01. – 10.06. 2017
И така, завърнахме се в Ламбаса – малката Индия на Фиджи. Точно започва сезонът за рязане на захарна тръстика и навсякъде цари оживление. Теснолинейката също е в движение.
В града тече фестивал посветен на Вишну и Лакшми. Процесии с карета и муртита на боговете, теглена от поклонници задръства централната улица. Хората пременени с шарени сарита и празнични дрехи лягат под каручката, вярвайки, че ще получат голяма благословия. Фестивалът “Сангам Мела” продължава десет дена.
Ние смятаме да посветим следващите дни на рехабилитация и усилен интернет. Постепенно навлизаме в добре познатия ни реалм на индийска лудост. Отец Варнава ще се завърне от Сува след два дни и тогава заедно ще продължим обиколките по индийските домове, очакващи благословия. Изглежда, че славата му на свят човек е нараснала още повече и куцо и сакато (често в буквалния смисъл) се стича да им се четат оздравителни молитви. Бизнесмени и влиятелни личности го канят на обеди. Всички твърдят, че след като ги благослови инвалидите скачат от количките, болните се излекуват, всеки проблем се разрешава. Изумително е, че понякога идват цели ванове с мюсюлмани да го посетят, за хиндуистите и сикхите, да не говорим. Само индийска душа може да го постигне 🙂
Планът ни бе след неделята на петдесятница да потегляме за Вити Леву, не искахме да се задържаме тук повече от четири, пет дни, тъй като времето отново взе да ни притиска, а на този етап нямахме намерени нито работа, нито предложение от яхтите за пътуване, пък визата си течеше.
В понеделник, когато вече бяхме готови с всички интернет задачи по блога, вместо да си тръгнем се случи нещо непредвидено. Решихме да се оженим! Съвсем без предварителни планове. Решението бе взето спонтанно, повлияно от един телефонен разговор, идващ от Самоа. От малка бях си наумила, че ако един ден изобщо се женя, то трябва да се случи в много далечни земи, по некласически, но традиционен или племенен начин. Въпреки, че с Цветин сме си в духовен брак от близо десет години, все пак ритуалът си имаше значение, не за пред хората, макар и за тях и за споделяне с тях, но предимно за нас самите.
Тъй като потвърждението от архиепископа на Нова Зеландия дойде чак в четвъртък, а сватбата бе предвидена за неделя, имахме едва два дни на разположение да свършим с всички приготовления.
В петъка (09.06) празнувахме в стар, изискан хотел в Ламбаса рожденият ден на Павел, сина на отец Варнава, който ще е и бъдещият ни кум. След това понапазарувахме солидни количества храна за предстоящия банкет, който щяхме да дадем за хората от църквата. Отец Варнава уреди сватбени костюми за мен и Цветин от близки на кумата Евдокия. Все още не можехме да повярваме, че ще се венчаем в индийски одежди, стара наша мечта. Роклята трябваше да се преправи малко, но изглеждаше невероятна. Майката на Евдокия, шивачка, веднага я прекрои. Отново бяхме удивени как тези почти непознати хора с готовност се втурнаха да ни помагат с декорацията, готвенето, предоставиха ни скъпите си дрехи и бижута. Въобще се отнесоха към нас като към родни деца. Наистина чувствахме, че е страхотно да се оженим на такова място, сред непознати, но толкова близки до сърцата ни хора.
В събота (10.06) отец Варнава и Цветин отидоха да пазаруват последни запаси от пресни зеленчуци за ястията. После се заехме с украсяване на църквата с балони и гирлянди. Всички бяхме превъзбудени и очаквахме деня с вълнение. Може би това щеше да е най-голямата сватба, правена в тази църквичка. Щеше да присъства цялата индийска православна общност, наброяваща близо 100 човека. Всички бяха поканени.
Вечерта кумата, сестрите ѝ и Комал, млада миличка индийка дойдоха да ни нарисуват ръцете и краката с кана по традиционен индийски сватбен обичай. Още от вечерта попадията Мария заедно с група жени започнаха пърженето в огромен тиган на специален вид мекички “пури” за утре.
Всичко бе изчистено, подредено, моята рокля и костюма на Цветин лежаха на съседното легло, халките до тях (тъй като сме си цигани по душа си взехме две фалшиви златни халки по 5 лв, което ни беше и сватбен подарък от отец Варнава :)). Оставаше само да подремнем преди големия ден.
11.06
Сватбата
Алармата звъни в 5 сутринта. Мария вече е станала и шета. Отец Варнава е запалил мотора на колата, готов да тръгва да събира хората от далечните краища за събитието.
В 7 ч групата момичета помагачки за гласенето на булката и кумата пристигат за обличането, прическата и грима. Цветин е лесен, само трябва да навлече блестящото си шарвани (индийски костюм, състоящ се от панталон, риза до коленете и шал). Литургията вече тече и едвам успяваме навреме със сложния костюм и прическата.
Време е да влезем в църквата водени от кумовете, с по една свещ в ръцете. Хората остават смаяни, че не сме с типичните бяла булчинска рокля и официален костюм, но в същото време са и приятно изненадани.
Церемонията минава бързо. По време на размяната на халките и короните по някаква странна причина цялата треперя и ми се струва, че сънувам. Цветин също изглежда трансиран.
Оженени сме! Камбаните бият, сипят се цветчета буганвилии над главите ни, булчинският букет полита към момите … Колко изумително!
Вече успокоени сядаме на чай с мляко и бисквити, докато в кухнята усилено се готвят казани с вегетариански ястия.
След обяда мъжете сядат на дълга кава сесия под навеса в двора, приготвена от кавата, която без да знаем за какво ще ни послужи, донесохме като подарък от Рамби. Следобеда минава спокойно без ексцесии и шумни партита. Скоро в къщата отново настава тишина.
Та, сватбата в кратце, с две думи: 🙂
• Булката бе облечена с лехенга (тежко ръчно извезана пола, горнище и дупата – воал) струващи близо 700 лв. Нямаше си обувки и бе боса през цялата церемония. Бижутата бяха златна имитация, но ръчно изработени.
Беше и прикачена плитка до кръста и целите ѝ ръце и крака бяха изрисувани с кана.
• Младоженецът бе облечен с шервани, също бе бос и много щастлив.
• Кумът и кумата – Павел и Евдокия са фиджийски индийци, православни християни. Павел е живял на Атон, а Евдокия и семейството ѝ ни заеха всички необходими ни дрехи и бижута.
• Църквата “Св.Св.Атанасий и Николай” е гръцка, православна. Помещава се (за момента) в дома на отец Варнавас в Ламбаса, остров Вити Леву. За случая бе украсена със 170 балона.
• Свещеникът отец Варнавас е индиец, страшен добряк, в същия ден празнувахме и именния му ден, поделяйки една и съща торта и за двата случая (сватба и имен ден).
• Гостите: Дойдоха 85 човека, предимно индийци, като съчетаха неделната литургия със сватбата.
• Банкетът бе само вегетарианска храна, без алкохол, но с традиционен грог/кава.
Това бе една българска сватба, в гръцка църква, на Фиджи, в традиционен индийски стил. По-керванджийско от това нямаше как да стане 🙂
12.06
Мислехме да започваме меденият месец направо в деня след сватбата, но все пак решихме да останем един ден, за да зарадваме и споделим снимки от събитието с близките и приятелите си. Така че прекарахме деня в интернет клуба. После се порадвахме на индийските кърита на Мария, на тоновете сладолед и на компанията на близките ни хора.
13. – 15.06
В последния момент отново нещата се нареждат по непредвиден за нас начин. Отец Варнавас урежда да се качим безплатно на автобус, чийто шофьор му е роднина и няма нищо против. Пътуваме директно за Сува. Остава да се разберем с капитана на кораба да ни вземе без билет. Рано сутринта потегляме към кея на Намбовалу (Nambouwalu), където бяхме пристигнали преди повече от месец. На изпроводяк получаваме и сватбен подарък – дървен кръст.
След няколко часа сме на кея. Всички пътници сме се набутали в металния търбух на ферибота “Дух на хармонията”. Корабът е на същата компания, с която дойдохме, но на идване бяхме с “Дух на любовта”, който обаче не е в движение. Опасяваме се, че екипажът е друг и няма да знаят нищо за нас. Оглеждаме се за капитана нервно. Изведнъж го забелязваме на металната стълба по-нагоре. Той само ни се усмихва и ни кимва да се качваме. Не сме сигурни дали е същият капитан или всички знаят за нас и са инструктирани да ни пуснат, но весело се затичваме нагоре. Всичко минава без усложнения.
