Мегалая, няколко признака по които може да заключите, че сте попаднали в книга на Маркес

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Мост, направен от преплетени живи корени на дървета

Мегалая, което на санскрит означава „обител в облаците“ (дори името напомня отдавна изчезнал континент или друга планета), е един от северните индийски щати, отделен географски и културно от Индия. Всъщност напомня сюрреалистична реалност, съществуваща единствено във въображението на някой като Габриел Гарсия Маркес. Пристъпвайки границите й, вие се озовавате в една отделна страна, в която нищо индийско не може да бъде открито. Ето няколко признака, по които може да разберете, че сте прескочили отделен пространствено-времеви континуум без аналог с обичайната действителност.

Бетел

Ноември месец в Мегалая. В 4:30 следобед вече се стъмва. В сумрака, макар и рядко, забелязвате хора, увити в одеяла,  с ярко червени устни и зъби от постоянното дъвчене на бетел, бодро крачещи по джапанки, обгърнати от студения и влажен въздух. Плоските лица, дръпнатите очи и тъмната кожа ви подсказват, че сте попаднали в земите на непознати племена. Странното спокойствие и безлюдност на селата в едно с непоносимо ниските температури (все пак сте из тропиците) започват бавно да въздействат на възприятията, тласкайки ви към неизследваната реалност. Събуждате се, противно на биологичните закони за разпределението на растителните пояси, в иглолистна гора смесена с банани.

Докато вървите по улиците се опитвате да установите степента на модернизация и икономическо развитие на тукашното общество, но задачата не ви се отдава. В равни съотношения пред очите ви се появяват жени увити с одеяла, свръх предизвикателни мадами с впити дънки и изправени коси, лелки с ефирно парче плат защипано като римска тога и лъскави токчета от зората на 40-те години на миналия век.

Църква на Дон Боско

Друг път пък се озовавате в тропична джунгла, из чиито пътеки обикалят босоноги туземци, ловко събиращи корени и билки, когато изведнъж пред вас се изпречва църква и то презвитерианска със статуя на Дон Боско отпред. А в съседство от училището „Свято сърце“ излизат ученици по плисирани сини полички или къси панталонки и бели чорапи до над коляното.

На закуска се отбивате в дървена барачка, между дузината щандове с гигантски късове телешко месо. Вътре, все още леко сънени, с карирано одеяло закачено като рокля, спусната рошава коса и начервени устни, собственичката доста предизвикателно ви сервира единственото вегетарианско ястие, което заведението предлага, което впрочем е доста неприятно на вкус. Но по очевидни причини все пак сте готов да се върнете пак.

Косач в полето и мърляв работник ви заговарят на съвършен английски без акцент, а това че сте си опънали палатката на централно място в градчето, очевидно не само не смущава никой, но и бива игнорирано от всички.

Къща в джунглата

Накратко, в рамките на 10 км сетивните ви възприятия са блокирани от противоречивите сигнали които получават, а именно от боровата гора с банани и сковаваща прохлада буквално прекрачвате във влажната тропична джунгла, като по целия път се срещате с образовани християни, презвитерианци, повечето изглеждащи като туземци. На всичкото отгоре разкрепостените представителки на нежния пол са тези, които управляват това особено матриархално общество.

След като множество невероятностни събития и феномени от мегалайската реалност ви оставят крайно объркани и изумени, си вадите единственото логично заключение: „Попаднал съм в сюреалистичен роман.“

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s