В страната на феите – Кападокия
Турция
Столица: Анкара (най-голям и важен град обаче е Истанбул, около два пъти колкото България по население)
Площ: 783 356 кв.км.
Население: 82 млн. жители
Език: турски
Религия:сунитски ислям
Парична единица: лира
Форма на управление: утилитарна президентска република, с уклони към диктаторство и ислямизация след неуспешен военен преврат през 2016 г.
Не можем да повярваме, че пътешествието ни е към своя край и се намираме отново в първата страна, от която цялата тази сага започна преди три години и седем месеца. Многократно сме били в Турция, но почти винаги транзитно, на път за някъде другаде. И понеже е толкова близо до България никога не сме ѝ отделяли време за истинско изследване. Този път също сме притиснати, сега пък от приближаващата зима, но сме решили да я преминем малко на зиг-заг и да посетим поне няколко от големите забележителности по средиземноморското крайбрежие. Какви ли ще са впечатленията ни от страната и хората, след като сме били на толкова други места ?! И дали ще ни се стори ориенталска и интересна, както преди?! 🙂
Граничната турска част също преминаваме доста бързо, без никакви проверки. Пресичайки границата се сбогуваме и с руските ретардски песни, звучащи неизменно от уредбите на колите из цяла Средна Азия и кавказките републики, както и с уникалната възможност да можем да си общуваме с местните на руски език.
През ламаринен тунел, заради течащи ремонти, се озоваваме на малък паркинг с джамия с две тънки щръкнали минарета. Отстрани в канавките и въобще навсякъде, където не е улица или тротоар е пълно с тонове боклуци. Първата преминаваща кола с младо семейство ни спира. Очевидно през изминалите години стопът не се е влошил. Семейството е много мило. Поназнайват английски и се разбираме, че ще ни откарат до първия голям град Трабзон, на около 200 км. Жената е модерно облечена, без забрадка, както и доста от туркините, които виждаме по улиците.
Турция е силно развита икономически, което си личи и от новите автомобили, които фучат по перфектните магистрали и детелини. Фрапираме се обаче от нивото на застрояване. И най-малкото градче или селце е с плътно долепени едно до друго грозни блокчета на по пет, шест етажа. Всичко е ново и добре подържано, но иначе прекалено нагъчкано и без какъвто и да е вкус. Прилича по нещо на Китай, но със специфични ориенталски елементи. Единствените красиви сгради във всяко селище са джамиите с острите си като игли минарета. Но истинският ужас настава когато пристигаме в Трабзон – триста хиляден град, който изглежда като истински мегаполис с шумотевицата си, високите здания, светлини и пътища. Семейството се отклонява и ни оставя до гигантски мол, покрай които бяхме видели на картата, че има зелени петна – оазиси сред морето от сгради. Минаваме покрай паркингите със стотици автомобили, за да разберем, че нещата са по-зле и от най-смелите ни очаквания. Всяка зелена площ, която не е парк е оградена отвсякъде и затрупана с камари пръст и строителни отпадъци. А понеже няма свободно пасящи кравички или овчици, е обрасла и с двуметрови трънаци. Минаваме с последна надежда под мост към брега на морето. Но тук пък пътят е изринат от някакъв булдозер и всичко е в кал. От съседната река мирише на канализация. Сблъсъкът ни с цивилизацията е направо покъртителен.
Успяваме да се измъкнем от тинята в приветливо паркче срещу рибарско пристанище. Разпъваме бивака насред него. Очевидно в турските градове не трябва да се търси дивото. Кошмарите не стихват. Магистралата зад нас продължава да бучи цяла нощ, като на всеки петнадесет минути със страшен тътен ниско над главите ни прелитат пътнически самолети. Въпреки тапите за уши, които си поставяме, почти цялата нощ не успяваме да заспим. Поне е топло. Някъде около 15 градуса.
12.11
Прекарваме ужасна нощ. Събуждаме се в 5 сутринта от протяжния зов на мюезините от близките джамии. Като пребити пооправяме багажа и се отправяме пеш към края на града в търсене на магазинче. Отвикнали от цивилизация, градът продължава да ни се струва доста отвратителен. Молът е затворен, а по главната улица има само работилници за автомобили. В нещо като кафененце сядаме да се подкрепим с хляб, кашкавал и маслини. Сервитьорът ни черпи турски чай в типичните малки стъклени чашчици.
Решаваме да започнем да стопираме от тук, защото изглежда че градът няма край. Обаче докато си купуваме хляб от хлебарница с пещ на дърва завалява дъжд. Така че за капак, когатов в лошо време стопаджията се нуждае най-много от късмет, му върви най-малко. Минава повече от час докато ни спре приятен мъж с бус, преустроен на каравана. Шофьорът ни откарва нагоре в планината до село Мачка, където се намира разклона за древния гръцки манастир Сумела, считан за една от най-големите забележителности в Турция (Смята се, че е построен 386 г. в чест на Дева Мария).
Сумела
Млад мъж със симпатично момченце, което дава половината от дъвката си на Маги, ни откарва 16 км., до бариерата на манастира въпреки, че отива само до съседното село. Отново сме в “Малкия Кавказ”, както наричат тук планината Зигана. Обгръща ни хармония, тишина и есенна красота. По дерето на река Алтън (Златна) се изкачваме нагоре и пред нас, високо насред отвесна скала, се разкрива внушителната по размери предна фасада на манастира, който от четири години е в реставрация и е затворен за посещения. Но дори и само отвън си заслужава да се види. Малката църквичка пред него е превърната в информационен център. Гледаме кратко филмче за историята на манастира, след което поемаме пак надолу към ресторантчетата, където бяхме си оставили раниците. Толкова е красиво и спокойно, особено след кошмара на Трабзон, че се изкушаваме да останем да спим тук … Но въпреки всичко решаваме да продължим.
Дъждът продължава да барабани. Манастирът е обвит в облаци. След кратко чакане ни взимат двама инженери от реставрационния екип, от които научаваме, че обектът е планирано да бъде отворен лятото догодина.
Слизаме на разклона на село Мачка. Имаме намерение да пътуваме по черноморското крайбрежие, да пресечем страната в посока югозапад през градовете Ерзинджан, Сивас и Кайсери, към следващата ни дестинация Кападокия. Докато чакаме на стоп, две старчета облечени старовремски минават покрай нас и нещо си шушукат. В последствие разбираме пъклените им планове, когато ни спира кола и те се затичват към нея, опитвайки се да ни я откраднат. Добре че паралелно ни спира и голям микробус. Но докато ние се разбираме с шофьора, опасните старчета стопаджии дотичват и се намърдват вътре 🙂 За щастие бусът има втори ред седалки, така че се оказва, че има място и за нас.
Пътят минава през красиви планини, но отново се сблъскваме с безумието на цивилизацията. Въпреки, че пътят е перфектен, наклоните не са стръмни и няма серпентини, в момента тече мащабен проект за строеж на магистрала, по-голямата част от която минава през тунели. Започваме да се мушкаме в седем, осем километрови тунели по новопостроените пътища, които все още не са отбелязани на картата. Дивата природа изчезва. В съвсем скоро време пътуванията в Турция ще станат “страхотни” – от мегаполис А по тунелчето се шмугваш в мегаполис Б.
След около 50 км., вече по тъмно, човекът ни оставя на разклона за град Келкит. Обикаляме покрай безлюдни, заключени къщи, докато си намерим подходяща полянка. Двете близки магистрали са на прилично разстояние от нас, така че не е шумно. Все пак имаме малко усещане за природа и дивост.
13.11
Събуждаме се след дванадесет часов сън напълно отпочинали. Докъдето ти стига погледа се простират сухи планински възвишения. Цветин отива на мисия за вода и попада на единствената населена къща в селото, където баба ханъма се изплашва от него. С помощта на дядото обаче се сдобива с туба вода. По-късно минават с колата си покрай бивака ни, сякаш да разузнаят кои сме. 🙂
Заставайки на пътя почти веднага ни взима младо семейство, което пътува до Келкит. Жената е облечена по мюсюлмански с дълга одежда тип шлифер и забрадка. Въпреки, че е по-развита икономически Турция ни изглежда по някакъв начин по-старовремска от средноазиатските мюсюлмански страни. Семейството е много мило, но не говорят английски. Детенцето им ни черпи дъвки. По пътя спираме при традиционен дядо да пием чай. Купуват ни и по една царевица.
Турски самовар
Услужливо ни откарват до края на града, от където веднага ни спира мъж за Ерзинджан. Целият регион на Анадола е високопланинско плато, насечено от планински вериги със заснежени върхове. Студено и сухо е. Минаваме превали по над 2000 метра. Мъжът също услужливо ни оставя извън града, на подходящо за стоп място. От там за около 50 км. ни взима ТИР движещ се по трасето Азербайджан, Туркменистан, Иран, Турция. Шофьорът продължава за Истанбул и ако бяхме решили да се прибираме директно за България, можеше след два дни това да се случи и да бъдем вкъщи. Но луд умора няма! 🙂 Така че тръгваме към Сивас.
По незнайни причини обаче ТИР-ът ни оставя не на самия разклон за Сивас и изгубваме цял час, за да се придвижим 10 км. до отбивката. Като капак се вледеняваме пред една бензиностанция, от където ни взима веселяк с типично турски черти – дебели вежди, черни мигли като гримирани, гърбав нос и засукан мустак, като на някой паша. Завързваме разговор на турско-английски и неусетно изминаваме 170-те км. покрай безкрайните анадолски планини. Вече по тъмно човекът ни оставя извън Сивас, до автогарата. От тук е сравнително близо университета, където според картата има подходящи площи за бивак. Докато вървим пеша обаче минаваме покрай спрял автомобил и мъжът ни предлага да ни закара 17 км. по-напред. С радост се съгласяваме да избягаме от мегаполиса. В последствие даже се оказва, че университетът е доста далеч, ограден отвсякъде и има охрана. Човекът ни оставя на на пръв поглед изглеждащо пусто кръстовище. Докато обикаляме в търсене на място за палатката ни обгръща странна смрад. Оказва се, че гигантската постройка наблизо е индустриален месокомбинат за мъчене и убиване на животни. От другата страна на пътя има гробище, а в канавката на магистралата сякаш се е стичала кръв или някаква течна мърша. Останали без избор, в мрак и настъпващ мраз се опитваме да се измъкнем от кошмарното място.
Не след дълго ни спират двама младежи с нова кола. Попадаме в нещо като електронна игра. Фучим със 150 км. по перфектната магистрала с флуоресцираща светлинна маркировка, като ту изпреварваме, ту се забиваме пред другите участници в играта. След около 50-ина км., минати за четвърт час, помолваме нашите хора да ни спрат преди техния разклон насред нищото. На предложението да ни закарат до някой хотел, отговаряме че ще спим на палатка и се отправяме в тъмното, пред изумените им погледи. Вечерта температурите падат под нулата, но пък спим спокойно.
14.11
Събуждаме се насред житна нива. Студът и липсата на вода ни принуждават да стягаме багажа по-експедитивно от обикновено. На 1-2 км. по магистралата се вижда бензиностанция, така че се насочваме към нея. Освен това е и удобно място за автостоп.
Близо половин час никой не спира. В Турция стопът по някога е мигновен, но често се случва да зацикли по половин час и отгоре. В Средна Азия и Кавказ е почти моментален, но тук вече се забелязват наченките на европеизиране и пълна незаинтересованост към непознатия. От няколко коли все пак ни питат дали не искаме да ни закарат до близкото градче Саркъшла на 5 км., но на нас не ни се влиза в него. Ето, че най-накрая ни спират двама мъже, които са по поддръжката на мобилни клетки и обикалят. Те са директно до следващия голям анадолски град Кайсери (по римско време известен като Цезареа), на около 100 км. Отбиваме се през зачукано селце със стари каменни къщи, голяма рядкост след масовото урбанизиране в последните години.
Слизаме на околовръстното преди града, за да избегнем перипетиите по излизането от едномилионния град. Почти веднага ни качва камион, които заобикаля целия град. След 20 км. слизаме от другата страна на Кайсери. От там ни провървява със съдия, тръгнал към Средиземноморието. Човекът ни разказва, че е ходил на почивка в България, но отношението не му харесало и сега предпочитал Гърция за ваканциите си. Съдията ни оставя на разклона за Аванос и Невшехир. Докато крачим по тясната лента за включване към магистралата, един камион сам спира, запушвайки цялото ускорително платно и енергично ни маха да се качваме. Още 40 км. и ето ни в Аванос, малко градче от северната страна на национален парк Гьореме. В сърцето на Кападокия сме. На региона този път ще отделим няколко дни.
Запасяваме се солидно с храна от един супермаркет и сме готови за изследване. Докато зареждаме телефоните си в бензиностанция на главния път, младежи ни черпят чай. Бяхме се притеснили, че този обичай е поизчезнал в последните години, но ето че не е. Едно време от почерпки на черен чай на човек му ставаше лошо от предозиране, особено на нас несвикналите на такива количества.
Хващаме къс стоп с местно момче за 5 км. до първото село в националния парк – Чавушин, от където смятаме да започнем преходите. Тъмно е и само смътно забелязваме, че сме заобиколени от изумителни скали. От малка информационна будка симпатичен дядка ни подарява туристическа карта за трекове. По черно пътче се изкачваме над скална църква и опъваме бивака на равна полянка, с гледка към цялата долина и скалите.
15.11
В просъница дочуваме странен шум. Според Цветин е вентилационната система за опазване на стенописите в античната църква под нас. Това предположение по-късно установяваме, че не е просто грешно, а направо безумно. Всъщност повечето църкви са жестоко вандализирани, с откъртени кръстове, избодени очи на Христос и светците, “украсени” с графити, служещи за тоалетни и кофи за боклук. Но в ранното утро все още не знаем как се съхраняват паметниците на ЮНЕСКО в Кападокия (с изключение на две малки платени зони-музеи) и идеята за вентилационна система звучи правдоподобно. Само дето шумът продължава да се усилва, да пуфти и да се чува навсякъде в небето над палатката. Още не се е съмнало. Има тънък слой скреж по платнището, температурите са минусови, но любопитството ни надделява и се измъкваме сънени от чувалите в търсене на източника на свистене. Изпадаме в пълна възхита и почуда. Бавно просветляващият небосвод е осеян с десетки, може би стотици балони с шарени издути платнища и кошове пълни с хора. Горелките с горящ въздух току изсвистяват, плавно издигайки ги над причудливо ерозиралите скали навред. Когато забелязваме формите на скалните образувания вече окончателно изпадаме в екстаз. Не знаем дали да гледаме към балоните в небето или продупчените с древни църкви и жилища-скали под нас. Започваме да тичаме в див детски ентусиазъм от пещера на пещера.
Пътечки между странните гъбовидни образувания
Слънцето най-сетне огрява бивака и разтапя скрежта, подсещайки ни, че е време за чай и стягане на багажа. Нямаме търпение да изследваме региона по десетките пътеки между скали като гъби, къщи на феи и джуджета и омагьосани долини. Ерозията е създала от песъчливите вулканични скали магичен свят, в какъвто не сме си мечтали да попаднем. Последните балони се приземяват по полетата около село Чавушин. Въздухът се сгрява. Ние поемаме към монашески комплекс от северната страна на хълма Ак тепе, около който всъщност са най-причудливите скални форми в региона. От пътеката в ниското се виждат гъбовидните уникални образувания, щръкнали между лозя и плодни дръвчета. Навсякъде из скалите има жилища, килии, църкви, повечето неизползваеми, макар някои покрай лозята да се ползват от селяните за килери.
Интересно да се знае…
Кападокия е исторически район, обхващащ голяма част от Централна Анадола. В съвремието названието се използва изключително само за областта на Национален парк Гьореме и околностите. Първоначално е била Римска провинция, а после един от най-важните центрове на ранното християнство, със стотици манастирски комплекси. Дом на светци като Василий Велики и Григорий от Ниса, формулирали в точния си вид църковната доктрина за триединството през 4-ти век.
Някои пещери все още се използват от местните – забележете синята кутия горе
Повечето образувания са високи по няколко метра. Често в тях са прокопани цели мезонетчета.
Достигаме Пашабаги – скална църква с множество килии, издълбани в конусовидните скали. Тук потоците от китайци и корейци са доста солидни, особено като се има предвид, че е края на октомври, тоест извън туристическия сезон. Но хубавото е, че има три или четири места, където туристите биват водени от автобусите с гидове, а във всички останали магични долини достъпът е само пеша и там не се мярка жив човек. Никога не сме и подозирали, че Кападокия е толкова неземна и достатъчно обширна, че да си сам през повечето време, бродейки като в сън в този свят на феи, сред (мога да кажа с чисто сърце) наистина най-уникалните скални образувания, които някога сме виждали.
Откриваме самотно конусче-гъба, монашески дом с кръстове по тавана, в който можеш да се изкачиш през вертикално прокопана шахта до третия етаж, на върха на гъбата. Тичаме като пощръклели от гъба на гъба. Провираме се през тунелчета, по стълби от стая в стая. Не можем да се спрем. Влизаме във всяка една пещера скрита наоколо.
Гъба, помещаваща монашески дом на три етажа
По пътеката продължаваме към пещерите на музея Зелве (Zelve open air museum). От тази страна скалите имат съвсем други форми и цветове. За съжаление няма как да влезем, защото всичките ни спестявания от Корея окончателно свършиха и се налага да живеем на екстремния лимит (нещо, което ни е любимо така или иначе). Входът е 15 лири (~ 4,50 лв.). Извън заградената част обаче има не по-малко пещери и църкви за изследване. Така, че никак не ни е гадно, че не можем да влезем. Единственото, което ни разочарова са тоновете боклуци и мизерия, както и плачевното състояние на стенописите, голяма част от които са отпреди 1500 години. Върху тях се драска, кърти и пише със спрейове. По-некултурна свинщина в исторически и природни обекти не бяхме виждали никъде по света. Може би само в Индонезия има толкова пластмаса и бутилки из планините.
Почивка в нечии дом на 1500 години
Тръгваме по отвесна пътека нагоре към платото на хълма Ак тепе, където смятаме да пренощуваме, та утре да имаме гледка към феерията от балони на изгрев. В наш стил пътеката изчезва и се налага да лазим екстремно последните метри. Но в крайна сметка се добираме до върха. В розовата светлина на залеза в далечината се откроява гигантски заснежен четирихилядник. Бързо става доста хладно, а има и вятър. Но успяваме да си намерим добро място, с гледка към т.нар. Червена долина, която ни изглежда, ако въобще това е възможно, още по-нереално красива от предишните места. Докато съзерцаваме от ръба на хълма, се появява глутница от десетина едри кучета. Едно от тях се засилва към нас и пред неочакващите ни погледи захапва палатката и с бодро подтичване я открадва. Цветин хуква след него, а то забързва тичането, но за щастие я изпуска и успяваме да си я приберем. 🙂
16.11
Вместо очакваната гледка от десетки шарени балони в небето с изненада виждаме, че палатката е засипана от тънък слой пухкав сняг, а отвън всичко тъне в гъста мъгла и прехвръкващи снежинки. Завити в пухените чували си оставаме вътре на топло до късния следобед, когато най-сетне просветва и снеговалежът спира.
Набързо се спускаме в Червената долина, където от малък паркинг, често завладяван от шумни, истерични групи китайци, си пълним вода. И потъваме в омагьосващите безлюдни пътеки. Тъмно розовите скали нереално си контрастират със зелените поляни и малкото дървета в есенни премени. Усещането, че сме в приказка става все по-наситено с всяка крачка и завой между конусовидните скални къщички. Отново ни обхваща екзалтираното изследователско настроение от вчера. Още в началото на долината откриваме малка църква с добре запазени стенописи, изобразяващи гроздови чепки (това е така наречената Гроздова църква). Има и традиционно изкопан скален стълб за отглеждане на пчели.
Стъмва се и решаваме да си търсим пещера за пренощуване, с каквито е пълно наоколо. Коя от коя по-примамлива. Прехвърляме се в съседната долина, която пък се нарича Розова. Тя е още по-уединена и мистична, потънала в тишината на феи и гномове, готови за нощни игри 🙂 Попадаме на идеалния дом – причудлива скала конус, със стълбички и стаи, на три нива. Веднага се заемаме с почистване на пещерата. Личи си, че и други хора през лятото са бивакували тук. Има следи от огън и неизменните пластмаси, бутилки и пликчета. Харесваме си помещение на третото ниво, с прозорец към цялата долина. Палим си огънче. Тази вечер си лягаме направо в чувалите, без палатка. Друго си е да се завърнеш при пещерните си корени. 🙂
17.11
На изгрев, през скалния прозорец отново ни смайват шарените балони, носещи се над чудните розови долини. Днес времето е прекрасно и смятаме да изходим всички възможни пътеки, които все още не сме. Скриваме раниците зад новия ни хобитски дом и се втурваме на целодневен преход.
През целия ден не срещаме почти никакви хора. Започваме да се чудим дали на туристите наистина нещо не им хлопа дъската – да разглеждат всичко само за едното селфи за пет минути и да хукват към следващата комерсиална точка, без дори да поогледат какво има на 200-300 метра встрани … А това тук не са просто някакви си пътеки през хълмовете, а изумително, нереално място, абсолютно природно чудо.
По някое време слизаме до село Чавушин, което е на 3-4 км., за да си купим хляб. В селото има голяма скала, цялата прокопана като пещерен град, с гигантска църква. Обиколката обаче леко ни депресира, защото всичко се руши, а няма никакъв дори и минимален опит за поддръжка и опазване. Вандалските “стенописи” и боклуци вече пък са върха на диващината. Тези исторически ценности не само, че официално са под протекцията на ЮНЕСКО, бидейки на по 1000-1600 години, но и минават милиони туристи през националния парк и се въртят страшни пари. Направо е изумително, как даже боклуците не се почистват. За справка, например едночасово летене с балон е 150 евро на човек, а сутрин в небето има по близо 100 балона, всеки с по около двадесетина човека в коша. Почти всяка къща в село Чавушин, Гьореме и околните села е хотел. По селските пътища постоянно фучат луксозни джипове 4х4, пълни с китайци. Погнусени сме от тази псевдо цивилизация и бързо, бързо се омитаме от селото, обратно в дивото, към нашите вълшебни земи.
Минаваме по друга пътека, разглеждайки още две, три уникални църквички с добре запазени стенописи. Прибираме се на топло при пещерния огън и звездният скален прозорец. Може би накрая ще станем пълни аутисти, скрити в гората, откъснати от лудостта на хората …
Галерия скални църкви и пейзажи:
18.11
Денят е слънчев и необичайно топъл, така че се изкушаваме да останем в приказния ни свят до ранния следобед. Пием чай и медитираме по пещерните тераси на различни хобитски домове. Следобед слизаме по Червената долина към долината Мескандир. По пътя откриваме скала цялата прокопана с тунели и стълбички, на няколко нива, като пещерен дворец. Очаровани от откритието си се промъкваме от етаж на етаж по тесни тайнствени тунели, изследвайки всеки ъгъл.
Игра по пещерите
Долината Мескандир се оказва не по-малко красива с десетките си скални гълъбарници и доста запазена църква. За съжаление обаче след нея се налага да излезем на асфалтовия път и да се насочим към село Гьореме, най-туристическото от всички села в Кападокия.
Скална катедрала
Есен на оранжевите дървета сред бели скали
Досегът с бучащите коли, изгорели газове и шумотевица ни удря доста неприятно. Зачудваме се дали просто да не си налеем вода от някъде и да не се върнем да спим в нашия си свят. Но все пак продължаваме. Отбиваме се до голяма скална църква, но както повечето в региона е заключена с решетки и затворена за туристи. Всъщност, макар на теория Турция да е светска държава и да има религиозни свободи, в последните години ислямизацията и диктаторството на Ердоган доста са влошили положението. Очевидно е, че християнските исторически ценности не само, че няма опит да се запазят, но даже напротив. Още по-притеснително е, че режимът и цензурата така са се затегнали, че дори Уикипедия е забранен и не се отваря. Какво да говорим!
Достигаме до открития музей на Гьореме – много красив скален град с няколко уникални църкви. За съжаление билетът не ни е по джоба, така че се задоволяваме само с оглед отвън. Започва да се стъмва. Изкачваме се на скалите над зоната на музея, където ни се изпречва страхотна пещера с прозорец към така наречената Долина на мечовете.
Тази вечер си имаме нов приятел, рижав котарак, който ни следваше още от ниското с подтичване, като куче и вървя с нас близо километър. Толкова е симпатичен, че го настаняваме да спи между нас в чувала. Той се изляга по гръб и заспиваме тримата заедно.
19.11
Денят ни не се оказва особено продуктивен. След закуска правим малка обиколка по пещерите наоколо, след което се спускаме до центъра на Гьореме. Китайци и руснаци обикалят насам, натам. Ресторанти, хотели, тур агенции – въобще класическа туристическа дупка, която обаче е разположена в скална долина. В една от агенциите ползваме за малко интернет. Симпатичният човек вътре без да се замисля ни позволява да ползваме wifi им.
Денят преваля, а все още не сме тръгнали към последната долина, която искахме да изходим. Докато вървим пеша към края на Гьореме, турчин и хонгконгка спират до нас и предлагат да ни откарат до следващото село Учисар, в чието подножие именно започва нашата пътека. Пропускаме началото на пътеката и се озоваваме в центъра на Учисар, до старинния скален замък. Турчинът ни кани на кафе и баклава в магазина си за килими и чанти. После тръгваме по виещите се улички обратно надолу, към подножието на селото. Учисар, макар също пълно с хотелчета и магазини за сувенири, все пак ни хареса най-много от всички посетени до сега селца и градчета. Някак си е успяло да запази романтичен, спокоен дух, без усещане за масово консуматорство.
Започваме прехода в т.нар. “Бяла долина” вече по тъмно, под светлината на пълната луна. Най-сетне няма и помен от шум на мотори и френетични хора. Скалите тук са съвсем различни – бели, сякаш варосани, в преливащи се тумбести форми. След 30-40 минути по лунната пътека установяваме лагер на закътана полянка.
20.11
Пътеката ни отвежда до “Долината на любовта”, може би леко цинично наречена така заради фалосоподобните скални стълбове, изобилстващи в региона. Тук се сбогуваме с приказните чудеса на Кападокия. Време е да хващаме магистралите на юг към Средиземноморието и по-топлите дни.
Галерия от “долината на любовта”:
Бързо достигаме областният град Невшехир, който е на двадесетина километра. Той е типичен, безинтересен турски град, пълен с нови блокове и фучащи коли. Докато излизаме пеша забелязваме на близкия хълм още един огромен пещерен град, който изглежда в доста плачевно състояние.
Качва ни мъж до градчето Деринкую, който както и съседният – Каймаклъ са известни с подземните си градове от римско време. Градовете са на по 8 до 10 нива под земята, с по хиляда помещения и сложни отбранителни системи. За съжаление са с платен вход, а в настоящото ни положение употребата на пари за каквото и да е освен хляб и зеленчуци е изключено. Така че ги пропускаме.
След като слизаме от колата, още не сме си нарамили раниците, когато един камион спира. Пътува право към морето, за град Мерсин, който е на близо 200 км. Настаняваме се весело на леглото отзад. Шофьорът и спътника му ни купуват кафе. Преминаваме през заснежената планинска верига Таурос, разделяща Анадола от Средиземноморието. Започваме постепенно спускане към морето.
По тъмно минаваме транзитно покрай град Тарсус, където преди близо 2 хил. години апостол Павел се е родил и живял. Там и до ден днешен има кладенец, който се счита, че е на мястото на къщата му. Слизаме по околовръстното, далеч от гигантския Мерсин, в който изобщо не смятаме да влизаме. Малко в страни откриваме поле и опъваме палатката под няколко акации. Въпреки шума от безкрайния поток коли сме прещастливи, че студуването свърши. Пред нас се виждат палми и други топлолюбиви растения. Най-сетне средиземноморски климат! 🙂
Следва продължение… В следващия пост четете за пешеходното ни изминаване на 100 километра от древния римски път Ликия по брега на Средиземно море и откриетието на алтернативни места и хора по турското крайбрежие.
Хора, вие сте неземни!
Благодарности! ♥
Искренно възхитен от същата порода съм!!!!
Реална вълшебна разходка из невероятна приказка 🙂
Благодаря за споделеното – отново бях 3-тият пътешественик, виртуален!
Поздрави! 🙂