11-12.09. 2018
Следващите два дена прекарваме в Душанбе, като първият посвещаваме изцяло за почивка, без никакво излизане от хостела. Изпираме дрехите си, работим по блога, подаваме по интернет за узбекистански визи и от време на време изучаваме поведението на другите странни птици, отседнали в хостел “Латифа”.
Възрастен австралиец, който пътува със собствения си джип през цяла Азия към Европа е взел със себе си на стоп млад хърватин, израснал в Италия. Те са тук вече от седмица, борейки се с бюрократщини по туркменистанските си визи. Австралиецът е улегнал мъж, който на пръв поглед излъчва спокойствие и добро настроение, до момента в който хвърля всички ни в недоумение с псувни и мятане на очилата си на пода при поредния неуспешен опит да си закупи билет по интернет. Такъв тип невротичност и пориви на гняв са крайно нетипични в Азия, а и ние до такава степен сме отвикнали от прояви от този род, че дядката направо ни уплашва. Освен тях се появява и двойка холандец и англичанка. Холандецът си е купил УАЗ от Киргизстан и го е превърнал в нещо като каравана, в която смята да живее следващите две години. Проблемът е, че се чупи постоянно и сега за пореден път е аварирал. Странното при всички тези пътешестващи от месеци хора е, че липсва ентусиазма. Сякаш винаги са отегчени, нищо не им прави кой знае какво впечатление, не обичат да слушат събеседника си и се взимат за нещо повече от другите. Срещнахме не един и двама поразени от тази страшна болест на дългогодишния пътешественик – надменност, безразличие, нежелание за общуване с местните и винаги леко недоволни. Най-забавен от цялата група беше руският военен, алкохолик, живеещ от година в хостела.
Вторият ден разглеждаме Душанбе. В превод името на столицата означава понеделник, кръстен на организирания всеки понеделник голям пазар. Няма особено интересна архитектура или стари сгради, но пък хората по улиците са изключително колоритни. Това е мястото с най-висок процент костюмирани хора, което сме посещавали – почти 80% от мъжете, включително и учениците са с риза, сако и вратовръзка. Жените също са много нагласени – с шарени, блестящи курти (понякога дълги до глезените, като рокля, но в повечето случаи до коленете), с широки деколтета и панталони в същия тон. С кърпи на главите, но с коси разпилени свободно до кръста изпод забрадките. Като цяло доста предизвикателна мюсюлманска мода.
Обикаляме из прашните, сякаш пусти улици в жегата, с надеждата да открием нещо интересно. Но се оказва, че музеите са твърде скъпи, не са по нашия джоб (по 50 сомони – 10 лв.). Исмайлитският център, който искахме да посетим пък е затворен за посетители през седмицата (В света има само шест такива). Не сме твърде впечатлени от столицата, макар парковете в центъра да са приятни за разходка.
Чакаме автобус на спирката, когато мъж сам предлага да ни откара с колата си до нашия квартал, просто така приятелски. Таджиките са смайващо гостоприемни към чужденците. Направо се чудим как ще го караме после в държави, където на никой не му пука за странници и пътешественици 🙂
13.09
До обяд прекарваме на миндерчето в градината на хостела, който се напълва с група колоездачи, възрастни италианци тръгнали към Памир. Решаваме да си хванем автобус до края на града, но по пътя не устояваме на изкушението да поспрем в един от най-старите чайхани – “Рохат”, в центъра на града, за по сладолед на “разоряващите” 40 ст. за фунийка 🙂
Излизаме от покрайнините на града с два кратки стопа – полицай, който услужливо ни закарва до кантона за плащане на пътна такса (въпреки че не е магистрала) и правителствен чисто нов джип Ленд Роувър до база за отдих, каквито има много покрай река Варзоб, в близост до столицата. Камион ни качва до мина за въглища. Време е да навлезем в планината Фан. Преди да се разделим за дълго време с планините сме решили да направим два прехода: до езерото Искандаркул и веригата от седем езера Хафткул. Шофьорът е страшно симпатичен, кара като състезател по виещия се асфалтов път, като от време на време минаваме покрай ръждясали останки на самосвали, метнали се в реката.
Както често се случва с камионите, не минаваме дълго разстояние преди нещо да се счупи. За щастие този път повредата е малка и шофьорът бързо я отстранява. Но както също често се случва при стоп с камиони, малко след това отново спираме, този път за почивка и похапване. Възрастни баби, досущ като българските, продават билки с лечебни свойства на вързопи. Въпреки, че отказваме да ядем, без да ни пита шофьорът ни поръчва две порции “куртоб”, сервирани в дървени чинии. Сервитьорката с весела усмивка ги поднасия, докато мъжете ожесточено хвалят дебелите й вежди, изрисувани като една слята – признак за голяма красота сред таджиките.
Националното ястие “куртоб” е точно като българската попара, но вместо хляб нещо като надробена баница, катък, пресни домати, краставици, лук и е доста вкусно.
Слизаме на разклона за мината, където десетки чакащи камиони ни обгазяват. За щастие първият преминаващ камион ни качва. Тази въглищна мина, както и всички останали се оперират от китайци. Президентът диктатор, който всички уважават, е продал не само част от територията на Таджикистан в Памир на Китай (след което станал международен скандал), но и всички природни богатства от въглища, злато и рубини при неизвестни финансови условия с оправданието, че в Таджикистан нямало специалисти, който да разработват залежите. Очевидно да се копаят въглища с багер от откритите рудници е софистицирана технология, свързана с раздаване на червени пликове на този и онзи, до която има достъп само Китай 🙂
Малко след това камионът ни оставя на разклона за езерото Искандаркул, а той продължава към втория по големина град в страната, който е считан за по-богат дори от столицата – Кходжент. Преминаваме пеш по въжен мост с разкривени ламаринени листове, по които ако не внимаваш можеш да се изсипеш директно в реката, но това очевидно не пречи по него да минават камиони и коли. Вече се свечерява. Любезни местни ни качват с кола до първото село.
Баща и момиченце на разходка из селото
Сега е часът за седенки и раздумки и всички мъже са се събрали на групички и си говорят. Отклоняваме учтиво няколко предложения за пиене на чай или пренощуване. Към края на дългото село обаче отново ни спират мъже и единият от тях настоява: “Аз наистина ви каня, утре ще продължите.” Вече е тъмно и склоняваме. Извървяваме отново цялото село, за да влезем в огромния двор, в който той живее с фамилията си и семейството на брат си. Двамата му сина имат бизнес – търговия с домашни потреби на пазар в Москва. Посрещат ни децата и жените им. Влизаме в едно от крилата на дългата къща. Сядаме на застлания с килими повдигнат под. Всички са свръх превъзбудени да имат гости, което очевидно е голяма чест за тях. Забраняват да им благодарим, защото за таджиките гостите били изключително важни и с отривист жест извиква, за наш ужас: “Храната не е достатъчна и ей сега ще отида да заколя една коза.” За щастие не се стига до там. Като разбират, че сме вегетарианци веднага ни подменят купите с мазна месна чорба с пържени яйца. Предлагат ни и водка, но разбрали че не пием, гаврътват по една купичка и скриват бутилката. Гостят ни и с пресен хляб и катък, който и на таджикски се нарича така. Говорим си до късно. С учудване разбираме, че дядото и засмяната, пълничка баба са само на по 50 години.
Застилат ни в самостоятелна, хубава стая върху килима на пода меки дюшечета, покрити с чисти чаршафи и кадифени възглавнички.
14.09
В къщата всички вече отдавна са станали, но ние като поспаливци се събуждаме чак в 9 сутринта, след поканата на дядото за закуска.
Навън вали, но тръгваме пеш към Искандаркул, от който ни делят 18 км. Почти не минават коли. Мъж ни спестява 3-4 км. Малко по-късно ни забира дядка, живеещ в селце над езерото. Изкачваме се по черен път до малък превал и ето, че пред нас се открива кристалното езеро и заснежените, остри четирихилядници.
Слизаме в далечния край и поемаме по неизползвано пътче откъм дивата страна на езерото. Вече е хладно, сезонът е отминал и туристическите бази от северната страна пустеят, но ние предпочитаме да се усамотим максимално далеч от хората.
Достигаме широколистна гора и ромолящ поток, вливащ се в елмазено синята вода. Идеално място за бивак. Докато вървим по пясъчния бряг забелязваме изпражнения, на нещо което е похапвало солидно шипки, а не след дълго и следите му. Целият плаж е осеян с огромни мечи следи и няколко вълчи. Намираме и отъпкана трева, където мечокът е лежал съвсем скоро. Във въздуха се усеща, че сме на меча територия. Чувстваме се като във филма “Grizzly man”. Никога не сме били толкова непосредствено близо до дивите мечки. Много сме превъзбудени и се чудим колко ли е опасно да спим тук. Лошото е, че има следи и от малко мече, а и изобщо не познаваме нрава на тукашните мечки 🙂 Решаваме да установим лагера на малко възвишение до вила в строеж, от където имаме добра видимост към брега и гората, а и ще сме извън мястото им за хранене и риболов. Няма да ги смущаваме. Опъваме си палатката и си палим огън. От време на време притичваме до наблюдателния пункт, изгарящи от нетърпение да видим някой мечок. Но така и не ни се усмихва щастието.
Вечерта под звездното небе на това диво, изумително място на самотна красота и зъбери на омагьосващи планини, усещаме връзката с живота по особено наситен начин. Това, че мечките и вълците са толкова наблизо ни носи дълбоко спокойствие. Светът е в изначална хармония. Щом те са тук, всичко е наред – сърните, рибите, горските плодове, тишината и нечутата от никого песен на скалите, нощната гора … пълен баланс на живот и смърт. Техният свят се слива с нашия – цялостност. Изначалната хармония все още е тук!
15.09
Разбуждаме се щастливи в ясния ден с искрящ въздух. С нетърпение хукваме да търсим мечките. Това е едно от любимите ни начала на деня – преди да си си умил очите, помислил за закуска или каквато и да е утринна рутина, има нещо толкова вълнуващо и интересно, скрито в раждащия се ден, че просто хукваш да се потопиш в него по пижама. Ежедневието на всяко дете, а и на някои възрастни 🙂
Изобщо не ни се тръгва от това вече любимо място и отлагаме прехода до два следобед. Все пак не можем да се бавим безкрайно из планините на Таджикистан, защото зимата настъпва лека полека, а ни чака дълъг път до България. Спускаме се в мечата гора и прекосяваме ледения поток, загубвайки чувствителност на краката от смразяващата вода, докато пресичаме буйните му бързеи. Следват стотици серпентини по стръмния рид над езерото. Но пък пейзажите са едни от най-приказните, които някога сме виждали. Наистина има нещо нетипично в тези зъбери и тишина – прекалено са нереални. Ако съществуват царства на феи и джуджета, то е точно на такова място.
Три часа по-късно сме отново на черния път, спускащ се надолу по долината. Хващаме кола за 6-7 км., като шофьорът настойчиво ни кани да спим в тях. Но решаваме да се опитаме, докато още е светло да слезем на главния път. Започва да се стъмва и всички коли внезапно изчезват, така че не успяваме да изминем оставащите 10 км. до разклона. Опъваме палатката на скрито, върху възвишенийце с няколко дървета и чист напоителен канал. Нощта минава необезпокоявано.
16.09
Отново вървим пеша няколко километра, преди да хванем стоп до главния път. От село Сарвода си купуваме грозде и кисело мляко. Няколко минути по-късно се клатушкаме в камион, превозващ цистерна газ. Обикновено този тип камиони имат изключително строги забрани за качване на пътници и до сега никога не бяхме успявали да стопираме такъв. Чувстваме се големи късметлии. Все още не знаем, но следващият стоп ще е още по-изумителен. Слизаме след град Айни, разположен в широката част на река Зеравшан. От завоя се задава зелен военен джип от Втората световна война, без прозорци, с платнен гюрук. Спира до нас. Качва ни италианец, участник в известното рали Монголия (Mongol rally), което тръгва от Прага и е до Улан Батор. Участват всякакви странни автомобили, за което бяхме чували и от други стопаджии. Радваме се страшно много, че се возим в тази антична кола, с почти напълно открита каросерия, макар натъпкани на единична седалка и движещи се с максимална скорост 60 км/ч. Шофьорът на возилото е не по-малко странен. Живял и работил две години като адвокат в Момбай, той е заклет пътешественик и е единственият човек, който сме срещали до сега, пътувал в Афганистан. Влязал в страната с мотоциклет миналата година, преоблечен като афганец.
Слизаме, с бръмнали от шумния двигател уши, на разклона за седемте езера Хафткул, след село Суджина. Мъж с мерцедес ни закарва по новичкия асфалтов път до завода за злато, на 12 км., който е експлоатиран от китайци. След завода асфалтът изчезва и по разбития път нагоре ни качва мъж с малка количка, работещ принципно като такси, но навил се да ни качи безплатно. Откарва ни още десетина километра нагоре в планината по виещият се път, до място където долината се стеснява. Разминаваме се с десетки камиони, натоварени със златна руда.
Следващите десетина километри до село Шинг изминаваме, поклащайки се в откритата каросерия на малко камионче. Там шофьорът и спътникът му излизат и си обличат традиционни сиви кафтани като си привързват шарени пояси през кръста. На площадчето, където сме спрели, започват да прииждат и други автомобили. Всички мълчаливо се преобличат официално и се отправят към самотна къща, разположена в близост, за да изкажат съболезнования на скоро починал човек.
С камиончето продължаваме по долината нагоре, почти до селото под първото езеро. Тук хората също са в траур. Мъжете са облечени по същия начин с кафтани, а жените с традиционни носии, с фесове и кърпи върху тях. Децата ни подвикват: “Hello, Hello” или тичат засмени към нас. Поздравяваме се с всички по пътя. Отново е късен следобед и отново сме в неудобната ситуация, когато всички ни канят да останем да пренощуваме в тях. Питаме един мъж къде е селският магазин, за да си купим хляб, а той ни донася питка от къщата си, с няколко домата.
Малко над селото, над възвишение образувано от свлачище вследствие земетресение, се намира първото езеро. Слънцето е залязло. Водата е с магичен виолетов цвят. Отраженията на склоновете се преливат със скалите от дълбините на кристално прозрачното езеро. Докато вървим по пътя ни настига буханка (вседеход микробус УАЗ) натоварен с какво ли не от близкия град. Шофьорът усмихнат ни казва да се качваме безплатно, въпреки че е такси. По пътя дърпат аварирал камион, дошъл чак от Русия и предал новият си собственик точно преди селото му. Докато го дърпат със ЗИЛ въжето се откача и камионът без шофьор се засилва срещу нас, докато разни хора мятат камъни под гумите му в опит да го спрат. За щастие той се запира на задна в стръмния склон преди да ни събори в пропастта.
Изкачваме едно след друго четирите езера и спираме пред петото. Тук обстановката е още по-традиционна и леко дива. Децата са мърляви, а жените не само че не поздравяват, но скриват лица с кърпите си, когато се разминаваме с тях. Намираме се на 50 км. от главния път, високо в планините Фан и отдалечеността и изолираността на селото са от значение.
Изминаваме последните няколко километра до началото на шестото езеро доста изморени. Поздравяваме се с мъж в кола, слизаща надолу, който ни информира, че можем да спим в безплатния хостел до езерото. Но ние разпъваме бивака пред обгърнатото в мрак езеро, със закачени полумесец и звезди над него 🙂
17.09
Днес е последният ни ден в планината, освен ако не успеем да направим някой преход из Кавказ след месец-два. Затова въобще не ни се тръгва от вълшебните Фански планини.
След като се разхождаме до края на шестото езеро и малкото селце в края му, с голямо нежелание поемаме надолу по пътя. Сутринта изпуснахме всички коли, така че сега стигаме чак до средата на дългото четвърто езеро, преди да ни забере КАМАЗ самосвал и да ни свали до второто. Забавното е, че се возим отзад в самосвала и изглежда ,че всеки момент ще се катурнем по стръмните серпентини надолу.
Привечер достигаме някъде по средата между първото езеро и село Шинг. Докато се оглеждаме за подходящо място за бивак ни се усмихва късмета. Симпатичен мъж, разхождащ три руски туристки по езерата ни качва в джипката си право за граничния град Пенджикент. Кани ни на гости в тях и така последната ни вечер в Таджикистан отново сме облагодетелствани от нечуваното гостоприемство на тукашните хора. Човекът живее в огромна луксозна къща. От род на интелектуалци е – на доктори и икономисти.
Взимаме си горещ душ и дори изпираме дрехите си в пералня – приспособление, каквото не бяхме виждали от два месеца. На вечеря масата е отрупана с домашно приготвени храни – разни видове кьополо, пържени яйца, мед, пресен хляб, сладки … Не можем да повярваме, че Вселената ни е приготвила такъв царски завършек на престоя тук.
18.09
Пенджикент е древен град, от който са останали руйни, датиращи от кралство Согдиана и Балхаш, на повече от 1300 години. За съжаление бързаме да минем границата и не се отбиваме през археологическите разкопки, но зърваме за кратко шарения, кипящ от живот базар. Домакинът ни ни оставя пред офис за ксерокопиране и на раздяла ни връчва 50 сомони (~10 лв.) подарък.
Разпечатваме електронните узбекистански визи и се насочваме към отстоящата на 20 км. граница. Точно се чудим кой автобус да хванем до края на града, когато се появява такси с момиче германка, с която бяхме се запознали на езерото Искандаркул. Решаваме да ѝ правим компания и да платим по 2 лв. на таксито до граничния пункт.
Ето, че дойде време да напуснем и Таджикистан, който се запечата много дълбоко в сърцата ни с една от най-извънземните планини на Земята – Памир и с хора, които ни показаха как можеш да се отнасяш истинно с всеки непознат, като със свой брат. С нетърпение ще се върнем за по-екстремни и дълги преходи из Памир и вълшебните планини Фан!
Исмайлитски център ….какво означава ? А има и само 6 в света 😉
Моля за извинение , че първо зададох въпроса 😉 Не бях сигурна , че ще го запомня 😉
Сега по същество ….изключително удоволствие за мен да чета Вашия блог !!!
Толкова съм щастлива , че Ви има ! А това , че пишете всичко в подробности Ви прави още по ценни за нас !Бъдете здрави и все така пътуващи 😉
Исмаилитите са клон на шия исляма (исляма има две основни разклонения- шия и суни). Интересното при исмалитите е, че поддържат мн различна форма на ислям от ортодоксланта с мистични суфи традиции. Хората от коридора Вахан, за който писахме в предния пост ни бяха казали, че религиозният им лидер 49-тия имам Ага Хан е построил мн красив, впечатляващ център в Душанбе и ни стана интересно. Решихме да потърсим там почече инфо за общността и практиките им. Ето статията в Уикипедия за исмиалитите на английски: https://en.wikipedia.org/wiki/Isma%27ilism
Отново, благодаря! Няма по-интересно четиво във фейсбук!
Мерси за оценката! 🙂 Може би е силно завишена, но важното е че все пак има хора, на които им е интересен света и такива четива :))
“Слизаме в далечния край и поемаме по неизползвано пътче откъм дивата страна на езерото. Вече е хладно, сезонът е отминал и туристическите бази от северната страна пустеят, но ние предпочитаме да се усамотим максимално далеч от хората.” – какво единоусещане 🙂 А и мястото, което сте избрали за бивак е УНИКАЛНО.
Мечоците и вълците имат перфектно обоняние и ни надушват от голямо разстояние, та не е толкова опасно… поне у нас.
Г-н Камаров трябва да е рода на Веско Моринов. Не знам само на влага дали го докарва… 🙂
Поздрави!