Жени от етническта група хмонг
12.01
Хмонгска къща
Ще направя едно кратко отклонение за хмонгите. Тази етническа група започнала миграциите си от Южен Китай преди няколко стотин години, като и до ден днешен наброяват над милион на територията на Китай. Там са известни като Мяо (Miao). Заселват се основно в планински части и са се разпространили във Виетнам, Лаос (основно), Тайланд и Мианмар.
Хмонгки
Занимават се с традиционния тип земеделие – подпалване на гората, хвърляне на ориза в стърнището и каквото поникне, за напояването зависят изцяло от дъжда. Колибите им не са наколни, а направо на земята. Във всяка къща има един централен дървен стълб, който почитат като свещен. Срещу него на стената се окачва нещо ритуално и с магическо предназначение (Това, което ние видяхме в Лаос бяха полепени перушинки). Хмонг са така да се каже, циганите на Далечния Изток. Хич не си падат по работата, раждат си десетки деца, занимават се с черна магия и като цяло са маргинализирани в обществото.
Традиционна носилка за деца
Част от лаоските хмонги са се съгласили да бъдат обучавани от американското ЦРУ срещу Патет Лао (лаоската комунистическа партия), в резултат на което в Лаос ги държат под много строг контрол и почти като в концентрационни лагери. По тази причина те масово се преселват в Тайланд, като малък процент са успели да емигрират и в Щатите.
На предишното ни пътешествие, една вечер пристигнахме в Лаос на границата с Виетнам. Беше тъмно и си опънахме палатката до телена мрежа на върха на един хълм. На сутринта зад мрежата се бяха скупчили една дузина хора, а след малко не закъсня и полицията. Откараха ни в районното и се оказа, че сме били до хмонгско село тип лагер, от което хората не могат да излизат свободно и властите бяха ни заподозрели, че сме агенти или кой знае какви. Но след час, два всичко се изясни и ни пуснаха. В Тайланд обаче хмонгите си живеят необезпокоявани, както се убедихме и ние.
Последният стоп, който си хванахме, беше с един строителен работник. Обектът му, начално училище, се намираше в малко хмонгско село в близост до известната планина Пу Чи Фа (Phu Chi Fa), на която има традиция хората да се качват на първи януари и да наблюдават красивите пълзящи мъгли. Човекът ни предложи да останем да преспим при него. Без това се стъмваше и се съгласихме. Пристигнахме в широка, двуетажна дървена къща на пътя, в центъра на селото. Изглежда, че от кметството бяха отпуснали къщата за работниците. Вътре почти нямаше мебели и всеки беше си опънал палатка или поставил дюшек в различни ъгълчета.
Лагерът ни при работниците
Работниците ни посрещнаха превъзбудени и ни посочиха едно празно ъгълче за нашата палатка. Беше адски студено и всъщност си беше голям плюс да спим на закрито, макар и в лагер на строителни работници. Отвън се чуваше музика и ни обясниха, че в момента била хмонгската Нова година. По-голям късмет не можехме да извадим. Веднага хукнахме да се разхождаме из селото.
На центъра имаше широка ливада с виенски колела, сцена и сергии за храна, точно като панаир. По-късно щеше да има и муай тай мач. За сега почти нямаше хора и продължихме по задните улички. Всички седяха скупчени около огньове пред къщите си. Някои мъже пушеха гигантски бамбукови бонгове (бонг е тайландска дума и означава бамбуков или дървен цилиндър за пушене). Повечето възрастни бяха с традиционни дрехи – черни, от кадифен плюш елечета и потури с бродерия.
Традиционно облечени хмонгски баби
Върнахме се да вечеряме в къщата. Работниците се къпеха и гиздеха за панаира. Нашият човек ни каза, че към 9 часа ще е пълно с хора и тогава ще започне и мача. Хапнахме набързо и тръгнахме всички заедно. В Тайланд, пък и в Бирма много ни учудваше, че хората си оставяха портмонета, лични вещи, телефони без никакъв надзор. И сега излязохме от къщата и оставихме вратата зейнала и лампите светнати. Очевидно никой не краде тук.
За панаира имаше вход 2,50 лв (50 baht). Много ни се искаше да видим муай тай мача (за професионалните мачове в големите градове билетите не падат под 300 бата – 15 лв). А и програмата с песни и танци сигурно щеше да е интересна, така че прежалихме парите. Вътре ни очакваше мила балканска картинка.
Хмонгски деца
Нова година по хмонгски
Голяма част от множеството е облечена в традиционни носии. Младите момичета обаче са внесли някои своеобразни промени в костюмите си. Всички са с къси плисирани полички и двадесет сантиметрови токове, с тежък нощен грим и изрусени коси. Момчетата обикалят тежкарски наоколо и бройкат здраво. Младежите са нагласени с такъв странен вкус, съмнявам се, че такива “фешън” дрехи се намират и в магазина на Долно Семково 🙂
Секси промяна на традиционни облекла
Селски певец приглася любовни песни от естрадата, а откритата дискотека в съседство заглушава сърцераздирателните му напеви.
[youtube https://www.youtube.com/watch?v=0M1kVmzHzD0&w=420&h=315]
Пълно е с пияни тийнейджъри. На всеки пет метра има въоръжена с палки охрана и си личи, че всеки момент може да избухне някой кютек. Доста от присъстващите са се почерпили солидно. Още докато вечеряхме на огъня в двора на нашата къща, в съседната се разрази побой и мъжът запали джипа си, като почти се вряза в нашата ограда. После се върна, събра чаветата и отпраши нанякъде с мръсна газ.
Местните ергени
Важно е да се разбере, че такова поведение е крайно неприемливо и нетипично за тайландците, които са спокойни, миролюбиви и усмихнати. Скандалите на публични места се възприемат като голяма “загуба на лице”, тоест ако не умееш да се сдържаш е огромен позор и липса на култура. Дори само повишаването на тон се счита за липса на възпитание. Като шофьори също са много уравновесени. Но тук сред хмонгите през пет минути някои се изрязва зловещо по пътя. На следващата сутрин дори двама мотористи се блъснаха, но за щастие не се нараниха.
[youtube https://www.youtube.com/watch?v=0VLX1u5zBTw&w=420&h=315]
Скоро започва дългоочаквания муай тай мач. На ринга излизат двама мускулести младежа и започват да се бият доста професионално. След два рунда единият се отказва и съдията кани на който му стиска от публиката да заповяда на ринга. Веднага се появяват двама кандидата, явно селските побойници. Обличат ги с гащета и ръкавици и направо се смилат от бой до нок даун.
Усещането ни, че сме във филм на Костурица е съвсем осезаемо. Купонът свършва късно през нощта и продължава от рано на следващата сутрин, оказва се за пореден ден. На полянката пременените в носии младежи участват в стара, традиционна игра на флиртуване.
[youtube https://www.youtube.com/watch?v=2Py7kOsdoVg&w=420&h=315]
Момичетата, наредени в линия, с чадърчета в ръка, а момчетата в друга редичка срещу тях, си подхвърлят малка топка, като това продължава доста дълго като през цялото време си говорят.
Традиционна игра на топка
Баба хвърля топка
Някои от възрастните също участват.
[youtube https://www.youtube.com/watch?v=qUn0ofl-GGs&w=420&h=315]
[youtube https://www.youtube.com/watch?v=3mDV6zDT7Fk&w=420&h=315]
Един дядка с микрофон пее безспирно странни традиционни песни. Ние седим под един навес и с голям интерес следим различните хора, които идват и си отиват. До нас супер нагласена селска мадама на 17-18 г. се оглежда кокетно в очакване. По едно време майка й идва и й връчва едно бебе да го накърми. Тя се разгърдва пред всички, кърми го 2-3 минути, след това си оправя минижупа и с безумно високите платформи, на които едвам върви по тревата зачезва нанякъде.
Хмонгска майка
Всички изглеждат толкова странно и интересно, че прекарваме два, три часа под навеса да ги наблюдаваме. Хмонгската Нова година много ни допадна, някак си позабравено позната ни накара да се почувстваме като във Филиповци 🙂
Хмонгски младежи
Магия на пътя
Момичета хмонг
Хмонгка насред нищото
На стоп с хмонгки
13.01
Тръгнахме пеша, като от време на време стопирахме. Изведнъж, точно когато бяхме с гръб към движението, сам, без ние да сме искали, ни спря монах и ни предложи да ни закара до града. Безуспешно се опитвахме да му кажем, че искаме да излезем от града и автобусната спирка не ни върши работа, но той не ни разбираше. По едно време дори спряхме да търсим случайни хора по улицата, които да говорят английски, но така и не намерихме такива, а никой не разбираше какво точно искаме.
Тук хората се чувстват спокойни само ако те оставят на автогарата, пред полицейския участък или пред 7 eleven. Благодарихме на човека и тръгнахме към края на града, като все не бяхме сигурни дали вървим по правилната улица. Точно започнахме леко да се отчайваме, че ще трябва да вървим час, два докато излезем и ще се стъмни и ето че отново ни спря кола без изобщо да сме стопирали. Вече за втори път ни се случва. Невероятно, но шофьорът беше американец израсъл в Тайланд и въпреки, че се прибираше в къщи на драго сърце предложи да ни изкара извън града. По разбираеми причини не се наложи да му обясняваме, че за нас е най-добре да сме далеч от населено място и момчето ни откара на 10-15 км от Чинг Кам. Пожела ни приятен стоп и обърна.
Постопирахме десет минути, но се мръкна и решихме да търсим място за палатка. Точно оглеждахме едно черно пътче встрани и за трети път днес едно бусче спря без изобщо да сме махали. Човекът каза, че отивал за Бангкок и ще ни закара докъдето искаме.
Просто не можехме да повярваме що за късмет е това. Бусът беше супер луксозен, но не туристически, а семеен. Вътре нямаше никой и се разположихме царски. След около 30-40 км слязохме в градчето Чун (Chun), от където мислехме да продължим на юг през планините, към област Нан (Nan). Бусът си продължи към магистралата за Бангкок.
Чувствахме се невероятно превъзбудени от нечувания ни стопаджийки късмет (Всеки стопаджия знае за какво говоря, да ти спират без да махаш е просто велико.) и весело вървяхме по пътя към покрайнините на градчето. Слава Богу Чун беше съвсем малък, по-скоро като село и за нула време бяхме почти излезли, но ето че нова изумителна случайност ни сполетя.
Времена в Дивия Запад
Усмихнат мъж на около петдесет спря джипа си до нас и ни попита накъде сме тръгнали. Казахме му, че си търсим място за палатка и той ни покани във фермата си. Качихме се в джипа и в покрайнините на градчето свърнахме по малко пътче към близките планини. Още километър по пътя и стигнахме до ранчото.
Направо се изумихме когато видяхме, че целият двор е в индиански вигвами, има дървен бар с американското знаме, а отзад нещо като декор на улица от Дивия Запад и дори дилижанс. Първоначално се притеснихме, че е някаква туристическа атракция, но после се оказа, че Уди (Woody), собственикът, е луд фен на каубоите и просто е превърнал ранчото си в автентично каубойско място за себе си и приятелите си.
Пристигане в Дивия Запад
Самият той беше завеждащ фармацевтичен отдел в близката болница, но както сам каза: “Изобщо не харесвам фармацевтиката. Искам просто да съм каубой.” На 200 метра зад индианския лагер имаше конюшня с 36 коня от всякакви породи, а до нея беше малката дървена къщичка на Уди и семейството му. В ранчото живееха още двама каубои, помощници в конюшнята.
Ранчото
Салонът Уди
Вечерта запалихме голям огън в центъра на индианския лагер. Вместо столове имаше бали сено. Уди и работниците му носеха кожени ботуши и каубойски дрехи и шапки. Пекохме сладки картофи на огъня и малко по-късно всички се разотидоха. Настанихме се във вигвама на вожда. Всичко ни се струваше толкова нереално. Първо магьосника в Чинг Рай, после новата година на хмонгите цигани в планината, а сега каубой от Дивия Запад.
14-15.01
На сутринта изскочихме от чувалите като деца, нямащи търпение да започнат интересния ден. Уди беше запалил огъня и ни беше донесъл кафе и мекици. Работниците оседлаваха конете и всички се готвеха за сутрешна езда из близките планини. На нас дадоха две колела, тъй като за голям срам все още не умеем да яздим кон.
Сутрешна езда преди работа
Стигнахме до красиво езеро, където понякога идват с дилижанса и типитата на къмпинг. Единият каубой ми даде да се кача на коня му. Впрочем това ми е първо яздене, яздила съм само камила и слон, но никога кон. Усещането беше страхотно. След това се върнахме в ранчото, защото Уди трябваше да ходи на работа.
На езерото
Ние с Цветин така се потопихме в ежедневието на Дивия Запад, че цял ден се правихме на каубои. Имахме си и облекло, каубойски панталони от едно време, ботуши и шапки и тотално забравихме, че пътуваме из Тайланд. Катерехме се по постройката на шерифа, седяхме в дилижанса, ходехме да галим конете, въргаляхме се в сеното, правехме се, че стреляме с пистолети, в дългите следобедни часове седяхме на бара и като стари трапери реехме поглед към далечния хоризонт и пасящите коне.
Вечерта Уди се върна, запалихме отново огъня, той пусна машината за бира, сипахме си по една халба и започнахме да готвим hot pot (готвене в специални глинени съдове директно на огъня). Уди ни разказа как е бил в Тексас за десет дена. Как си организират от цял северен Тайланд каубойски събирания и се обличат като индианци, шерифи и какви ли не.
Преди ездата
Помислих си, че си заслужава човек да печели пари само за да осъществява детските си мечти. Иначе просто няма никакъв смисъл. Вместо да си строи луксозна къща, като съседите си, в която по цял ден да се кара с жена си, Уди беше си купил 36 коня и живееше живот на каубой, абсолютно щастлив.
Колко жалко, че хората, които изпълняват най-дивите си и истински мечти от неопетнените и чисти младежки времена, са толкова малко. Винаги ми е убягвало каква е тая сила, която те кара да живееш и работиш монотонно, за да умреш; която те кара да убиваш всеки ден сякаш дните ти не са преброени; всеки божи ден да преминаваш на автопилот, като предишния … Тъжни и самоубийствени са човешките обусловености.
Това е Дивия Запад
Планирахме да си тръгнем на следващия ден, но това да си каубой е толкова страхотно, че останахме да дивеем. Яздихме цяла сутрин, като едно момче през цялото време търпеливо ни учеше на основните неща. Останалата част от деня и вечерта мина по каубойски – бара, огъня, разкази за индианци, сиукси, огелала, скалпиране, преследване из прерията, златотърсачи, огненият кон и други такива важни неща.
и отново в Дивия Запад
Цветин трепе индианци… или пък каубои
Маги на кон
По едно време отскочихме с колелата до пазара (искаше ни се с конете, но все още не ни биваше :)) и с изумление си припомнихме, че сме в Тайланд. Тази вечер Уди го нямаше, беше отишъл да купува теле. Но с останалите си пекохме царевица и картофи. Така мина последната ни нощ в Дивия Запад. На следващия ден с тъга се разделихме с Уди, кончетата и ранчото.
16.01
Тръгнахме на стоп по обед. Качи ни млад мъж със семейството си. Селото им беше на 20 км от Чун, но момчето много искаше да ни кара още напред. Опитахме се да му обясним, че сме на стоп по принцип и със сигурност ще ни качи някой, но той си държеше да ни закара до следващото градче Понг (Pong) на още 30 км. Спряхме да оставим неговите хора след което ни закара.
Следващият ни стоп беше възрастен мъж и жена, които си носеха китара. Оказа се, че са християни протестанти и всяка неделя отиват в малка църква в провинцията. Много се въодушевиха като им казахме, че при нас официалната религия също е християнство и започнаха да ни пускат проповеди на английски и религиозни песни. Американски луд пастор в пълна екзалтация говореше за покаянието и след 20 минути слушане, когато жената спря записа, си отдъхнахме с голямо облекчение.
И така, пастирът ни остави в центъра на Нан и излязохме пеша. Стъмваше се, но скоро една пълничка тайландка ни взе в пикапа си до следващото градче Вианг Са (Wiang Sa), от където смятахме да направим последно отклонение през планинските райони преди да поемем по магистралата право на юг. Излязохме пеша от Вианг Са и си намерихме много приятна нива с тикви и малка полянка на синура. Преди да се отклоним в нивите сума ти мотористи спираха и ни питаха дали имаме нужда от помощ, хората в този регион просто са адски мили.
17.01
Над нивата имаше малко храмче. В храмовете винаги има баня и тоалетна и след сутрешна хигиенизация и закуска се върнахме на пътя. Взеха ни двойка столичани, дошли на почивка, които също отиваха към планините. Напомняха ни типични софиянци, нагласени, напарфюмирани, с кола под наем, леко неориентирани и неадекватни, отиващи на хижа за събота и неделя.
Оставиха ни в малкото селце На Ной (Na Noi) и продължиха към техния къмпинг. Спряхме да си сготвим нещо за обяд на беседка до пътя и ни подмина селски автобус. Направо не можехме да повярваме, когато спря и даде на заден около 300 метра само, за да ни пита ще се качваме ли. По тези пътища почти няма автобуси, тъй като всички си имат собствени коли или си наемат. Явно шофьорът в последния момент като ни е забелязал се е притеснил, че чакаме и ще изпуснем единствения автобус.
След обяд продължихме стопа и мъж, целият в татуси, ни качи за още 50-60 км. След неговото село трафикът съвсем замря. Пътят продължаваше още 15 км през планините и свършваше до река, която се преминава с лодка, като от другата страна също има път. Не щеш ли човекът с татуировките след пет минути се върна, притеснил се че няма как да стигнем до реката и решил да ни закара. Невероятни хора, които постоянно се отклоняват или продължават пътя си с десетки километри само и само да ни услужат. Направо не можем да повярваме колко са мили.
Местността беше много красива, странна суха гора и реката, разляла се заради язовира Сирикит (Sirikit). Коли почти не минаваха. На брега на реката-язовир имаше малко рибарско село с наколни къщички направо във водата. Едни рибари се съгласиха да ни закарат до другия бряг за по 2,50 лв (50 бата) на човек. Спазарихме се за 4 лева общо и потеглихме. Когато стигнахме на другия бряг, понеже имахме само една едра банкнота, а момчетата нямаха да ни развалят и върнат, Цветин тръгна към близкото капанче, за да развали парите, но момчетата само ни се усмихнаха и решиха да не ни таксуват.
Рибарско село на язовира Сирикит
Продължихме по асфалтовия път от другата страна на реката и скоро стана ясно, че коли не минават. Все пак разчитахме, че е неделя и някое семейство, дошло на риболов, ще мине. Седнахме да чакаме и след час и нещо мина първата кола, но за съжаление беше препълнена с багаж. Мъжът вътре и съпругата му така се притесниха, че не могат да ни вземат, че спряха колата насред пътя и започнаха да се вайкат и де се чудят къде да ни сложат.
Паника, че не могат да ни вземат на стоп
Но всичко беше пълно догоре с въдици, палатки, столове и Бог знае още какво, имаше дори преносима тоалетна. Опитвахме се да ги успокоим, че все някога ще мине друга кола и няма проблеми. Но за мъжа просто не съществуваше вариант да ни остави насред гората вместо пред 7 eleven, полицейски пост или хора наблизо.
Изведнъж от към завоя се зададе малко камионче, което отиваше до някакво селце на 8 км, но също беше пълно със стока и нямаше грам място. Спряха и те и се започна голямо суетене и вайкане. Всички знаеха, че по този път няма автобуси, заради преминаването с корабче по реката и че шанса да мине друга кола не е голям. Ние не бяхме особено смутени, имахме си храна и вода, а и утре вече със сигурност щеше да ни вземе някой.
Мина още една кола, за радост на всички, завардиха й пътя и почти насила ни качиха вътре. Шофьорът и жена му бяха много приятни и веднага се съгласиха да ни вземат. На раздяла другите хора ни подариха чисто нова пътна карта на Северен Тайланд, каквато все искахме да си купим преди, но все не ни се даваха толкова пари за това. До главния път имаше 50 км и искахме да спим малко преди да го достигнем, в гората, но се мръкна и не можахме да си харесаме място. Стигнахме до градчето Нам Пат (Nam Pat). Нашите хора отиваха към друг град в нашата посока и след като излязохме от населената зона им казахме да спрат до един крайпътен хотел.
Последен бивак в студения север
Скоро си намерихме скрито място в храсталаците в горичката покрай пътя. Точно си запалихме хубав огън, за да се сгреем (нощите на север са доста хладни, температурите са около 10-12 градуса) и от тъмното изскочиха двама типа с черни маски-чорапи на лицата и пушки. Малко се ошашкахме, но се оказа че са ловджии и обикалят цяла нощ да трепят пиленца. Пожелаха ни лека нощ и си заминаха. Ловът в Тайланд е много разпространен “спорт” и е пълно с ловджии навсякъде по горите. В това отношение Индия май е единствената страна в региона, която наистина защитава животните.
Типична тайландска селска къща
Прекарахме последна зъзнеща нощ в Севера и на следващия ден бяхме готови да разцепим пътя 🙂
Пряк път към магистралата
Звучи като невероятно преживяване 🙂