02.05. 2017
Замотаваме се цял предиобед. Досменяме рейките на палатката и сега те са изцяло бамбукови. Сглобяването им става малко по-бавно и се надяваме при някоя буря да не станат на трески. С мъка се разделяме със семейството на отец Варнавас, което ни стана като родно за седмицата прекарана тук. Той безапелационно ни набутва 20 FJ$ (около 20 лв.) за джобни, както се изрази.
Тръгваме по черното пътче към главния път. Хващаме си автобуса за града, минаваме през пазара, за да се запасим с храна и излизаме пеша от него в посока север. Планът ни е да минем по заобиколен път, който минава покрай брега на острова, от североизток и стига до втория по големина град на Вануа Леву – Савусаву (Savusavu). Чухме, че пътят не е натоварен и може би стопът ще бъде труден. Но пък по всичко изглежда, че ще бъде много интересно.
Още не сме излезли от града и някой ни подвиква от преминаващ автомобил. Отец Варнавас отива да посрещне брата на жена си, така че се срещаме отново за кратко и той ни закарва до разклона. Няма коли, но все пак не след дълго ни качва индийски бизнесмен от новозеландска фирма за газ. Кара ни през безкрайни тръстикови полета до къщата на своя клиент, на двадесетина километра от града. Бизнесменът е много любезен, предлага ни да останем да спим при клиента му, да спрем да разгледаме най-големия хиндуистки храм в региона – Наг мандир и да му се обадим на връщане, в Ла(м)баса.
Продължаваме пеша по пътя, покрай тръстиките, радостни че отново сме на път. Отстрани има красиви зелени хълмове обрасли с трева и ниски дървета. Покрай пътя пасат крави с накацали по гърбовете им птици мина.
Малко по-късно ни спира стар пикап. Учител от индийски произход със сина си се прибират към селото си. Пътуваме отзад в каросерията сред някакви уредби и гледаме с жаден поглед пейзажа. Пристигаме в селото на учителя – Ко(н)гелоа (Cogeloa). Той ни кани в тях да си починем и в последствие да останем да преспим. Наближава пет следобед, така че се съгласяваме. Малко по-късно се прибира от работа жена му, също учителка. Маги остава да си говори с нея, а аз и учителят Санджит отиваме да играем мач на селското игрище. Всички са изумени, като се появявам на игрището. Санджит ми предлага и аз да играя и се обажда на сина си да ми донесе резервния чифт обувки. Откакто пътуваме не сме спортували, така че мускулите ми са леко атрофирали и се опасявам, че след мача няма да мога да се помръдна, но приемам с радост предизвикателството. Поне няма да играем ръгби и някой да ми строши ребрата. Играчите са по равно индийци и меланезийци. Атмосферата е много дружелюбна. Разбирам, че те се събират да играят всеки ден. Нашият отбор бие. Става тъмно и спираме да играем. Прибираме се в къщи, аз разбира се съм разбит.
Къщата на Санджит е на красиво хълмче. Подредена е и е много чиста. Забелязахме, че архитектурата на индийските и меланезийските къщи е доста различна. Докато меланезийците предпочитат едно цяло, широко помещение, в което семейството стои през повечето време и има само няколко изолирани стаи – спални, то при индийците има множество преградени стаи свързани с тесни коридорчета, често лабиринтоподобни. При индийците всичко е малко, леко претрупано с мебели и украсено с цветни гирлянди или изкуствени цветя. За външното боядисване на къщите се предпочитат ярки цветове, като розово, лилаво или зелено, понякога в странни комбинации. Обикновено индийските семейства са по-заможни, така че в къщите има и разни електро уреди – телевизори, компютри. Има и килими и красиви мебели.
Синът на Санджит, Стив е страшно креативна личност. С изумление разглеждаме гениалните му картини, които е нарисувал с темперни бои. Показва ни и модел на сейф, който собственоръчно е направил и оцветил от картон. Вечеряме пре-вкусна индийска храна, приготвена от жената на Санджит. Настанени сме в страхотна стая за гости.
03.05
Рано сутринта жената на Санджит вече е приготвила една чиния с хлебчета роти, чай с мляко и кърита за закуска. Индийците са страшно работливи и не спират нито за секунда да шетат, готвят или правят нещо по двора или градината. При тях отсъства и любимият на всички меланезийци навик на търкаляне по рогозки по пода, приятно размазване и подремване. Ако трябва да сме честни, този навик и на нас беше започнал да се харесва в дневните горещини.
След закуска Синджит ни уви храна за обяд, но преди да се разделим искаше да ни заведе до училището, в което преподаваха с жена си. То се намираше в село Гилимуму, на 4 км от дома им. Както всички фиджийски училища и това беше с окосена трева, цветя и детски картини по стените, въобще място, на което на всеки ученик би му се приучило. Санджит ни разказа, че заплатите на фиджийските учители варират между 1000 и 2000 FJ $ ( 1000 – 2000 лв.) на месец, според опита и ранга им. Ние, от държава членка на ЕС, предпочетохме да си замълчим по темата за училищните заплати в България . Зад училището имаше страхотна река обрасла с джунгла по бреговете. Преди да се разделим отидохме да поплуваме там.
Черният път пустееше, не ни се чакаше на едно място и тръгнахме пеша. Така ни се вървеше, че дори се радвахме, че няма коли, а и природата беше страхотна. След бая вървене ни спря камионетка с покрита задна част, в която се возеха една дузина индийски работници пренасящи “янгона” (корените, от които се стрива напитката кава). Повозиха ни доста километри, преди да стигнем отбивката за тяхното село. Почерпиха ни ледени сокчета (от тези в найлонова опаковка, ако някой си ги спомня от едно време).
Продължихме да вървим през поредната долина със захарна тръстика. По едно време достигнахме до автобусна спирка, тип беседка и седнахме да си починем. От близките къщи се появи достолепна баба с официален фиджийски костюм на сини цветя. С пълна убеденост ни препоръча да отидем до недалечна местност, тресавище с плаващ остров. Според нея, местните говорели някакви специални заклинания на острова, който имал очи и уши и той идвал да те вземе и да те откара през тресавището на отсрещния бряг. Ако обаче отидеш сам и проговориш на своя си език, островът не се помръдвал.
Не след дълго се качихме при две момчета, които ни откараха до най-голямото село в региона (с магазин), а от там ни взеха индийски учители до село Нумбу, последното селище със захарна тръстика и индийски заселници. След това село започваше гъста, дива джунгла и малко населени хълмисти райони. Отново извадихме късмет и мина кола, която ни спря. Шофьорът, наполовина фиджиец, наполовина китаец се прибираше в къщата си, дълбоко в “буша”. В тази част живееха само меланезийци, в колиби пръснати из джунглата. С километри нямаше магазини.
Продължихме да вървим. По пътя срещнахме само един местен, нарамил прът с две току-що уловени черни глиганчета. Стъмваше се и с голямо удоволствие се навряхме в шубраците. Най-сетне сами в палатката. От както бяхме стъпили на Вануа Леву беше почти невъзможно да я използваме, заради гостоприемството на хората. Първа нощ на острова под луната, заслушани във вятъра и всички останали любими нощни звуци.
04.05
На сутринта спешно ни трябваше вода за къпане и готвене, така че заслизахме към близкото село и река. Нещеш ли, една кола мина и ни спря. Служител от земеделския отдел ни придвижи десетина километра. От там продължихме с търсенето на река, но се оказа, че в тази гъста джунгла почти няма села и хора. Следващият стоп беше с джипка под наем, която местните ползваха като споделено такси. Един от пътниците слезе в нищото и каза, че щял да продължи с коня си през джунглата до селото си. Шофьорът ни остави от другата страна на планините, на крайбрежието, където вече имаше села през няколко километра.
Село Накура (Nakura), където слязохме, имаше голяма река и помолихме местните да се изкъпем и поизперем. В Меланезия човек трябва да иска разрешение за всичко, тъй като не само планините и джунглата, но скалите, реките, плажа и морето принадлежат на клановете. Хората ни упътиха по тясна пътечка към някакъв много подходящ за къпане вир, нагоре по реката.
Мястото бе толкова приятно и усамотено, че там си останахме и за през нощта. Имаше страхотно “тарзанско” въже, с което да се люлеем над вира и да се пльосваме от високо в него. Това приспособление изцяло ни спечели и си играхме часове с него. По обед всички деца от селото също дойдоха да се забавляват. Особено ни впечатли едно много диво момиченце, което се мяташе от страшно висок клон на баняново дърво. Следобед минаваха разни местни, всеки се спираше да ни поздрави и да побъбрим. Един човек ни покани в тях и ни подари корен от касава, прясно изваден от градината. Всички се интересуваха дали имаме какво да ядем, дали имаме нужда от нещо. Денят мина страхотно.
05.05
По стар навик потеглихме чак по обед и то най-вече заради въжето и вира 🙂 В тази част на острова съвсем нищо не минаваше, така че се приготвихме да ходим 30-40 км, докато достигнем по-оживени села. Пътят се виеше покрай морето, гледките бяха приказни. След час, два вървене по стръмния, хълмист път се спуснахме до село Сесе и седнахме да си починем на една беседка. Тумба с девойки ни забеляза и дойдоха да ни проучат.
Оказа се, че в селото има сватба и хората ни канят да хапнем в комуналната им зала, където се сервираше за всички гости. Жените, пременени в шарени, чисти костюми готвеха в огромни казани на огън. Седнахме на рогозки на пода и ни сервираха варена касава и таро, риба с лоло (кокосово мляко с рибена чорба) и свинско, което отказахме. Наближаваше четири следобед и момичетата настояха да останем да преспим в селото. Това беше страхотна възможност да се потопим в меланезийския фиджийски свят, каквато до сега не бяхме имали.
Настаниха ни в къщата на много приятно, застаряващо семейство, което си нямаше собствени деца, но беше осиновило братче и сестриче. Къщата в типичен фиджейски стил бе просторна, с едно голямо помещение застлано с тръстикови рогозки, по които всички се въргаляха весело. Още с влизането ни бяха връчени две възглавници, да се търкулнем и ние на пода. По стените имаше шарени драперии, телевизори, но друга електроника изобщо липсваше. Селото дори не беше електрифицирано, макар да си имаха слънчеви панели.
В къщата постоянно влизаха и излизаха роднини, цареше атмосфера на естественост. Да се чуди човек как може животът да е толкова прост, лесен и безгрижен. Сервираха ни чай с бисквити. После Цветин беше извикан при старейшините на една поляна, които пиеха кава от голям дървен съд. Там нямаше жени, всички седяха много сериозно и достолепно, почти не си говореха. Пасторът свиреше фиджийски песни на китара, а другите му припяваха. Фиджийската музика по особен начин напомня кубинската. Аз се възползвах да се разходя из селото, което беше с една дузина дървени къщички в еднакъв стил, методистка църква и широка река в близост.
Притесненията ни, че като стъпим в традиционно село ще очакват от нас подаръци и кава отпаднаха. Всички бяха невероятно дружелюбни и гостоприемни. Явно, че тези съвети са били по-скоро за специфични туристически села с програма и ритуално пиене на кава, за чужденци.
Вечерта милите хора ни донесоха от сватбарската вечеря, отново касава, таро и риба – неотменното меланезийско меню, което бяхме позабравили след Соломоновите острови. Голямата дъщеря ни настани в спалнята си. Как само ни липсваха вмирисаните на пот чаршафи и възглавници, точно като в Папуа Нова Гвинея 🙂
06.05
На сутринта хората ни връчиха за из път цяла кутия с бисквити и прясно изпечени хлебчета на казан, на огън – самоделна пещ.
Все не мога да разбера, защо колкото по-беден е един човек, толкова по-гостоприемен е, ще иска да си сподели всеки залък с теб, че даже ще предпочете той да не яде, за да има за госта. А, колкото е по-задоволен, толкова е по-стиснат и затворен, по “амгълски”. Това важи даже за цели нации. На яхтата на богатите американци щяхме да пукнем от глад и всяка лъжица ни беше претегляна и отмервана, да не би случайно да им изядем яденето (което наполовина си бяхме платили!!!), а тук хората без ток, без никакви храни от супермаркета ни заставяха да им вземем всичките бисквити и постоянно ни повтаряха “Яжте още” с широки усмивки. Страшни недъзи носят със себе си пре-задоволеността и парите, чак да го хване страх човек.
Продължихме пеша нашата разходка около източния нос на Вануа Леву. Днес все така нямаше никакви коли и извървяхме бая километри.
По едно време ни взеха индийци, пътни строителни работници и ни спестиха една солидна отсечка вървене. След тях ни качи индийски бизнесмен, който пътуваше за Савусаву.
Тъй като беше събота късен следобед, нямаше какво да правим в града, решихме да слезем в едно от последните села по черния път – село Королеву (Korolevu). Индиецът спря колата да пита можем ли да къмпингуваме наоколо и човекът, до който спряхме директно ни покани в тях. Той обаче в момента беше зает и ни упъти как да стигнем до къщата му. Вървейки по пътчето бяхме пресрещнати от група фиджийци и един от тях ни изпроводи директно до въпросната къща. За да стигнем селото трябваше да прекосим реката с помощта на бамбуков сал. Минахме един по един, защото салът не беше хич устойчив, а и трябваше човек да балансира върху него изправен, докато лодкаря бута сала с бамбуков прът.
Село Королеву беше много китно, с неотменната методистка църквичка в единия край и дървен тъпан, вместо камбана, с който се свиква паството. Оказа се, че човекът, който ни е поканил е не друг, а самият пастор. Дърветата му къщичка беше точно зад църквата. Посрещна ни жена му Ана, майка на седем деца. Веднага ни дадоха единствената спалня. Останалите спяха нощно време на рогозки в общото помещение. Пастор Емоси беше се прибрал следобеда, докато ние се разхождахме по плажчето и около селото.
За вечеря бяха сервирани един казан варена касава и дурука – растение тип тръстика, в чието стъбло има бяла вътрешност с текстура на гъба за къпане. Сготвена в кокосово мляко дуруката е невероятно вкусна. Семейството беше във възторг от новите си гости и постоянно ни повтаряха да не си тръгваме на следващия ден, ами да останем поне още седмица при тях.
07.05
В неделя сутринта пасторът ни покани на службата и тъй като не бяхме стъпвали на методистка служба, с удоволствие се съгласихме. Методизмът е дълбоко свързан с фиджийската култура, защото първите мисионери британци донесли именно него, което се случило преди повече от сто години. Хората обикновено са облечени с традиционни дрехи. Жените са с дълга рокля с къси ръкави, отдолу с пола “сулу” до глезените, а мъжете са с риза и мъжко “сулу”, най-често черно на цвят. Всички се къпят, пудрят, гладят и се стараят да са възможно най-официални, но в същото време и скромни. Във въздуха витае някакъв пуритански дух от 19 век.
Тази сутрин и ние се изтупваме в такъв стил. Сериозно преминаваме реката върху бамбуковия сал, излизаме от джунглата и се озоваваме в горната част на селото, до пътя.
Службата ще е вместо в църквата, в дома на починал онзи ден човек. Сядаме всички на рогозки по земята. Днес събранието ще се води от жена, тъй като на Фиджи 7-ми май е денят на майката. Следват тържествено изпети химни на фиджийски, речи и четения от Библията. Службата е в дух на английска тържественост и сериозност. Хората се молят концентрирано, със затворени очи. Понеже първите протестантски църкви след Реформацията, като методистка, лютеранска, презвитерианска, калвинистка и др., все още носят много от европейския католически дух на достолепие, съответно весели музички с китара, трансове, крещене, говорене на ангелски езици и подобни действия липсват, за разлика от по-съвременните “харизматични” деноминации, като например петдесятната църква, свидетели на Йехова, армия на спасението и др. , при които нещата са извън контрол, така да се каже 🙂
Е, вярно, че при речта в чест на майката, не една жена се разхълца и просълзи, но поне никой не беше обладан от Светия дух 🙂 След службата от семейството на починалия дадоха възпоменателна почерпка за цялото село. В огромни казани на поляната се варяха касава, таро, дурука в кокос и свинско месо. Под голям навес бяхме нагостени. За почетните гости имаше и кошнички от бананови листа с традиционно сладко от таро и карамелизирана захар с кокосово мляко.
Цял ден валя като из ведро и нямаше как да си тръгнем. Остатъкът от деня прекарахме с детското войнство, на сухо в дървената къщичка. Ток нямаше, спря и течащата вода. За вечеря пак имаше касава и дурука. През нощта един плъх ми скочи на гърба … Въобще меланезийска идилия, но все пак колко е хубаво да си с хора, които никога не се чумерят и все им е леко на душата.
08.05
Пастор Емоси, Ана и седемте им деца ни изпратиха като стари приятели. За закуска ни сервираха голям специалитет – бял ориз, сварен в кокос. Тъй като оризът се купува от супермаркета се счита за деликатес. Реално цялата храна, която се консумира по селата е лично производство , включително и олиото, което си произвеждат сами от кокосово мляко. Повечето хора изобщо не работят, а са само фермери. След толкова касава и ориз, започнахме да си мечтаем за майсторски сготвените с подправки и разнообразни продукти кърита на индийците. Още от ПНГ и Соломоновите острови, понякога свръх семплата, просто сварена меланезийска храна ни изтощаваше.
И така, тръгнахме по черния път към Савусаву. Не бяхме вървели и 15 минути, когато университетски преподавател ни спря и откара до самото градче. Завърнахме се отново в цивилизацията, след седмица в дивото. Както вече споменах и преди, Савусаву е вторият по големина град на острова след Ла(м)баса, но в действителност човек може да го извърви от край до край за около седем минути. Води се туристическа дестинация. Представлява една улица с индийски магазини, банки, пазарче и крайбрежно паркче. Гледката към залива Савусаву и близкото островче е красива. Във водата се полюшват десетки яхти.
Това, за което идваме всъщност тук е интернет и да поставим обява в марината, ако някой си търси екипаж за плавания към съседни полинезийски държави. Оказва се обаче, че днес няма интернет, заради някаква повреда след вчерашния порой. Решаваме да подремнем под едно дърво в края на града, докато се чудим какво да правим. Днес пируваме с хляб, масло и кашкавал, редки удоволствия. След като се събуждаме следобеда, отново превалява и решаваме да си търсим място за бивак. Запустяло пътче, водещо към върха на хълма ни привлича погледите. Оказва се, че наоколо няма къщи и хора и мястото е идеално за палатка.
09.05
Точно до хълмчето има нова църква, в ремонт. Решаваме да оставим раниците си там за през деня и да си вземем по един душ. Хората от църквата ни приветстват радостно и дори ни казват, че вчера като са ни видели да спим под дървото, са искали да ни извикат да си почиваме при тях. Баните са адски луксозни и има дори топла вода. Размазваме се от кеф.
Денят прекарваме в интернет клуба и по магазините в търсене на сандали, понеже моите индонезийски вихрогони се разпаднаха след половин година неуморна употреба. Купуваме си и парче плат за разпралия се чувал. Отново бяхме навлезли в клошарска фаза, но с някоя и друга нова дрешка все пак. Нуждаех се от подмяна на ръждясалите си шноли, закърпване на раниците и чувалите. Въобще по-очовечихме се.
Вечерта в църквата роднините на пастора бяха се събрали на погребална церемония за починалият му баща. Пасторът, пълничък фиджиец от Армията на спасението, настоя да останем за вечеря. Излишно е да споменавам какво ядохме, вече се досещате – касава и дурука. Фиджийците са толкова естествени и гостоприемни хора, както като се замисля и всички азиатци и меланезийци, че косите ни се изправяха при мисълта, че ни предстои евентуално съжителство с белуги на борда на някоя яхта. Но, всъщност знае ли човек какъв ще му е късмета!
След вечеря се прибрахме на нашето самотно хълмче.
10.05
Оставаме бележките си за предложение да сме екипаж в две от трите марини в Савусаву. Минаваме отново през интернета. Запасяваме се от пазара с храна и сме готови за стоп, само дето е станало късен следобед. Вървим пеша към края на града и не след дълго ни качва фиджийска леля до село Наи(н)ди (Naidi). Следващият стоп е със симпатично семейство фиджийци, които се прибираха в тях, след като са продали рибата си на пазара. Къщата им се намираше в джунглата, зад луксозния курортен комплекс Намале. В тази част на острова е пълно с луксозни къщи и хотели. Като чуват, че ще търсим място за палатка, директно ни канят в дома си. Изумително е, как почти всяко фиджийско семейство, без значение богато или бедно, изобщо не се поколебава да покани и нагости непознати в къщата си, като всичко това става с пълна естественост и безгрижие. Та, тази нощ отново няма да спим на палатка.
Къщата на Хенри и Сала се намира в нещо като райска градина, заобиколена от цветя, палми, гигантски дървета, папаи, банани и маракуи. Те имат пет, шест деца и внучета, макар да са набори на Цветин, което е типична ситуация за Фиджи. Посреща ни бременната им дъщеря, която е на 20 години и вече е майка на две палави близначета. В къщата цари пълен хаос и мизерия, но нашата закалка от ПНГ и Соломоновите острови си казва думата. Камарите с мръсни дрехи, боклуците и остатъците от храна по пода, зловонните препотени фотьойли и възглавници изобщо не ни правят впечатление, макар че една малка случка на идната сутрин да успя да прекърши самообладанието ми, но за това по-късно. Хората са страшно симпатични и ни казват, че можем да останем при тях колкото си искаме. Разказват ни, че преди години срещнали на улицата някакъв американец, поканили го и той останал да живее в тях осем месеца.
Докато гледаме Нешънъл Джиографик и с Цветин не можем да откъснем очи от екрана, не виждали телевизор от месеци, големият син отива да улови вечерята – речни скариди. След като Хенри и Цветин привършват кава сесията си, се сервират касава и скариди в соев сос. Така завършва поредната ни вечер по фиджийски.
11.05
След закуска бързаме да потеглим. Иска ни се да достигнем залива Буда (Buca bay)в ранния следобед, тъй като от вчера е обявено предупреждение за идващ циклон. Циклонът Ела се е формирал на изток от нас, към Самоа и следва траектория към Фиджи, като се очаква да мине съвсем близо до Вануа Леву. Успокоителното е, че е само първа категория (вятър 40-50 км/ч). Странното обаче е, че месец май уж е извън сезона на циклоните, а това е трети, за който чуваме от две седмици насам. Циклонът Кук удари Вануату и стигна до Нова Каледония преди няколко дена, а сега Ела идва от Самоа. Тук хората са свикнали и изглежда, че никой не е особено притеснен, макар миналогодишния Уинстън да е помлял колиби и училища навред, убивайки и не малко хора.
Излизаме пеша на главния път и ни хрумва идеята да влезем в скъпарския резорт на остров Саваси (Savasi island) и да се разходим. От отец Варнавас знаехме, че собственикът му е някакъв руски милионер, който бил страшно набожен и искал да строи църква в Савусаву. Отец Варнавас с присъщия си индийско-фиджийски дух ни беше казал, че дори можем да си опънем палатка там, само поради факта, че и те са православни 🙂 Ние разбира се знаехме, че тази идея ще е чиста проба лудост да се опитваме да я осъществим, но все пак като бяхме попаднали по абсолютна случайност пред самия остров, решихме поне да се поразходим.
На рецепцията ни съобщиха, че собственикът си е в Австралия, но индийския мениджър, който явно познаваше отец Варнавас ни прие радушно и настоя преди да си тръгнем да изпием по един сок или кафе. Както си го пиехме на романтичната тераса над морето ни беше сервиран и обяд. Изумително е какви неща му се случват на човек, като тръгне по пътя на неизвестното.
Тази сутрин докато се опитвах да изпера дрехите си, вдигнах един чаршаф от мивката и купчина с човешки изпражнения се изсипа върху пода, пералнята и в самата мивка, което тотално прекърши търпимостта ми към мизерията. Час по-късно седяхме в пет звезден курортен комплекс и ни обслужваха като царе. И двете изживявания са невероятни аспекти на приключението и когато човек ги приема с усмивка, без отхвърляне или привързаност, той се чувства щастлив на пътя. 🙂
Продължихме на стоп към залива Буда. Джипка с местни ни закара до разклона за село Виана, след което нещата се закучиха. Почти никакви коли не минаваха, а следобедът преваляше. Все пак късметът ни се усмихна. Един индиец, технически работник ни взе директно до дока на залива, от където тръгваха фериботите за остров Тавеуни (Taveuni).
Туристическа информация:
Между залива Буда и остров Тавеуни има ферибот всеки ден, сутрин в 9 ч. и следобед в 16 ч. Билетът струва 10 фиджийски долара (около 10 лв). пътуването трае 1- 1/2 часа.
Тъй като бяхме изпуснали следобедния ферибот се налагаше да преспим една нощ тук. Хората от капанчето на дока моментално заявиха, че ще ни уредят, успокоявайки ни, че не искат заплащане. Единственото условие беше да можем да ядем фиджийска храна 🙂 Появи се Сиуа, нещо като разпоредител в региона. Последва поредната невероятна случка. Оказа се, че въобще не се намираме в село, а на територия на американска лекарска мисия. Двойка американски доктори бяха построили модерна, напълно оборудвана клиника, с кафене, две къщи – палати за гостуващите доктори, градини, мелница, басейн, всичко налято с много пари. Клиниката беше райска. Изглежда, че проектът бе за лекари доброволци, които идват на почивка, като същевременно помагат и на местните. Всички прегледи, операции, медикаменти са безплатни. Очакваше се следващата седмица да дойде екип от четирима доктори. Останахме изумени от тази утопична клиника “The Mission at Natuvu Greek”. Отдавна си бяхме мислили, че би било страхотно да има пътуващи лекари приключенци. Самите ние в някаква степен бяхме се превърнали в нещо като пътуващ Асклепий. Заради липсата на елементарни здравни познания на местните постоянно ни се налагаше да превързваме, дезинфекцираме и даваме съвети и то без да имаме медицинско образование. Положението беше толкова зле, че бяхме си раздали и абсолютно всичките лекарства на хората по селата. По принцип не сме фенове на антибиотиците и на западната медикаментозна мания, но е ужасно да видиш гангренясал крак, заради това, че никой не се е сетил да прочисти първоначално малката раничка с йод. Още по-страшно е да видиш смъртен случай от нищо и никакво заболяване. Тук за първи път в живота си почувствахме радостта, от това да си лечител и да имаш възможност да помогнеш на друг човек с болка.
Сиуа ни разведе из цялата мисия. После вечеряхме в къщичката им. Имаше няколко такива къщички за работниците. За милионен път фиджийското гостоприемство ни “удави” с щедростта си – ядохме касава и дурука с риба на корем. Ако човек откаже да се тъпче или яде, това може наистина да обиди домакина. Странно е, че в не толкова икономически развити общества винаги има храна и то на корем за гости и странници и споделянето е неписан закон на приятелство и човешка загриженост. А при нас нещата до такава степен са се извратили, че уж богати и задоволени, а едно кафе да почерпиш вече е в тежест, за цяла вечеря и то за непознати, да не говорим, вече е в рамките на нечуваното. Така, самотата ни преследва като безжалостна сянка, изпиваща тихо истинското, дълбокото приятелство, човешката нужда за социалност, самата природа на човека да обича, защото нещо седи като крепостна стена около сърцата ни. Това нещо е нашият бог на парите и егоцентризма.
Вечерта Сиуа ни настани на таванчето на луксозното докторско кафене, построено в традиционен стил, със сламен покрив. Макар, че ни застигнаха добри новини, че циклонът се е отклонил и няма да ни удари, бяхме доволни да спим зад солидни бетонни стени, вместо в дървена колибка.
Зъб от кит – тамбуа, ценно съкровище използвано за подарък при женитба (Без да предложиш тамбуа, всъщност било невъзможно да се ожениш едно време)
Традиционно фиджийската храна се приготвя между нагорещени камъни – такъв вид пещ се нарича лово
Привет 🙂
Наслаждавам се отново на пътешествието ви по Фиджийските острови.
Това ли е село Королеву? – https://goo.gl/maps/tb3NSWSf89y
Да, това е 😊