20.05.2018
Тъй като ни остават под две седмици от визата решаваме, че ще е по-добре да си хванем влак до Западен Китай и да си спестим 2-3000 км. Западен Китай е почти ненаселен и страшно интересен, наша отдавнашна мечта, която най-сетне ще имаме възможност да изпълним.
Рано сутринта Бао ни поръчва такси до жп гарата и на раздяла ни връчва кутия с висококачествени сушени скариди, янтайски специалитет. Ще ни липсват братята ни. На гарата има свръх строг контрол и полицията леко се фрапира от гигантското ни мачете, а след като откриват и бутилката с керосин за Нафтечко, съвсем се панират. Конфискуват ни всичко заедно с едно малко ножче, но въобще не ни се разправя, още повече, че в сегашната ситуация на Китай, ако ни хванат, че си пътуваме на стоп и си правим каквото си искаме, може да загазим сериозно. Контролът за чужденци много се е затегнал, доста повече от преди.
Шаран- символ на материалното богатсвто
Качваме се на бързия влак за провинциалната столица Дзинан (Jinan), където имаме среща със стара приятелка от България. Влакът лети с 200 км/ч, а по някои други линии достига и до 350 км/ч, което го прави най-бързият влак в света за момента. Построени са хиляди километри от новата високоскоростна железница до всички големи градове. Въобще, китайците както знаем още от построяването на китайската стена, си падат по мегаломанските строежи. Изминаваме 700 км до Дзинан за 4 часа и то със спирането по различни спирки. В града имаме резервиран луксозен хотел в центъра от друг приятел китаец, който утре ще дойде от Шанхай, за да се видим. Настаняваме се. След малко пристига и Светлана, която живее в Южен Китай, но също идва специално за да се видим.
Дзинан е известен с десетките си минерални извори. Старият град наистина е много автентичен. Из тесните улички със стари къщи в хутонга (“хутонг” – стар квартал) разни старчета седят по ъглите и свирят на арху (традиционен струнен инструмент), други пък пеят опери. Канали с чиста вода текат из уличките, има и малки басейнчета.
Канали по уличките
Езерце пред театъра
Канал
Разхождаме се цял следобед и вечер из квартала и около известното езеро “Да минг ху” (Da ming hu). От сергиика за улична храна си купуваме ананас, пълнен със сладък ориз. За по-смелите се продават и скорпиони, скакалци и буби на цикада на клечка, печени. Продават се и всякакви други специалитети – печени октоподи, гигантски миди, банички, кисело мляко …
Вечерта, пред голямата пагода на езерото, баби и дядовци танцуват в групи от по 50-60 човека. Други правят енергийни упражнения “чигун”, трети тичат. Възрастните хора в Северен Китай са изключително спортно ориентирани. 🙂
Езерото “Да минг ху”
21.05
Сутринта се срещаме с нашия стар приятел Ван, който преди години беше режисьор на телевизионно предаване за кунг-фу по шандонгската телевизия, в което бяхме участвали и ние. Понастоящем режисьор на популярно рап предаване. Вали дъжд и сядаме на раздумка с него в живописно ресторантче до красиво езеро, в старото кварталче.
Уличка
Още по-тясна уличка
Следобеда отиваме на гарата, за да си хванем влака за Сининг (Xi Ning), провинция Цинхай (Qing Hai), граничеща с Тибет и разположена на високопланинското едноименно плато . Но стриктната проверка на гарата и този път не минава без проблеми. Първо, унизително груба служителка ме кара да отпия глътка от минералната вода, която съм оставил в джоба си, за да докажа, че не е някакво опасно вещество. После обаче настава истинската трагедия, когато разкриват Нафтечко и ни заявяват, че въпреки, че е само котлонче, празно от гориво, е опасно за сигурността и ще ни го вземат. Несъобразително се ядосвам и решавам да снимам акта на кражбата, при което служителката заявява, че трябва да сме ѝ благодарни, че ни оставя шалтетата , които също са опасни за сигурността !!! Решаваме, че няма смисъл да спорим и да си навличаме допълнително беди и се разделяме с верния Нафтечко. След като премина 22 държавни граници, летя и със самолети, очевидно е дошло времето да се сбогуваме с него. Случайно или не, сутринта все едно имахме някакво предчувствие и с помощта на Ван си поръчахме професионално туристическо котлонче, работещо на дизел, бензин и газ, което ще пристигне до седмица в Урумчи, столицата на Шинджиян (Xinjiang).
Дзинанска девойка
Тази случка обаче остави у нас доста неприятен привкус и специфично усещане за тревожност. Почувствахме се силно отвратени от анти хуманността на комунистическата диктатура и невъзможността да защитиш правата си. Системата, която с брутална мощ ти промива мозъка, следи и контролира и ако случайно не се вписваш в нея или недай си Боже застанеш срещу нея, ще те смачка и заличи, даже може би без никой да разбере за теб. Тук е напълно законно, ако се счете, че говориш или действаш срещу партията или държавата (което е едно и също на практика) да има смъртно наказание. Новият президент съвсем наскоро е променил закона и вече може да остане на власт до живот. Пропагандата и цензурата са се засили страшно в сравнение с преди 4 години, когато бяхме тук. Навсякъде има лозунги, сърпове и чукове и образите на диктатора. А горките китайци, отдавна смазани от тази машина, дори не знаят какво е свобода. Голямата част от тях вярва в глупостите, които пропагандата бълва. Всичко това, комбинирано с растящата икономическа и военна мощ на Китай е абсолютно реална опасност за мира на целия свят. 99% от населението на Китай ще се втурне да защитава псевдо добрата кауза. И тогава ще бъде жалко за всички ни…
22.05
Нощта изкарваме доста добре в спалния вагон до Сининг. Ще пътуваме общо 24 часа и ще пристигнем в 18 ч. През нощта сме преминали провинции Хънан и Шанши (Shanxi), а след като се събуждаме вече почти излизаме от Шаанши (да, имената са почти сходни, но се изписват с различни йероглифи). В тази провинция се намира град Сиан (Xian), бивша императорска столица и световно известен с теракотната си армия (Теракотена армия- Уикипедия ).
Цял ден пред очите ни се нижат пейзажите на провинция Гансу (Gansu), все по-пустинни и по-пустинни, докато най-сетне навлизаме в Цинхай, огромна провинция свързана географски и културно с Тибет. Обитавана е от тибетци и монголци. Вървим пеша из центъра на Cининг и не можем да повярваме, че се намираме в Китай. Пълно е с мюсюлмани от етноса хуей. Мъжете са с бели кепенца, а жените със специфични черни кадифени забрадки. Има тибетци, въртящи броеници в ръце, облечени с дебели сукмани. Казаци и уйгури, продаващи топли питки на пещ и домашно кисело мляко. Градът е пълен със странни създания, но и ние самите също предизвикваме огромен интерес. Сякаш сме попаднали в “Междузвездни войни”.
Тибетски баби на раздумка
Първата ни работа разбира се е, да се натъпчем с хляб и млекце. Уйгурите, от които си ги купуваме дори не говорят китайски. Хващаме си автобус пред централната джамия, в опит да излезем от града, който като провинциална столица не е съвсем малък. После с още един успяваме да се отдалечим на 10-15 км (В Китай, в повечето случаи билетът за градски транспорт е по 1 юан – 25 ст). Съвсем близо сме до един от най-важните тибетски манастири – Кумбум (Kumbum monastery – Wikipedia ) .Но вече наближава 21 ч. и почти няма коли и автобуси по пътя, така че решаваме направо да си лягаме в близкия парк.
Централната джамия в Сининг
Cининг е на 2000 м надморска височина. А платото Цинхай, простиращо се над 1000 км, често е с височина над 3000 м. Температурите падат рязко със спускането на нощта. Но ние сме добре екипирани именно за такива температурни амплитуди, тъй като следващите месеци маршрутът ни минава основно през пустини, степи и високи планини.
23.05
На никой не му прави впечатление палатката ни, но все пак събираме лагера по-рано. За зла участ отново ме покосява разстройство, със страшни болки в корема, а наоколо няма тоалетни. Налага се да се крия по храстите в парка.
Обратно на пътя се оказва, че е имало директно автобусче от самата жп гара до манастира Кумбум (№ 909, билет 4 юана – 1 лв, за 30 км). Предвид ужасното ми състояние, липсата на вода за пиене и умората, си го хващаме. Входната такса за манастира, като всички важни забележителности в Китай, е доста соленичка (80 юана – 20 лв), така че решаваме само единият да го посети.
Припомням си невероятният тибетски дух от Ладак, причудливата извънземна архитектура, хората обикалящи храма с прострации по земята. Но за съжаление посещението тук ми навява тъга. В едно от най-значимите места за поклонение на тибетския будизъм, под 10% от посетителите са тибетци, останалото са огромни, шумни групи от хан китайци с гидове. Повечето сгради и тук са били унищожени по време на културната революция, така че автентичните храмове са съвсем малко. Навсякъде се строят нови атракции за туристите. В главната зала монасите се кланят на снимка на фалшивия Панчен Лама, избран от партията. Не е ясно и до колко практикуват автентичните учения. Човек няма как да не се депресира, като си помисли за унищожението на една такава култура и държава като Тибет. Мащабите от загубата са огромни за човечеството като цяло.
Галерия манастир Кумбум:
Златният централен храм
Малко странично храмче
Типична храмова врата в тибетски стил
Новопостроен храм
Баба с броеница за молитвата ” Ом мани падме хум ”
Връщаме се с рейса до центъра на Сининг и от там, следващо бусче до градчето Хуанг Юен (Huang Yuan), на 50 км (билетче 12 юана – 3 лв). В Хуанг Юен има стара улица с доста “каубойско излъчване”. Всичко тъне в пустинен прахоляк. Странни хан китайци, заселени от столетия из тези някогашни граници на империята, продават кучешки кожи и отлежал оцет. Запасяваме се с кайсии, зеленчуци и най-накрая откриваме газови бутилки за новото ни котлонче (което все още не е в нас, де).
Входна градска аркa
Хан китайче на пазар с бамбуковата си кошничка на гръб
Излизаме на стоп малко преди да се мръкне. Поне тук се стъмва около 9 вечерта, за разлика от Източен Китай, където се стъмваше в 6 (парадокс, но целия Китай е в една часова зона!!!) Иска ни се да стигнем до езерото Цинхай, най-голямото в Китай, което се намира на още стотина километра на запад. Спират ни само таксита, но ето че пристига неочаквано и нашата кола. Двама типа ще пътуват 700 км, до най-западната част на платото Цинхай и ни предлагат да тръгнем с тях. Лошото е, че ще пропуснем известното езеро, но по тези пусти пътища, без никакви селища с километри, това предложение е направо като дошло свише. Иначе, можем да останем зачукани поне 3-4 дни из региона, а имаме само 10 дена до края на визата и 2000 км до границата. И така, съгласяваме се без да му мислим. Мъжете ни черпят нещо като баница и тибетски солен чай. През единия час, преди да се стъмни окончателно, се наслаждаваме на изумителните гледки на високопланинското плато. Тук там се вижда някоя и друга ступа в нищото, камъни мани с гравирани мантри, малки тибетски селца (леко асимилирани в китайски стил).
Майстор на медни украшения
Пътуваме цяла нощ. Пристигаме в 4 сутринта в град Кайдам (Qaidam). Мъжете ни оставят до реката, където има нещо като опит за парк в пустинята. Тук надморската височина е 3000 м и нощно време е още по-вледеняващо. Опъваме палатката и се трупясваме вътре.
24.05
Събуждаме се към обяд от изпепеляваща жега и говора на градинари, изумени от наличието на палатка. Пейзажът е пустинен, а в далечината на север се виждат заснежените върхове на планината Чилин (Qilin). Градчето е нетипично пусто за китайските стандарти. Няма много сгради. По някое време военните започват безпричинно да обстрелват близкият склон на планината. Към 13 ч доста замаяни и недостатъчно отпочинали тръгваме на стоп. Слънцето е убийствено. Хващаме кола, но се оказва, че е в грешната посока и след като се връщаме обратно до града, стопът се закучва. Чакаме повече от два часа и дори смяната на мястото не помага. Отчаяни тръгваме към близкото кантонче за плащане на магистралата, която е завардена от военни и бронетранспортьори. Минаваме покрай тях без да се заяждат. Един от първите преминаващи камиони ни спира. Очевидно хората са се страхували от проверяващите военни, което е било причина за дългото ни чакане. Шофьорът е монголец от китайска Монголия и удивително прилича на един наш близък приятел. Май се доближаваме до стъпките на прабългарите 🙂 .
Пустинята е обширна, като океан, сиво кафява, с жълти подутини и ивици. Изглежда безкрайна. Стотици километри не виждаме никакво населено място. На свечеряване спираме в единствения в региона паркинг за почивка на тираджии – разрушени и изоставени кирпичени постройки и няколко “каубойски” заведения за хранене. Осветен от скритото от пустинна мараня залязващо слънце, пейзажът е изумителен.
Тоалетните в Шинджиян не са на мода. Така, че отиваме зад един насип до заведението, където изпражненията сякаш са подредени в редички за сушене по естествено оформените бразди в чакълестия пясък. Гигантски песове за борба с вълци вият и лаят по нас.
Продължаваме да караме през безкрайната пустиня. На места магистралата не е довършена и минаваме по черен път. Започваме да се спускаме от високото плато. Завоите и спусканията са безкрайни. Денивелацията е повече от 2000 м. Шофьорът се скапва. Курсът му е от тибетската столица Лхаса. Китайските шофьори карат по над 20 ч, докато не започнат да припадат. Спираме на прашен паркинг, пълен с тирове. За щастие монголецът ни предлага да не разпъваме палатката, а да спим на долното легло в кабината. Към 2 ч през нощта се унасяме в неспокоен сън.
В следващия пост приключения от пустините на Гансу и за терора на китайското правителство над уйгурите в западен Китай…
На стоп по платото Цинхай
Китай е една от страните с най-богато културно наследство. Като гледам снимките, бих искал да посетя и аз Дзинан.
За съжаление снимките са само от реставрирания стар град в централната част на Дзинан. Като цяло провинция Шандонг е една от най-урбанизирана и индустриализурани части на Китай. На нас лично любим ни е южен Китай провинции Юнан и Гуейджоу, както и Съчуан, където още не сме били, но бихме желали да посетим. Поздрави!