- истина или реалност 🙂
