02.09. 2018
Събуждаме се в един съвсем друг свят, както в природно, така и в културно отношение. От всякъде ни ограждат каменни дувари, напоителни канали, тополи, градини, житни ниви и малки къщички с толкова достроявани помещения, че приличат на мини крепости-лабиринти. Щъкат дългоухи магаренца с размери на овце, крави, кокошки … От другата страна на реката се виждат стръмните склонове на планината Хиндукуш и самият Афганистан със същите нивички и къщи. Памирците, живеещи тук, досущ изглеждат като европейци, макар да има и някои по-мургавки. Всеки трети е синеок, а забелязваме и доста хора с рижи коси и лунички, като същински ирландци. Усмихват се и дружелюбно поздравяват. Жените са облечени с пакистанско-индийски тип шарени костюми – курта и панталон. Бабите пък са съвсем колоритни с фесовете на главите си покрити отгоре с шарени забрадки.
Интересно да се знае…
Всички памирци са шиити – исмаилити и религиозните им традиции са доста различни от тези на сунитите. В селата няма джамии и липсва петъчната молитва. Молят се вместо пет пъти на ден, само три. Почитат религиозният лидер Ага хан, който се счита за 49-ия имам в поредицата имами, водеща началото си от Али, зетят на пророка Мохамед. Фондацията на Ага хан подпомага всички исмаилити по света и благодарение на него памирците не са умрели от глад по време на гражданската война в Таджикистан през деветдесетте години. Те практикуват много умерена форма на ислям. Наблягат много на западното образование. Жените се ползват с големи права и като цяло общностите им са много либерални и прогресивни.
Палатката ни е разпъната под високи тополи, на малка полянка до бучащата сиво-кафява река, идваща от ледниците на 7 хилядниците на върховете Маркс и Енгелс, скрити нейде зад скалистите хребети. От прихлупената и разкривена каменна къщичка до нас излиза възрастен мъж, с който се запознавам. Човекът се оказва старшият брат на двамата братя, който ни докараха до тук. Невероятно любезен е и ни кани на чай, масло и хляб в послана с шарени килими гостна стая. Казва ни, че можем да си къмпингуваме в двора му безплатно колкото си искаме.
По-късно Нафтечко 2 (чисто новото ни бензиново котлонче от Китай) ни предава за пореден път като по-големия си брат и се налага да потърсим техническа помощ от местен майстор. С големия брат пресичаме почти цялото село по стръмните, виещи се улици. Навред цари идилична хармония с отмерени, спокойни селски дейности, като жънене, поливане на градините или метене на улиците до перфектна чистота. Деца и възрастни ни поздравяват сърдечно.
По- късно се изкачваме с Маги по хълма над селото, за да разгледаме забележителни петроглифи останали от скитите, обитаващи тези земи от преди Христа. На връщане пак преминаваме през колоритното село. Забележителен е фактът, че всеки човек с който се срещаме по улиците на малкото село, веднага след поздрава ни кани на гости – да пием чай или за вечеря. Памирското гостоприемство и готовност за помощ са невероятни. Единственият проблем, ако може въобще така да се нарече е, че разходката върви твърде бавно поради непрестанните спирания и непринудените разговори с почти всеки срещнат. Обзема ни чувство на еуфория. Всичко е толкова приятно, щастливо и същевременно красиво.
В центъра на село Лангар посещаваме свещената гробница (мазар), на човека донесъл исмаилизма тук, която е на повече от хиляда години. Минаваме през тежка дърворезбована порта отгоре над нея са подредени десетки страховити рога на ибекси. Попадаме сякаш в друго измерение – сумрачна градина с вековни дървета и ниска, измазана с глина каменна къщичка. Тя също е отрупана с множество черни рога и черепи от ибекси и по нея има опушени ниши, където се палят пръчици в знак на преклонение.
По мръкнало, изпълнени с образи и емоции се прибираме на вълшебната си полянка. Старшият брат ни донася чиния с пре-вкусни картофки.
03.09
С усилие си тръгваме от село Лангар. Сбогуваме се с братята, а красивата племенница за изпроводяк ни подарява току що изпечена уханна питка. Докато си говорим на пътя с пътешественик колоездач, до нас спира кола, която ни закарва до следващото село Зонг. От там мъж с детенце ни откарва още километър, два до памирски остон – свещено място, оградено с каменен зид, на което местните хора идват на поклонение и за благословия. Интересно е да се знае, че съществува обичаят да се оставят храна или дори пари за нуждаещите се!!!
Гледките отстрани на пътя са зашеметяващи, така че не спираме да вървим. По нивите е пълно с жетвари, които жънат по старовремския начин на ръка, със сърпове и подреждат изправени житни вързопи, вързани с треви. От другата страна на река Пандж се виждат афганистански жътвари и заснежените върхари на седем хилядници.
Дълго вървим по виещия се покрай реката път, докато най-накрая ни качва камион разнасящ въглища из долината. Спираме в едно от крайпътните селца, за да вземем оставеното там ремарке. Хората от селото са невероятнo доброжелателни, времето се е разстлало, като ленивата река Пандж под огряната от слънцето земя. Маги отива на гости на самотна майка със седем, осем дъщери, където пие чай и се учи на памирски танци. Аз си приказвам с учениците, разтоварващи последните чували с въглища. Говоря си и с директора на училището и други местни. И тук всички настоятелно ни канят на гости и да останем да пренощуваме в тях. Невиждана гостоприемност!
Продължаваме с камиона до село Вранг. Вече се свечерява, а и тук има забележителни будистки ступи, на повече от хиляда и петстотин години. Така че, решаваме да останем в селото за да може да разгледаме ступите на сутринта. Още със слизането за нас се залепят банда захилени хлапаци, които си упражняват английският и се опитват да ни помогнат. Бързо разбират, че не желаем “гест хаус” и ни довеждат до подходяща за палатка полянка, с минерален извор и течащ поток с питейна вода … и то до сами ступите.
Разговаряме се с жътвар, който разбира се ни кани на чай в тях. Мъж от съседна къща пък ни носи вкусна картофена супа. Как е възможно да си толкова беден и в същото време толкова богат 🙂
04.09
Сутринта ни събужда кипяща лудница около палатката – препускат коне, пастири се провикват, детска глъч. Жътварите вече са се заели с прибирането на житото. Но все пак работата тече с лежерно спокойствие, без напрежение. От време на време хората поспират и посядват да си побъбрят с някой съсед. Уникално е как още не са загубили връзката си със земята и създават в буквален смисъл насъщния хляб с ръцете си. От малка нивичка, около декар, се ражда близо 400 кг. жито, напълно достатъчно за изхранването на семейство от 6-8 човека. Почвата е песъчлива и без усилен труд и мрежестата система от напоителни канали прихванали реките идващи от заледените върхове, не би родила нищо.
Разговаряме с малко момиченце докато прибираме палатката, а човекът със супата от вчера, ни предлага да си оставим раниците при тях, докато разглеждаме будистките ступи, които не изглеждат много забележително, но са историческо свидетелство за разпространението на будизма по тези земи. За съжаление в съседните страни Пакистан и Афганистан почти не са останали такива паметници. През 2001 г. талибаните в Афганистан взривяват две монументални статуи на Буда от 6 век, високи 30 и 50 метра, издялани в скалите на Бамиян.
На тръгване от селото не ни се разминава пиенето на чай в къщата на дядото. Домът му е на повече от сто години. Има типичен ромбовиден дървен таван на пет нива. Такива бяхме виждали в долината Хунза, Северен Пакистан, където живеят етнически същите хора и изповядват също така исмаилизъм. Цялата къща се състои от едно общо помещение с обособени “платформи” повдигнати от земята, всяка използвана специфично от членовете на фамилията – една за спане на възрастни, друга за децата или за младоженците. По средата има огнище, което в миналото се е използвало за печене на хляб и отопление през зимата. На изпроводяк човекът ни набутва в ръцете ябълки и домати от градината.
Нарамваме раниците и поемаме по пътя. Вървим почти час, но не преминават никакви автомобили. Разминаваме се само с по някое от местната порода магаренца-джуджета. По някое време ни спира появил се изневеделица мерцедес, който изглежда доста неподходящо на фона на черния, разбит път. Полицай със семейството си тръгнали по гости. Ще ходят и до едно от местата, които не се знаеше дали ще ни се отдаде възможност да посетим – чешмата “Биби Фатима”, известна заради минералния си извор с чудотворни свойства.
За наша радост нашите хора се отбиват на гости в село Ямг, където е живял известен суфи и светец Мубарак Вахани. Жертваме по 2 лв. на човек за посещението на къщата-музей на суфито , което напълно си заслужава. Къщата е изпълнена със старинни предмети от бита на памирците, пренасящи ни век назад във времето. Момчето уредник е много информирано и усърдно ни разказва за живота на тази изключителна личност. Мубарак Вахани никога не е напускал селото и региона си, но благодарение на самообразоването си достигнал забележителна нива на осъзнатост и образованост. Изобретява слънчев календар, използван от целия регион. Автор е на прекрасна поезия и камара философско-религиозни произведения.
Връщаме се в къщата, където нашите хора са се опънали лежерно на гигантско легло под крушата, насред двора. Черпят ни, досещате се навярно, чай и хляб. Село Ямг ни става любимо с тесните си лабиринто-образни улички, извити дувари и каменни къщички с натрупано сено върху плоските си покриви.
Натоварваме се на колата и потегляме по прашния път. След като тръгваме по разклона за минералния извор, пътят започва да се изкачва стръмно по криволичеща серпентина. Минаваме покрай друга забележителност – останките на стара охранителна крепост от времето, когато тук е минавал Пътят на коприната. Запазена е в доста добро състояние. Разположена е на стръмна скала, отрязана от две дълбоки клисури. Точно през тази долина са минали и първите европейски пътешественици, венецианските търговци Марко Поло с баща си Николо и чичо си Мафео. Така също и известният китайски будистки изследовател и пътешественик Сюен Джанг, пътуващ с дървена раничка-библиотечка и забучено бамбуково чадърче върху нея. Е, ние не бяхме с керван, а със стар мерцедес, който пък така прегря по нанагорнището, че трябваше да се пържим в жегата вътре в него заради включеното парно, за охлаждане на двигателя.
Изкачваме забележителна височина, навлизайки навътре в планината и паркираме в двора на едно от няколкото хотелчета, където ще отсядат полицая и семейството му. Изчакваме, опънати на едно легло с навес, жените да се изкъпят в минералния извор и си играем с осем месечното бебе. Гледките към Хиндукуш са безумни.
След час се запътваме и ние към извора. Понеже няма други желаещи се напъхваме в женския басейн, който е по-хубав, защото е естествена ниша, между сгушен бучащ водопад с кафява вода и отвесна скала със странни варовикови образования, от които блика горещата минерална вода. Полицаят ми разкрива всички легенди и суеверия, както и магически качества на извора. Кара ме да влезна в на пръв поглед невъзможна за влизане дупка пълна с изворна вода, дълбока човешки бой и да лапна камъче от дъното за да ми се сбъдне намислено желание. Някои от пещерите приличат на женски полови органи и утроба, поради което се счита че мястото е свещено и помага на жени с проблеми в забременяването. Изворът наистина е невероятно красив и магичен. Увлечени в приказки минава доста време. Като излизаме се оказва, че се е събрала солидна група жени, която търпеливо ни чакат за да взлезнат.
Собственикът на хотелчето любезно ни предлага да разпънем палатката, където си поискаме в двора на хотела, но ние решаваме да се покатерим по хълмовете нагоре и намираме страхотна полянка с гледка към седем-хилядниците в Афганистан. Има и бистро поточе, ромолящо до нас. Вечерта си сготвяме безобразно солена манджа със свръх много подправки, поради което си лягаме гладни под ококорените звезди.
05.09
Сутринта готварските неволи продължават. Готвим грах, който тъй като сме на около 2800 м.н.в. упорито не иска да увира. След няколко часа се отказваме и се принуждаваме да го ядем суров. Мястото е страхотно и не ни се тръгва бързо от тук. Слизаме до крепостта Ямчун, която е с внушителни размери и с високи кули и зидове направени от камък и глина, оцелели повече от хилядолетие. Тичаме по стените и си представяме как фортът е бил пълнен с коне и войници, а по пътя долу в ниското са минавали кервани с дълги върволици от камили, натоварени с какво ли не.
Слизаме по стръмна пътека напряко към главния път като минаваме през сгушено селце с любезни хора и малко магазинче със засмян беззъб собственик, от който си взимаме фурми, бисквити и сметана. Не след дълго късметът ни провървява. В каросерията на джипката си ни качва странно семейство, което спира почти във всяко село, вършейки някакви тайни дела, които така и не разбираме какви са точно. Още по-странен е другия стопаджия в колата, седнал на предната седалка- англичанин от Манчестър. Облечен е с футболна фланелка, каскет и е препасан с три ката суичъра. Досущ прилича на футболен запалянко, пътува само с малък прашен сак и без пукната пара. Разчитал на гостоприемството на местните, както сам се изрази: “Трябва да се избива скъпата 70 долара виза”! Футболният запалянко нямаше никакъв вид на пътешественик, но пък беше обиколил вече 96 държави и въпреки, че изглеждаше доста странен, в крайна сметка следваше мечтата си да пътува. С вида си затвърждаваше убеждението ни, че Памирското трасе е пълно с всякакви екстремни пътешественици, каквито никога не бяхме срещали другаде по света.
В каросерията на джипа се покриваме целите в прах. Към края на деня шофьорът се изнервя и започва да кара доста откачено. Чудим се дали няма да се откачи някое от колелата и да се метнем в долината на реката. Пристигаме все пак живи и здрави в главния град на долината Вахан – Ишкашим вече по тъмно. Пътешественикът- футболен запалянко си взема сакчето и скача разкрачен с изплезен език в “атрактивна” поза за автостоп пред първата кола и отпрашва в неизвестното. Ние пък влизаме в крайпътно магазинче, където мъж с дете ни предлага да спим в отсрещната обширна градина, собственост на чичо му. Мястото е идеално, а и ние сме капнали. Без да му мислим много, много разпъваме палатката. Слезли сме на доста по-ниска надморска височина и е значително по-топло и приятно за спане.
06.09
Ишкашим е малко градче, състоящо се от една улица и няколко магазинчета по центъра, административна сграда и два, три хостела. Тук вече наистина започваме да страдаме от добротата и щедростта на местните. Няколко човека ни подаряват две торби с ябълки и хляб, за да не ги обидим ги приемаме и раницата ми става застрашително тежка. Мило момиченце се застоява при нас и ни кани на гости. Докато се мотаме с оправянето на багажа, обаче става време да ходи на училище и като стигаме до тях, то притеснено ни чака пред вратата на дома си облечено вече в ученическа униформа.
Вървим под жаркото слънце километър, два и се инсталираме под сянка, сред няколко жътвари, опитвайки се да редуцираме теглото на ябълките, като ядем колкото можем. Обед е и нищо не минава по пътя. По някое време се появява неголям камион мерцедес с приятни младежи, които спират и ни взимат. Натъпкваме се в кабината. Спускаме се все по-надолу по коридора Вахан. От другата страна на реката продължава да се вижда Афганистан, от чиято страна тук-таме се забелязват села или перящи на реката жени. Движение на автомобили по пътя от афганистанската страна почти няма.
Шофьорът и аверът му са страшно любезни. Решават да ни направят нещо като тур по минералните извори по пътя. Първо спираме да си налеем от минерален извор, от който блика газирана вода. После минаваме през санаториума Авж с прохладна и люта минерална вода, но считана за много полезна за очите.Там се накисваме за 20 мин, а после пък се отклоняваме от главния път за да посетим известният извор “Гарам чешма”, където врялата вода извира от гейзер в центъра на гигантска скала, която е обгърната в бели серни образувания, наподобяващи замръзнал водопад. Сред образуванията е и мъжкият басейн на открито.
Шофьорът е невероятно общителен и навсякъде си намира събеседник, с които стават сякаш първи приятели и се бърбори на напевния фарси с часове. Когато напускаме горещите извори вече е тъмно и нашите хора се опитват да наваксат времето с отакачлско каране по опасния път в тъмното. Добряците и в двата басейна, както и в столовата на санаториума не ни дадоха възможност да си платим изобщо входовете.
Още с наближаването на областния град Хорог получаваме културен шок. От няколко седмици сме само сред дивото на високия Памир или сред малки селца и сега се зашеметяваме от градската обстановка- улично осветление, “високи” три етажни сгради и множеството автомобили. Сбогуваме се с нашите приятели, които ни оставят в центъра на града пред “Парка на победата”. Изчакваме един минувач да премине, за да може да се шмугнем незабелязано в парка. За наша изненада обаче той тръгва след нас, поздравява ни и пита любезно дали може да ни помогне. Шокът от добрината на таджиките и памирците е подобен на този, които имахме в Иран преди 12 години. Така и този път влизаме в абсолютен “филм” с леко подпийналия човечец, който приема идеята, че никога не спим по хотели и старателно се захваща да ни търси място за палатката. Обикаля с нас из парка. Опитва се да ни убеди да прескочим оградата на заведение “за да спим на безопасно място”, иска да събуди охраната на банката в парка и в крайна сметка намира пазача на парка, с който започват да обсъждат къде е най-удобно да ни настанят. На нас след тежкия ден целият този панаир започва да ни идва малко в повече, докато обикаляме с тях зашеметени и неадекватни с тежките раници. В крайна сметка пазачът преценява, че най- добре ще е да ни отстъпи собствената си стаичка. Взима нещата си от тясната ламаринена пристройка и ни оставя да спим спокойно, изпаднали в недоумение, от това което ни се случва.
07.09
В 7 сутринта дребничкият пазач ни събужда. Едвам отваряме очи в тъмната и задушна като ковчег стаичка-контейнер. Смяната му е свършила и се прибира в къщи да си почива, но ни оставя ключа, за да може да си оставим раниците вътре, докато се разхождаме. Недоспали тръгваме на разходка из града. Големият пазар, до сами нашия парк, също бавно се събужда. Отворили са само няколко подранили търговци. Заведенията за хранене готвят в гигантски казани на тротоарите мръвкалаци за обедния “пулау”, традиционно ястие от месо, малко зеленчуци и ориз.
Разхождаме се до новия градски парк, подарък от религиозния лидер на исмаилитите Ага хан. Купуваме си и сим карта, за да можем да си подадем по интернет документите за узбекистанска виза. Момичето от магазина за телефони ни уверява, че до пет минути ще ни активират картата. А когато след половин час това се случва, установяваме, че не може да ползваме нета без специални настройки на телефона. На всичкото отгоре сме си забравили листа с таджикистанската виза в магазина. Магазинът обаче е заключен и от момичето няма и следа. Добре, че в града по памирски всички се познават и са свръх услужливи. От съседния магазин ни упътват до друг, в който имат резервен ключ и така успяваме да си върнем ценната виза. Междувременно градът вече е зажужал като кошер. Стотици сергии са отворили. Автогарата се е изпълнила с микробусчета от селата. Хиляди хора сноват навсякъде. Правим няколко обиколки, за да се снабдим с каквото ни трябва и дори сядаме да закусим местната традицинно закуска.
След като приключваме с всичко, си взимаме багажа от ламаринената стаичка в парка и оставяме ключа на съседното шивашко ателие при група весели момичета. С облекчение се изнасяме към крайните квартали, вън от лудницата. Отвикнали сме от градове и в момента, в който сядаме на тревичка под едно дърво на тишина, дълбоко си отдъхваме. Правим си чай и обядваме хляб със салата и извара.
Поемаме покрай множеството полицаи, излезли на “урожай” по главния път. Хващаме два стопа на близки разстояния. В долината е пълно с новостроящи се къщи заради главоломното увеличаване на градското население, поради факта че в едно семейство тук броят на децата е около 5-6. По-късно ни качва образован, тих мъж до градчето Рушан. От него встрани започва долината Бартанг, друг известен маршрут за походи към високите върхове на Памир. Натам се намира и гигантското езеро Сарез, образувано в следствие на мощно земетресение преди стотина години. За съжаление нямаме време да изследваме тази част на Памир, време е да слизаме към ниското.
Човекът е загрижен къде ще бивакуваме и ни откарва още десетина километра след неговото селце. Слизаме и продължаваме да вървим в търсене на вода и така стигаме до следващото село. Свечерява се. Пълним бутилките от крайпътна къщичка. Собственикът естествено ни кани да пием чай 🙂 Учтиво отказваме и докато се чудим накъде да поемем ни заприказва група младежи . Така се забъркваме с инструктор по джудо, работещ в Новосибирск. Той зарязва фамилното магазинче отворено без надзор и обикаля с нас в опит да ни помогне да намерим подходящо място за палатката. В последствие ни предлага да зарежем спането на палатка и просто да му отидем на гости.
По тъмни, тесни улички стигаме до големия двор на къщата му. Двамата му братя и баща им работят в Русия, така че старовремската къща е преустроена, като все още текат строителни работи по разширяването ѝ. Сядаме на пъстрите килимчета и дюшечета на една от повдигнатите като подиум места за отдих. Веднага постилат пъстра мушама пред нас и ни сервират чай. Майка му е директорка на училище за сираци, покрай което бяхме минали по-рано. Говорим си дълго и неангажиращо за техния живот и нашите приключения.
Постилат ни върху килимите в издигнатото място за спане, а преди лягане инструкторът по джудо ни подарява традиционни шарени чорапи, досущ приличащи на българските традиционни. Разказва ни, че преди време всички памирците много се обидили когато Филип Киркоров подарил такива чорапи на известна личност по телевизията, твърдейки че са български 🙂 Между другото на памирски чорап е джорап.
08.09
На сутринта се потапяме в идилията на селския живот. Пием чай и изпираме мръсните си дрехи в алуминиев леген, като се налага да ги плакнем на селската чешма, защото няма течаща вода в къщата. Децата играят футбол, а инструкторът и негов приятел се шегуват с тях на напевния памирски език, което предизвиква дъжд от ритници и юмруци от страна на малчуганите върху тях. Към обяд дрехите ни поизсъхват. Нарамваме раниците. Инструкторът ни връчва торба с ябълки, праскови и орехи. Раницата ми отново се пръска по шевовете.
Излизаме на пътя и не след дълго се задава камион, който за щастие или нещастие ни спира веднага.
Тираджийско ходене по мъките
От вътре усмихнат шофьор и помощника му ни подканят да се мятаме вътре с фъфлене, защото дъвчат тютюн – широко разпространено знаимание в региона. Камионът е тир с ремарке, който идва от Китай и е натоварен с 50 тона джунджурии. Над 500 камиона пътуват ежемесечно по памирската магистрала (позната като М41) и внасят в страната китайски стоки. Пътят е доста разбит, с остри завои. Тук долината се стеснява. Равните площи със села и нивички изчезват и планининските масиви на Хиндукуш и Памир притискат пътя, така че той става толкова тесен, че на места могат да се разминат единствено два велосипеда. Камионът е свръх тежък, поради което се движим еднакво бавно както нагоре, така и надолу, с мощно клатене във всички посоки. От едната страна са надвиснали скали, а от другата е пропастта на река Пандж. Изискват се невероятни шофьорски умения за да вземеш завоите без да закачиш контейнера на ремаркето или да не ти пропадне някоя от гумите в множеството дупки по платното. А и времето в ниското става все по-горещо, така че въздухът в кабината достига неприятно високи температури и липса на кислород. Пътуването се превръща в цяло мъчение. Със скорост 15 км/ч успяваме до посред нощтите да изминем само 60 км. Пътуваме с още един камион, чийто шофьор минава по този маршрут за първи път и е много по-бавен. За да е “по-интересно” на втория камион му се счупва пластина, държаща единият от амортисьорите и спираме за няколкочасов ремонт. Към полунощ нашият шофьор е пред припадък, защото по пътя никъде не се продаваха любимите му”енергетика” (тоест енергийни напитки), към които беше пристарастен. Провикваше се с надежда към всяко капанче, което подминавахме, но оставаше разбира се разочарован. Накрая спираме за нощувка. Той и помощника му си лягат на легло с навес пред едно заведение и ни остават да се пържим в кабината, в кръвожадните пипала на рояци невидими комари.
09.09
Събуждаме се с главоболие от жегата. Като ударени с мокър парцал сме. Ранното тръгване е отложено с няколко часа, тъй като и двата камиона имат по една спукана гума и се налага собственоръчен ремонт, което с гуми на камион си е цяло приключение. Поне не е зима. Бяхме чули истории как на памирското плато през зимата шофьори на аварирали камиони били изяждани от вълците 🙂
Пътят става, въпреки че изглеждаше че няма накъде повече, още по-лош и опасен от вчера. Към три следобед, неспособни да калкулираме колко километри сме изминали, спираме за обяд пред крайпътно заведение. Шофьорите си поръчват “шорба” в широка дървена купа наречена “тавар”, което по таджикски представлява чорба от картофи и месо, в която си надробяват хляб и се яде с ръце.
Часовете минават, а сякаш никой изобщо и няма намерение да тръгваме. В крайна сметка разбираме, че наистина няма да тръгваме. Пътят е блокиран за камиони поради ремонтни дейности на пътя заради предстоящото посещение на президента в Памир. През последните два дни наблюдавахме как сякаш цялата таджикска армия се изнасяше по нашия път нагоре, за да обезопаси региона. Имахме възможност да се запознаем с военната мощ на Таджикистан, включително и на специалните части, придвижващи се с джипове с монтирани картечници на покривите. За наша беда именно поради това посещение в следващия град Калаи Хумб на около 15 км. от нас се извършват последни приготовления за президента – асфалтиране на улиците, рисуване на пешеходни пътеки и закачане на гигантски транспаранти по училища и други обществени сгради с лика на великия вожд и пътят е отрязан. Разделяме се с радост с камиона-охльов и заставаме за стоп на пустия път с надеждата да мине някоя кола, преди да отцепят движението и за леки коли.
Ето, че се случват чудеса и изведнъж се появява спортно БМВ, цялото покрито с прах, карано от млад доктор и спътника му, разпоредителя на влака Душанбе-Москва. Като истински персиец (на което сме били свидетели и в Иран) докторът кара доста, като откачен, всички лампи по таблото мигат за дефекти и се молим да не се метнем в някоя пропаст. Но пък за няколко часа изминаваме разстояние, за което с камиона щяха да ни отнемат дни. За бързото ни придвижване спомога и по-хубавия път, който 20-ина км. след Калаи Хумб става асфалтов.
По тъмно, след последното село Кишт, преди да се излезе от Памир, помолваме нашите спътници да ни оставят, въпреки че те са директно към Душанбе. Искаме да останем за последна вечер в планината. Нямаме хост от couchsurfing.com в града и не ни се търси място за палатка по нощите там. Нашите хора ни оставят в ръцете на две момчета, които изскачат от тъмното. Те не говорят нито руски, нито английски. След телефонно обаждане до бащата на едното, получаваме настойчива покана да им гостуваме. И тъй като в Таджикистан всичко става толкова естествено и непринудено решаваме да приемем.
Бащата е пенсиониран учител, чийто деца са се разпръснали из страната. Къщата е традиционна продълговата, с веранда и огромен двор. Влизаме в стаята за гости, постлана с пъстроцветни килими и тикви, закачени по стените. Жената на учителя не влиза нито веднъж в стаята. Най-малкият син поема нещата от отвън и сервира – чай, хляб и купа с нарове. Отказваме ястието с месо, но прави впечатление, как таджиките се отнасят с разбиране и толерантност към вегетарианството. След дълги разговори, абсолютно разбити от тираджийските неволи, се просваме върху шарените завивки в една от стаичките.
10.09
Милият дядо ни буди за закуска. Покривката, неизменните два чайника със зелен и черен чай, плодове, хляб и пържени яйца вече ни очакват върху червения килим в съседната стая. На изпроводяк дядото ни дава пълна торба с нарове и круши от градината, което окончателно прави багажа ни един непосилен за носене 35 кг. склад с всевъзможни плодове и хляб.
Десетина минути по пътя и ето, че първата кола ни спира. Мъжете вътре си търсят платени пътници, но се съгласяват да ни вземат без пари, докато не попаднем на хора, които биха си заплатили. Това се случва в Шураб, на стоянка за таксита, където една дузина хора си търсят транспорт до областния център Кулаб. Вече наистина сме извън Памир. Хълмове и ниски насаждения, широки ниви, по които сноват комбайни. Има големи новостроящи се къщи. Движение и населеност сменят извънземният, суров пейзаж на долината по река Пандж, по която бяхме се придвижвали последните шест- седем дена.
Вървим пеша след Шураб, но противно на очакванията ни, че след планините стопът ще стане още по-лесен, никой не ни спира. Колите са пълни с пътници или пък ни сочат, че отиват някъде наблизо. Двама дядки, заварчици, ни откарват на 5 км. до съседно село, където има полицейски пост, чиято бариера се е счупила и нашите хора трябва да заварят. Полицаите ни канят да седнем на сянка, отпред на дървената им пейчица, докато те ни регистрират и запишат данните, рутинна гранична проверка. Междувременно ни черпят чай, пресен хляб и смокини. Ние наблюдаваме как дядките използват алтернативни методи за ремонт. Първо доразбиват бариерата, после я откачат започват да хвърлят върху нея огромни късове скала, уж за да я изправят.
Скоро обядът е готов и милите полицаи ни сипват нещо като таратор – студена супа от кисело мляко, домати, чушки и лук. Държат да чакаме при тях на сянка и те да ни стопират кола. Така или иначе близо 40 минути не минава нищо празно, но в крайна сметка се появяват мъж и жена, с които успяваме да изминем последните 30 км. до град Кулаб. От тук вече очакваме да има солиден трафик към столицата Душанбе, от която все още ни делят 150-200 км.
Градът е голям за извървяване пеша, така че си вземаме маршрутка. След две седмици из Памир ни се струва, че в това сравнително малко градче цари невъобразима лудница от шарено облечени хора, коли, търговски дейности и шум. Симпатичен мъж от маршрутката заявява, че вече ни е платил превоза, защото сме гости в градчето му и дори ще ни изпроводи до добро място за стопиране, извън града. На изхода стопът потръгва чудесно. Пълно е с коли, но се оказва че и тук хората си търсят пътници, с които да поделят разходите си по непосилно скъпия за тях бензин. Добряк ни откарва до друго селище на 20-30 км. от Кулаб, където е пълно с хора, чакащи за транспорт. Там се налага да слезем, защото той си намира мигновено пасажери. Хората са мили и ни се извиняват, но и ние ги разбираме напълно. В тая немотия всеки гледа да оцелява и поспести.
Решаваме да си купим сладолед. За наше учудване, с неудобство виждаме как сладоледаджията ни връчва два сладоледа и заявява, че са подарък от него. Повтаряме се, но наистина таджиките и иранците са най-гостоприемните нации в света. Явно в персийската култура гостенинът е нещо свещено.
Учител, който пътува с реставриран, внушителен Форд, възторжено ни качва за още 8 км до село Пинган. Ето, че най-сетне късметът ни се усмихва и ни забира камион, който пътува за след град Дангара (което е на над още 100 км.). Пейзажът наоколо е доста интересен – редуват се медено жълти хълмове с усещане за сухота. Не е твърде населено, поради липсата на вода. Подминаваме Дангара, родният град на президента, чийто лик е окачен на всеки ресторант, училище, улица … вече ни се повръща. По типичния за бившите СССР републики модел и тук президента не се е сменял от 90-те и няма изгледи за промяна. Особено потискащо ни подейства гробчето на четиримата велосипедисти (от Щатите, Холандия и Швейцария), които бяха убити от кола тук само месец преди ние да влезем в Таджикистан, от някакви болни фундаменталисти. За щастие такива хора все пак са изключителна рядкост в Таджикистан. Като цяло страната е безопасна.
Подминаваме красив язовир и няколко тунела през планините (Впрочем 92% от територията на Таджикистан са планини) и камионът ни оставя на пътя преди да завие към китайски циментов завод. С помощта на още два бързи стопа се спускаме до Вахдат, градче на 20 км. от Душанбе. Въздухът е замърсен. Черни пушеци се вдигат от комините. Десетки коли бръмчат по улиците. Чудим се дали да не си потърсим маршрутка или автобус до града, тъй като започва да се стъмва. Но ето, че симпатичен мъж сам ни спира и предлага да ни откара до столицата безплатно, крайно щастлив от това да помогне на така наречените “гости”.
Най-накрая се добираме до Душанбе. И тук хората са все така радушни, заговарят ни или ни подвикват весело “Welcome to Tajikistan”. В тролея към центъра контрольорът не ни позволява да си купим билети 🙂 Преуморени от дългия ден, извървяваме пеша последните метри до дома на нашия каучсърфинг хост. Той всъщност има много приятен хостел и ни настанява безплатно в една от спретнатите, чисти стаи. Не можем да повярваме, че имаме стая, баня с горещ душ (душ не бяхме виждали от Алмати в Казахстан, къпехме се само по реки или понякога в минерални бани вече близо два месеца), кухня и вътрешен двор с нарови дървета и широко миндерче за полягване. Дори не си бяхме мечтали за нещо такова!
Привет! 🙂
Много приятен и лежерен пост с красиви снимки. Идеално ми дойде с чая този предиобед. Благодаря и хубава седмица!
ПП: Не е лошо да пообогатите Гугъл със снимки, че е голямо нямане по този маршрут в Памир. 🙂
Здрасти, Иво! Благодарим за коментара! Всеки път след постване, се чудим Иво дали и какъв ли интересен коментар ще направи? Много е хубаво да видиш оценка на работата си. 🙂
Привет, керванджии! 🙂
Всеки път се заканвам, ама-на, този път ми дължите риза…, пардон Зекирица на палатка, за преименуването 🙂
Както и да е – в този жарък предиобед се втурвам веднагически да се наслаждавам на новите ви публикации. Метнах се малко на палатка по беломорието и джулай високо в планината, та имам да наваксвам…
Поздрави! 🙂
Прекрасни, уникални и смели вълшебници сте…
Просто Земята и хората по нея са вълшебни 🙂 Ние сме само наблюдатели.
С голям интерес ви следя и пътувам заедно с вас. Благодаря за съдържателните пътеписи, в които има и много информация за самото место , а не само впечатления. Чакам с нетърпвние следващия ви пътепис.