Черни бури и саркофази по римските пътища на Ликия и голямото завръщане у дома

LRM_EXPORT_20181129_173151-1024x768

21.11.2018

Недалеч от бивака има крупен център за товарене на контейнери, към който има и малко кафене. Докато оправяме багажа, оставяме батериите да се зареждат при симпатичните мустакати чичета там.

Стопът започва идеално, въпреки че стопираме насред магистралата в аварийната лента. Мъж със спортна кола ни изкарва по околовръстното чак от другата страна на едномилионния, масивно застроен с високи блокове, Мерсин.

От тук веднага ни качва камионче, натоварено с маслини към градчето Силифке. Пътят става еднолентов, а пейзажът средиземноморска идилия – насаждения с мандарини и портокали, маслинови дръвчета, нарове, смокини. За съжаление в първите 50-60 км. след Мерсин са налице безумните мега урбанизация и строителство по китайски образец. От един безвкусен град влизаме в друг. Високи грозни блокове уж модерни, стърчат навсякъде, от тях и морето не може да се види.

В Силифке стопът се закучва. Близо час няма желаещи да ни качат. Но ето, че накрая пристига идеалната кола. Строителен инженер, който знае доста добре английски, тръгнал за някаква конференция за земетресения и е чак до Анталия. Следващите 400 км. сме с него. След Силифке пейзажите стават още по-красиви. Блоковете намаляват. Освен парници за зимни домати вече се появяват и насаждения с банани. Тук е единственият толкова топъл регион в Турция, който позволява отглеждането им. Въпреки модерните инфраструктури и масовият летен туризъм по плажовете, хората в тази част ни се струват по-традиционни от тези в Анадола. Огромен процент от възрастните мъже и всички дядовци се разхождат важно към някое кафене, облечени с широки потури от груб плат и броеница в ръка. А бабите до една са с шарени забрадки и шалвари.

Пътят се вие завой след завой покрай морето. Руини и големи запазени крепости от византийско и османско време има навсякъде. Спираме в селце, обрасло с екзотична средиземноморска растителност. Нашият човек ни черпи чай и вкусни палачинки със спанак. Разказва, че предците на повечето хора от Мерсин са номади (юрук), както и неговите. Те все още съществуват със стадата си. Той дори ни показва техен зимен кемп с големи брезентови палатки в планина до морето.

Вече по тъмно минаваме през Алания, мега курорт с хиляди супер луксозни резорти и километричен плаж. На нос в морето свети огромна крепостна стена, опасваща целият хълм. Тук е една от “Меките” на масовия руски туризъм. Нашият човек доволно карайки по крайбрежната улица ни пита дали не ни харесва, както той я нарече “турската Копа Кабана” и дали не искаме да останем на плажа тук. Нас идеята по-скоро ни ужасява, няма какво да правим в този конгломерат от безсмислие и светлини. Той пък остава изумен, че вместо да спим тук, ще търсим диви места за нощуване.

Късно вечерта достигаме градчето Серик, на 40 км. преди Анталия. Тук нашият човек трябва да се отклони 10 км. към плажната ивица, където се намира неговия хотел. Вали дъжд, така че решаваме да го следваме до края и да си намерим място за спане в някой край на плажа. Попадаме в курортно селище с десетина резорти, наредени плътно зад плажната ивица. Всичко пустее, тъй като сезонът е свършил преди месец. Но плажът е така заварден от сгради, че едвам намираме пролука, по която да стигнем до него. Добре, че поне сме в единия му край, защото е километричен, та скоро успяваме да достигнем до храстчета без хотели. Тази вечер също си имаме приятел, един мокър котарак, който обаче решаваме да не допускаме в палатката, заради което той си отмъщава с няколко скока върху платнището, правейки дупки по долния слой с острите си нокти. Цветин го погва. Но на следващия ден сключваме примирие и цялата сутрин минава в прегръдки и галене.

LRM_EXPORT_20191105_205636-1024x768С котарак на плажа на Серик, Анталия

22.11

Най-сетне сме на морето. След вчерашния ден прекаран от сутринта до вечерта на пътя, изобщо не ни се бърза. Плажът пустее, а времето е страхотно. Става дори за къпане, водата хич не е студена. Така, че не му мислим много и се мятаме в Ак дениз (тоест Бяло море). 🙂

Потегляме едва към три следобед. Това се оказва май грешка, като се има предвид, че смятаме да заобиколим Анталия, един от най-големите градове на турското Средиземноморие. Курортът е пуст и докато се чудим по кой точно път да тръгнем към главния и Серик, виждаме селско автобусче. Билетът за 15-те км. до Серик е само 4 лири (1,20 лв.) и решаваме да се качим. Рейсчето минава по всяка възможна улица, както и през вилна зона с луксозни летни къщи, сега всички празни. В Турция всеки трябва да си има къща или апартамент някъде по морето. Интересно, че само на пет километра навътре от плажа, преминаваме през страхотно традиционно селце с каменни къщи, сякаш недокоснато от туризма, в свой собствен едновремешен свят. Забулени ханъми слизат от автобусчето и тръгват към къщичките си.

LRM_EXPORT_20191105_205836-1024x768Курортно средиземноморско градче

Шофьорът ни оставя почти накрая на Серик. Отбиваме се през един супермаркет и се запасяваме солидно с продукти за трека, който планираме да започнем от утре. Провизиите включват тахан, маслини, хляб и нахут – преминаваме на турска средиземноморска диета. От края на Серик ни спират само камиони, натоварени със захарна тръстика. Захилени сирийци много искат да ни качат, въпреки че са само за пет километра извън града. Толкова са готини, че накрая се съгласяваме. За оставащите 30 км. до Анталия ни качва тежкар, ловджия. За зла беда се оказва, че той е до квартал в съвсем самото начало на мегаполиса, а около града няма същинско околовръстно. На всичкото отгоре вече се стъмва. Попадаме във възможно най-ужасяващата ни ситуация по оцеляване в градски условия. Чудим се, интересно как хората намират сигурност и комфорт в градовете и са като риби във вода в бетонната джунгла, а пък дивата природа ги плаши и често въобще не могат да си представят как биха оцелели два, три дни в гората, далеч от други хора. А ние сме точно на обратното. Нашата естествена среда е в дивото, където се чувстваме като у дома си, в пълен покой и сигурност. Влизането и излизането, а недай си Боже замръкването в град направо ни хвърля в ужас и коства всичките ни сили как да се измъкнем най-бързо или намерим подходящо място за спане.

И така, започва мисията по прекосяване на Анталия. Наоколо се виждат само молове, различни автокъщи, метро, Декатлон, всички видове мега маркети … Колите фучат в четири ленти, но минават и автобуси в локалното платно. Качваме се на маршрутка до река, където на картата има голяма детелина и шосе, което служи като околовръстно, макар че всъщност минава през града, но поне не през центъра. Момчето шофьор не ни взима пари за двата километра. Забелязваме, че покрай нас минава наземно метро. Проследяваме маршрута му и забелязваме, че минава горе-долу по средата на града, близо до околовръстното. На бариерата обаче не продават билети и чичкото не иска да ни пусне без карта. Едно момче ни се притичва на помощ и плаща с неговата карта. Отказва после да вземе парите. След една дузина спирки достигаме нашата, вече прекосили успешно наполовина града. Впрочем Анталия и хората ѝ изглеждат толкова модерно, че изцяло изгубваме ориенталското усещане от дядовците с потурите от провинциалните градчета. Близо 80% от жените по улиците на носят забрадки. Точно си мислехме, че турците са доста затворени и традиционни, но явно в големите градове нещата са съвсем различни.

От т.нар. от нас “околовръстно” се заемаме да търсим друг транспорт към края на града. Бързо откриваме автобусна спирка, където спират тези които са към последния квартал  на Анталия – Коняалтъ. Тук отново се повтаря същата история с картата. Няма билети, трябва да имаш карта. Друг човек с готовност плаща за нас и отново, почти обидено отказва да приеме парите ни. В Коняалтъ мъките продължават. Автобусът всъщност е само до централната част, а от там до пристанището и края на града има още бая. Лошото е, че нямаме интернет и не можем да потърсим транспортна карта на стотиците автобусни линии. Налага се на случаен принцип да следваме упътванията на хората, които едва, едва поназнайват английски. Качваме се, но след няколко спирки рейсът завива в друга посока. Налага се отново да търсим. С петото превозно средство достигаме района на пристанището. Изумителното е, че преминахме града изцяло безплатно 🙂

За беда завалява дъжд, който започва да се усилва все повече. 9 часа вечерта е и в това положение оставяме финалните 2 км. до главния път за Кемер за утре. Насочваме се към централния плаж на Коняалтъ, който е на 300 метро от нас. Зад плажа се строят ултра луксозни сгради и жилищни комплекси, но има хубав парк и цяла алея с паркирали каравани. На крайбрежната улица, в малко капанче за чай питаме дали можем да си опънем палатката на полянката до тях. Те без да се замислят отговарят: “но, разбира се”. Точно разпъваме, когато пороят ни удря с пълна сила. Вятърът така задухва, че огъва едната страна. Все пак бурята отминава бързо и ние се унасяме в сън, смазани от градската одисея.

LRM_EXPORT_20191105_210305-1024x768Бивак на централния плаж на Коняалтъ

  1. – 24.11

Правим си малка разходка по крайбрежната алея на Коняалтъ, в търсене на място за зареждане на телефона. Модерни джогери подтичват покрай изоставените вече каравани. В квартала цари спокойствие, сякаш не сме до мегаполиса Анталия, който между другото е от срещуположния край на залива. Но над него се  стеле отровно зеленият език на смога, в посока към морето. За щастие ние сме откъм дивата страна 🙂 .

LRM_EXPORT_20191105_210502-1024x768Смогът на Анталия

Позабавяме се малко заради стриктна бензинаджийка, която първоначално отказва да ни налее малко бензин в пластмасова бутилка за Нафтечко. След около два километра ходене пеша най-сетне официално сме извън Анталия, на позиция за автостоп. Първо ни качва капитан на туристическо корабче до градчето Кемер, за около 20 км. Говори ни на руски. После докато вървим, без да махаме, ни спира камион, който пък ни откарва до разклона за село Текирова за още 15 км. От тук започва известният Ликия трек, по който смятаме да повървим, за да усетим истинския дух на беломорското крайбрежие.

Интересно да се знае:

Ликийският път е дълъг около 500 км. и минава по планинската крайбрежна ивица между Анталия и Фетие по живописни пътеки и черни пътища, изпълнени с руйни от древногръцко, римско и византийско време.

И ето ни в село Текирова. За наше изумление селото не е презастроено с грозни бетонни хотели, а напротив. Покрай малките, красиво декорирани с цъфнали храсти улици са разположени елегантни къщички. Сезонът е свършил и сега улиците са пусти. Ние спираме само за минута до супермаркет, за да си купим кило мандарини. Докато преминаваме покрай затворените заведения и магазини предлагащи с надписи на руски език зимни кожени палта, към нас се присъединяват глутница кучета. Така ескортирани поемаме по ново изкопания върху пътеката на трека черен път. Планината е обрасла със средиземноморски вид ела, окичени в ярки жълто-зелени иглички върху разкривените си стволове. Малко сме се презапасили с продукти и раниците ни смазват.

LRM_EXPORT_20191105_210606-1024x768Плаж Текирова

На първия залив се намира плаж Клеопатра. За съжаление чешмичката е пресъхнала. Гората е заградена и поради близостта на цивилизацията е засипана с боклуци. След час, два обаче се озоваваме на неземно красивия плаж Текирова. Гигантските причудливо разкривени дървета стигат до засипания с едър, черен пясък плаж, в който се блъскат кристално сините води на морето. Боклуците, за турските стандарти, не са много. Намираме си страхотно място за палатка под един гигантски бор, близо до църцорещата чешмичка. От шестте кучета, които ни следваха остана само една рижава кучка, която кръстихме Ана. Тя продължи да ни следва неотлъчно и през следващите няколко дни.

LRM_EXPORT_20191105_211557-1024x768Залез на плаж Текирова

По-късно, от другата страна на трека се появяват трима украинци, които опъват палатката си до нас и вечерта се присъединяват към огъня ни. Ние си бърборим до късно с тях, които с присъщата сянка по лицата за хора преживели войни и мъки, ни разказват за военния конфликт в Донецк, от където те са родом и за разбиването на една от най-проспериращите области на Украйна. А кърваво червената пълна луна ни осветява от горе безмълвна.

LRM_EXPORT_20191105_211743-1024x768Лагер на плаж Текирова

На следващия ден времето е страхотно и решаваме да останем на приказния плаж. Време е и за малко хигиенизация. Правим си леген от изхвърлена пластмасова туба и изпираме всичките си дрехи. Къпем се в морето. Тренираме кунгфу. И за разнообразие си сготвяме хумус, който много се харесва на украинците. Вечерта пак огън, пак приказки и размазвация 🙂

LRM_EXPORT_20191105_211954-1024x768Заливче по Ликийския път

25.11

Днес ни очакват 15 км. преход до село Чъралъ. Горският път се вие нагоре надолу по хълмчета обрасли с жълтозелени борове, покрай едно от друго по-красиви скалисти заливчета. Стигаме до последния голям плаж обитаван от растафарианец, живеещ в бус с кучето и големия си плюшен мечок. В съседство рибари с джипари редят голяма софра. Срещаме и малка група от турски туристи, както и няколко двойки руснаци. Плажът за съжаления целия е в боклуци, но след него пътят се превръща в горска пътечка и боклуците секват.

LRM_EXPORT_20191105_211904-1024x768Плажчета по маршрута

Изкачваме се по скалистата пътека покрай още няколко живописни заливчета. От възвишението се разкрива село Чъралъ. Изумени сме, че няма нито един висок хотел, а само красиви къщички тип бунгала. Заливът и плажа са дълги около 4 км. Всичко изглежда райско красиво с палмите и натежалите с оранжеви мандаринени топки дървета. Плажът е предпочитано място за снасяне на яйца от морска костенурка и е защитена територия.  Извънземно спокойствие. Срещаме няколко доста авангардно изглеждащи личности. Очевидно е любимо място на алтернативни хора.

LRM_EXPORT_20191105_212117-1024x768Чарълъ и плажът на Олипмос

В края на селото се намират руините на древния гръцки град Олимпос. Обаче вече се стъмва и грохнали от шест часовия преход разпъваме палатката съвсем в края на плажа, под останките на крепостната стена на старинния град. Размножителният период на костенурките отдавна е отминал, така че се надяваме, че няма да притесним някое закъсняло костенурче 🙂

LRM_EXPORT_20191105_212250-1024x768Римски саркофаг с Медуза, изобразена на капака

26.11

Тъй като сме опънали палатката точно до табелата, забраняваща къмпингуване, ставаме с изгрева и събираме всичко. Това, че няма боклуци и джипове на рибари с дънеща турска музика на плажа ни кара да си мислим, че може би тук контролът е по-строг. Наистина след около час минава униформен от охраната и изрично ни предупреждава да не опъваме палатка.

Днес преходът ни започва по дерето на реката, където именно се намират древните руини. Оказва се, че има вход  20 лири (6 лв.), но милата жена на билетното гише ни казва, че ако вървим по Ликийския път можем да заобиколим от другата страна на дерето и да влезем без билет.

LRM_EXPORT_20191105_212630-1024x768Из Олимпос с кученцето ни придружител

Крачим радостно из гъсто обраслите руини – през банята на Веспасиан, по главната улица, през амфитеатъра, покрай саркофази с надписи на латински и гръцки, некрополи … Сякаш сме се пренесли във времето и можем да си представим идеално как е изглеждал града в разцвета си. Сякаш всеки момент ще изскочи зад ъгъла някой центурион или патриции в бяла тога. Странно, че до сега останките от древни градове не са ни въздействали толкова силно. Може би заради дългото пътуване или пък нещо друго, сетивата ни сякаш са се изострили и усещаме духа на миналите епохи съвсем осезаемо. Представяме си как днешните градове някой ден ще изглеждат по същия начин.

LRM_EXPORT_20191105_212534-1024x768LRM_EXPORT_20191105_212837-1024x768Врата на гробница

LRM_EXPORT_20191105_212751-1024x923LRM_EXPORT_20191105_212422-1024x768LRM_EXPORT_20181129_173141-1024x768Некропола

Толкова ни е интересен сблъсъкът с римската история, че неусетно минават близо два часа докато обиколим всичко, залисани в полета на въображението. След като стигаме до горния вход на Олимпос се оказва, че сме изпуснали началото на пътеката, а чичката на гишето не иска да ни пуска обратно без билет. Но в крайна сметка друга служителка се застъпва за нас и влизаме пак. Най-сетне откриваме маркировката на Ликийския път и пътеката, виеща се през некропола нагоре по хълма.

LRM_EXPORT_20181129_173116-1024x768LRM_EXPORT_20181129_174402-1024x768Преход сред саркофази

Както почти всяка вечер в последно време започва да ръми. Забелязваме, че ни остават по-малко от два часа дневна светлина. Според картата следващите 2-3 часа нагоре по пътеката няма източници на вода, така че решаваме да се установим в гората, над градчето от римски гробници и саркофази. Кученцето Ана продължава да ни следва неотлъчно вече трети ден. Най-забавното е, че когато бяхме изгубили пътеката, тя седеше и ни чакаше да се върнем 🙂

27.11

Денят не се очертава особено лек. Очакват ни 16 км. през планините към село Адрасан, а небето се е начумерило, готово да ни къпе с прохладните си води. Въпреки, че е облачно и е краят на ноември, все пак температурите са към 18 С и никак не е студено. Освен всичко трябва да мъкнем и повече вода, защото първите 3-4 км. няма чешми и поточета, а пък и раниците ни все още са тежки с провизии.

Поемаме бавно нагоре. За наше учудване вместо обичайната гора от светлозелени искрящи борчета с чадъровидни корони, гората изцяло се променя в субтропична, пълна с причудливи дървета с гладки като кабели оранжеви кори, мъхове и лишеи. Влагата е висока и още преди да е заваляло сме мокри  от потенето и влажния въздух. По някои от дърветата растат малки червени плодчета, които забелязваме, че Ана си похапва. Опитваме ги и се оказват захарно сладки, със страхотен аромат. Но предпочитаме да не се отпускаме прекалено с експериментите.

LRM_EXPORT_20181129_173426-1024x1365Странни гладки като кабели дървета

LRM_EXPORT_20191105_212934-1024x768Сладък ядивен плод от гората

След около два часа катерене минаваме превала и започваме спускането към Адрасан. Вече сме съвсем мокри от ръмежа. По високото има пасбища (яйла на турски). По това време на годината обаче не срещаме нито овчари, нито пък туристи. Още няколко часа и достигаме селото, чиято долина е заета цялата от парници. На предна линия до плажа има няколко приятни вили, хотелчета с палми, смокини и нарове в дворовете. Но сега извън сезона всичко пустее. Подслоняваме се под покрива на едно хотелче, изчаквайки вечерния порой да поспре. И на този плаж е забранено да се опъва палатка. Но само на километър има диво заливче с малко плажче. Така че се отправяме натам след като пороят спира за малко. Денят преваля. За наша тъга, но и облекчение Ана ни напуска, явно вече примряла от глад след четири дни на вегетарианска диета.

LRM_EXPORT_20191105_213117-1024x768Плажче в залива на Адрасан

LRM_EXPORT_20191105_213027-1024x768Лагер до Адрасан

28.11

Цяла нощ вали като из ведро. Тайно се надяваме, че като се събудим ще изгрее слънце и ще се къпем в изумително кристалните изумрудени води. Отваряме с трепет ципа на палатката и с оклюмали носове го затваряме пак. Не само, че оловни дъждовни облаци се диплят плътно, ами започва отново да ръми. Налага се да поизчакаме.

В пролуките между ръмежите се изнасяме обратно в селото и даже сядаме малко на интернет в едно хотелче. После преминаваме цялото село по крайбрежната алея и най-накрая намираме едно отворено магазинче, от което си купуваме хляб.

Започваме прехода чак в 2 следобед. Очакват ни 13 км. към фара на полуостров Гелидония. Пътеката минава през борови гори, над скали, през сипеи. От многото камънаци по нея се уморяваме по-бързо от обикновено. След три часа си мислим, че вече почти достигаме фара. Решаваме да проверим с gps-a. Оказва се, че остават още 3,5 км. Небето така е притъмняло, готви се да удари доста мощен порой. Около нас святка, а и започва да се стъмва. По интуиция знаем, че трябва да спрем в първия изпречил ни се бивак. Още не сме свършили с разпъването, когато сякаш някой отвърта кранчето за секунда над нас и ние не успяваме да се скрием истински. Но все пак всичко завършва добре 🙂

LRM_EXPORT_20191105_213210-1024x768Островче около нос Гелидония

LRM_EXPORT_20191105_213316-768x1024

По каменистата пътека

LRM_EXPORT_20191105_213641-1024x768Килим от червени игрички в гората от средиземноморска ела

LRM_EXPORT_20191105_213411-1024x768Бивак преди да ни удари дъжда

29.11

Време е за последната отсечка от прехода. Ставаме рано и направо, без закуска, се отправяме към фара. Небето отново е сиво и предвещава мръчкав, мокър ден. След час и половина, със стръмни изкачвания и спускания, достигаме носа на полуострова и самият фар. Сядаме да хапнем хляб и тахан на беседка, заобиколени от тонове боклуци, оставени от турските туристи. Източникът на вода – цистерна за събиране на дъждовна вода, е отвратително замърсен с пластмасови бутилки и разлагаща се мъртва риба.

LRM_EXPORT_20181129_173122-1024x768LRM_EXPORT_20181129_173126-1024x768По ликийския път

LRM_EXPORT_20181129_173145-1024x768Полуостров Гелидония

LRM_EXPORT_20181129_173122-1024x768В дивата част на полуострова

LRM_EXPORT_20181129_173112-1024x769Скални острови в Средиземно море

От фара полегата лесна пътечка отвежда до черен път след километър и нещо. От тук до село Карайоз ни оставят 6 км. За последните 3 обаче ни качва млада двойка. Ето, че завършихме 65 километровия преход Текирова – Карайоз. Ликийският път продължава още поне 200 км. по крайбрежието. Но с тези дъждове и зовящата ни България май ни е време да се забързаме.

2019-11-15 18.08.13.pngОтсечката, която извървяхме от Ликийския път 

От селото тръгваме пеш по пустеещия асфалт, надявайки се да мине кола. Междувременно си набираме няколко гигантски сладки нара от дърво на улицата. Както си вървим забелязваме как над селото и околните планини започват да се скупчват черни, страховити облаци. Цветът им е заплашителен и нереално тъмен. Коли почти на минават, но все пак се надяваме някой да ни вземе и спаси от приближаващата буря. Това обаче не се случва.

LRM_EXPORT_20181129_173136-1024x768Задава се страховита буря

Прокапват първите ситни капчици и след броени минути започва същински водопад. На отбивката, на която стоим няма никакъв завет или дори по-голямо дърво. Разпъваме над нас платнището за дъжд на палатката, като го придържаме с ръце. Скоро сме вир вода. Вятърът ни вледенява. И както е известно, шансовете за стоп по време на дъжд намаляват. Хората не желаят и капка да им падне на главата, спира да ги интересува, че някой стои на пътя целия подгизнал. Важно е те да са на сухо.

Минава почти час. Мълчаливо стоим под леещата се вода като биволи, ноо сме се замислили над друго нещо. Скоро интензитетът на пороя намалява. Решаваме се да тръгнем, с платнището над нас, към по-подходящо място за укритие. След около километър достигаме малко плажче с дървени масички и барбекюта за пикник. Няколко номада живеят в шатри над пътя. Има и малка джамийка.

LRM_EXPORT_20181129_173151-1024x768Тайфунче в морето

Правим си навес от платнището и пием чай, за да се стоплим. Скоро дъждът съвсем спира. Но ние сме така прогизнали и уморени, че решаваме да се установим тук за през нощта, още повече, че вече е късен следобед. Палаткуването е забранено, но тъй като няма жива душа и е извън сезона, предполагаме че няма да имаме проблеми. Все пак се позиционираме на по-скришно място в гората. Интересното на този плаж е, че е забранена консумацията на алкохол. Всъщност в Турция доста хора пийват биричка и друг алкохол на открито. В това отношение може да се каже, че страната е една от най-светските мюсюлмански държави.

30.11

На сутринта гледката към оловно сивото небе ни депресира. Вече започва да ни идва твърде много все да сме мокри. Няма и как да изсушим дрехите си и влажните чували. Цветин отива до номадите да остави батериите да се зареждат, а те го черпят чай.

След като вече сме прибрали целият багаж става чудо. Слънцето изгрява приветливо и облаците напълно изчезват. Вадим някои неща да се поизсушат и лягаме да се печем, примрели от кеф.

LRM_EXPORT_20191105_213824-1024x768Плажчето, на което спахме след село Карайоз

Обратно на пътя. Не след дълго едно странно чиче, което отива при любовницата си чак до Финике, ни взима на стоп. Оказва се, че и той самия е стопаджия пътешественик. Обиколил е Грузия, Иран и Азербайджан на стоп.

Финике вместо типичен град с блокове, се оказва адски приятно градче с ниски къщички, марина, красиви алеи с палми и приятни кафененца. Едно от най-хубавите градчета по Средиземноморието в тази част. С последните си три лири купуваме три хляба. И точно се чудим дали ще успеем да оцелеем на тахан и хляб още два, три дена, когато разбираме, че мама ни е превела пари и този път няма да се мре 🙂 За цялото пътуване от близо четири години, този месец ноември беше с най-окастрен бюджет (от едва 150 лв. за целия месец). Но пък мина страхотно.

LRM_EXPORT_20191105_213952-1024x768Марината на Финике

LRM_EXPORT_20191105_214104-1024x767В далечината се виждат планините, които прекосихме пеш

От Финике ни взима камионче и то същото, което беше ни качило от Анталия до Текировка. Шофьорът отива до съседния град Демре (в древността името му е било Мира), където е бил епископ св. Николай, известен още като дядо Коледа. Градчето изглежда скучновато. От всичкото на горе и стопът зацикля. Минава близо час преди колоритен яхтаджия да ни качи за двадесетина километра, но поне излизаме от населеното място. Следобедните облаци започват да се диплят наоколо и постепенно притъмнява. След още продължително чакане идва и нашата кола – ултра луксозен джип към Каш. Мъжът вътре ни разказва, че има маслинови градини, от които вадел по петнадесет тона от всяка една и собствен залив на Мармарис.

Слизаме в центъра на градчето, което е много приятно, със средиземноморски тип къщички. Гледката към отсрещния гръцки остров и залива с начупени зелени контури е незабравим. Запасяваме се с малко храна от супера. Когато излизаме отвън цветът на небето ни паникьосва. Още по-черно е от онзи ден. Сякаш някаква природна катастрофа всеки момент ще ни изличи от лицето на Земята. С тичане се засилваме към близкия хълм на красив, обрасъл с растителност полуостров, дълбоко врязващ се в морето. Интересно, че не е застроен, а е толкова близо до центъра. Скриваме се в горичката и опъваме палатката под маслиново дръвче, с гледка към марината. Странно, но точно над нас остава дупка без облаци. Дъждът така и не идва. Суха нощ и малък пир под маслините …

01.12

Днешният ден е истински подарък за нас. Небето е чисто и синьо. Слънцето огрява първо залива със стотината яхти на пристанището и бавно достига до нас, карайки ни да отделяме големи порции ендорфин в кръвта си. Пресичаме по тясна пътечка маслиновото хълмче и се озоваваме пред напълно запазен амфитеатър. Не много успешно се опитваме да завържем разговор с двойка хипита от Турция, разпънали палатка до сами руините. Последвалата разходка превръща градчето Каш в едно от най-любимите ни. Виещи сокаци с малки стари къщички отрупани с цветя, старинна джамия, малък пристан и приятни заведенийца обгърнати в спокойствие и светлина. Атмосфера на лежерност. Някак си не ни се тръгва в този слънчев и топъл ден. Обикаляме насам, натам изпълнени с необяснимо щастие.

LRM_EXPORT_20191105_214236-1024x768Марината на Каш от нашето спално ложе

LRM_EXPORT_20191105_214525-1024x768По уличките на Каш

LRM_EXPORT_20191105_214724-1024x768Джамия на централния площад (виждате ли червената раница?:))

LRM_EXPORT_20191105_214839-1024x768

На излизане от града решаваме да се топнем в Бяло море, може би за последно и да се попечем на тясно плажче. Каш също не иска да ни пусне – стопът доста се закучва. Но на края ни спира точната кола с интересна двойка – азербайджанска психоложка и собственик на ресторантче от съседното градче Калкан. Илаха е страшно симпатична девойка, която говори перфектен английски и не можем да спрем да си бърборим както за Турция, така и за нашите впечатления от Азербайджан. В последствие готвачът Махмуд ни поканва да гостуваме в къщата му. Нито веднъж не сме пребивавали в турска къща и приемаме с охота. Градчето Калкан, което се намира на следващия залив, се оказва не по-малко приятно. И то е спокойно и осеяно само с малки къщички и хотелчета. Чувстваме се като Тарзановци попаднали в цивилизацията. Не сме се къпали с топла вода от 20 дена. Всичките ни дрехи смърдят на пушек. И направо се захласваме пред телевизора с висока резолюция и кадрите заснети с нови модерни техники по National Geographic.

Вечерта с хазяите на Махмуд си правим барбекю на терасата, пред градината с портокали и мандарини. Ядем лаваш със салата и печени патладжани, чушки и гъби, а нашите хора унищожават тонове кюфтета. Къпем се, перем и подготвяме блога до 4 сутринта.

LRM_EXPORT_20191105_215203-768x1024

Калкан

02.12

Отвикнали от мекотата на леглата и електронните дразнители, не спим добре. Събуждаме се чак към 11. Махмуд ни кани на закуска в страхотно традиционно заведение, пекарна с какви ли не вкусотии – банички, хлебчета, сладкиши, мед, масло, маслини, пържени яйца и по няколко чая за всеки.

LRM_EXPORT_20191105_214937-1024x768С Илаха и Махмуд на закуска

Правим двучасова пълна обиколка на Калкан, предпочитан от английските туристи заради приказните малки барчета, ресторантчета и старинни къщи.

LRM_EXPORT_20191105_215350-1024x768LRM_EXPORT_20191105_215022-1024x768LRM_EXPORT_20191106_104737-1024x768LRM_EXPORT_20191105_215503-768x1024

По улиците на Калкан

Нашите хора ни закарват до близкия плаж Патара, който е дълъг цели 20 км. и е най-дългият в Турция. Покрит е със ситен пясък и е обичано място за снасяне на яйца от морските костенурки, поради което е абсолютно незастроен и защитена зона. Тук в миналото се е намирала древната столица на провинция Ликия, така че е осеяно с множество руини.

LRM_EXPORT_20191108_104617-1024x768Най-дългия плаж на Турция – Патара

Махмуд успява да се спазари на бариерата на входа и минаваме само с един билет всички ( 20 лири – 7 лв.). Приятно изненадани сме от невероятно запазените руини, които сякаш наистина те пренасят в отминали епохи. Амфитеатър, стадион, бани с гимназиум за упражнения, мраморни колони, павирани улици и почти напълно запазено зданието на булевтерион-а, където са се вземали решенията по наболелите въпроси. Монтескьо в съчинението си “За духа на законите” говори за Ликийската лига, като за най-ранното идеално демократично правителство и конфедерация (1-ви век пр.Хр.), чието събрание се е провеждало в средата на площада. Две хиляди  години по-късно целият свят, не само Европа, следва моделите на законодателство и държавност на тези хора. Потъваме в размишления и се налага нашите хора да ни чакат. Не успяваме за час и половина да обходим всичко.

LRM_EXPORT_20191106_105726-1024x768Римски път

LRM_EXPORT_20191108_104814-1024x768Амфитеатърът, без който не минава нито един римски град

LRM_EXPORT_20191108_104929-1024x768Булевтерионът на Ликийската лига, на който дължим първата идея за демокрация в света

LRM_EXPORT_20191108_105105-768x1024

Колона с йонийски капител

По-късно Махмуд и Илаха ни оставят на разклона на главния път. След 15-минутно чакане ни качва мъж до следващия по-голям град Фетие на 70 км. От средата на плажа Патара свършва провинция Анталия и започва Мугла и Егейско море. Фетие не изглежда толкова романтично като Каш и Калкан, но също е приятен. Няма големи хотели, нито жилищни комплекси  в стил китайски реализъм. По крайбрежната улица е пълно със заведения, от където звучи западна музика. Модерни турци разпускат на по чаша червено вино. Плажът е от черен пясък. В морето се изгубват сред маранята групи островчета и хълмист нос. Докато се чудим дали да разпънем бивака в изоставено заведение към края на плажа, настава дандания. Група местни разрешават спор за собствеността на разбит фургон с крясъци, сопи и юмруци. Ние решаваме да сменим мястото с по-безопасно. Опъваме палатката до автобус и каравана. Нощта минава спокойно в прегръдката на меката земя.

LRM_EXPORT_20191108_105321-1024x767Плажът на Фетие

03.12

Странните шеги на Вселената ни намигат и тази сутрин. На няколко метра от палатката се въргаля обвивка от вафла Боровец. По цялото безкрайно турско крайбрежие, на целия няколко километров плаж, тази обвивка стои точно пред нашата палатка ?! Шансът е едно на милион, но както често се случва в нашата реалност, изключенията надделяват над правилото 🙂

По обед сме на пътя, но стопът е ужасно протяжен. Мислехме си, че след като сме се включили към магистралата, започваща от Фетие, ще има повече трафик и ще е лесно. По пътя от Анталия до тук, криволичещ от градче на градче през планините, сега извън сезона почти няма коли. Камиони също, защото те минават по друг път, по във вътрешността. За три часа изминаваме едва 50 км. и то с три различни коли. Даже още не сме достигнали областният град Мугла, който бяхме планирали да минем още преди два дена. Все пак късметлийската кола се появява – млад бизнесмен със спортно Субару, тръгнал към Истанбул. Вече не ни се вярваше, че ще успеем да изминем 300-те км. до Селджук, където се намират руините на Ефес, последната забележителност, която искахме да посетим преди да отпрашим с пълна газ към Бг.

LRM_EXPORT_20191108_105440-1024x768Покрай пътя – сергии за мандарини и нарове

След разклона за красивия полуостров на Мармарис, пътят се качва на скучновато, студено плато и се отделя от морето чак до Измир. Преминаваме около Мугла по околовръстното. След градчетата със забавни имена Ятаган и Боздуган започва зона с приказни скали. Не сме успели да им се възхитим напълно, когато достигаме следващия областен център Айдън – мегаполис с ужасяващи стотици високи блокове и всякакви индустрии. Какво облекчение, че минаваме транзитно и не ни се налага да седим зациклили в някоя промишлена зона. Сигурно щеше да ни отнеме часове да преминем през града. Вече бяхме започнали да се чудим къде ли са грозните блокове в китайски стил, които често виждахме из Анадола и по Черноморието, но бяха изчезнали в крайбрежната зона между Анталия и Фетие, където цареше красивият средиземноморски дух на сгушени бели романтични селца и градчета.

Нашият шофьор слиза специално за нас от магистралата, за да ни остави в Селджук. Направо не вярваме, че пристигаме даже по светло. Градчето е съвсем малко и много приятно. Навсякъде има стари джамийки, пешеходни улички с кафенета, ниски къщички. Насочваме се към дюлевите градини зад къщите. Откриваме идеална запустяла полянка с гледка към внушителна стара джамия и крепостта на Селджук.

LRM_EXPORT_20191108_123713-1024x768Отоманска архитектура в Селджук

04.12

Денят започва в 6 сутринта с азана (призива за молитва) от джамията, който огласява цялата околност. След четири години и стотици сутрини, започващи с “Аллах Уакбар” по тъмно, това все още продължава да ни е любимо събуждане. За нас това е зовът да ставаме, припомнянето, че сме в нова държава, пълна с хиляди тайни за изследване и време да се впускаме в откриване на Ориента.

LRM_EXPORT_20191108_105610-1024x768Утро в Селджук

LRM_EXPORT_20191108_123325-1024x768Закуска от ориз и коприва, набрана пред палатката

Пред джамията “Иса Бей” от 14 век има чешма, която използваме за сутрешен тоалет, съчетано с разглеждане на интериора и екстериора. Не знайно по какви причини, но в Турция има запазени изключително малко старинни големи джамии. Повечето са строени през 18 век или пък са съвсем нови. Монументални, забележителни джамии сме виждали само в Истанбул, Бурса и някой и друг град.

LRM_EXPORT_20191108_123606-1024x768Иса бей и съвременните му копия

От джамията минаваме през руините на гигантска базилика, построена от император Юстинян 1 през 6-ти век, на мястото където се смята, че е бил погребан апостол Йоан (един от 12-те ученика на Исус Христос). Апостол Йоан и Дева Мария живели дълги години в Ефес, след възнесението на Христос. Руините са с вход 15 лири (5 лв.), така че ги оглеждаме само отвън. След базиликата е време да се насочим към същинските руини на античния Ефес, на 2-3 км. извън градчето. Поемаме с бодра, ентусиазирана крачка пеш към тях.

Интересно да се знае …

През 1-2 век сл.Хр. Ефес бил най-проспериращият град на Мала Азия и втори по важност след Рим в цялата Римска империя. Тук живеели 400 хил. човека, което дори за съвременните градове си е голяма цифра, камо ли за Античността. Имало храмове, учреждения, стадиони, бани … В Ефес процъфтявала и културата. Градът е бил известен с едно от седемте чудеса на Света – монументалният храм на Артемида Ефеска. Култът към богинята Артемида, наричана в римския пантеон още Диана процъфтявал в предхристиянски времена. Тази Артемида е богиня на плодовитостта, заради това често изобразявана с много гърди и е различна от древногръцката, която е богиня на лова.

LRM_EXPORT_20191108_124602-1024x768 Руините на Ефес

Направо не знаем къде се намираме. Не можем да повярваме, че тук са се разхождали апостол Йоан, апостол Павел, Дева Мария. Че сме във втория по важност град на Римската империя. Че точно където стъпваме са крачили императори и патриции. Че най-грандиозният храм на елинистично-римския свят е под краката ни. Достигаме до мястото на храма на Артемида Ефеска. Тук няма входна такса, но пък и няма почти нищо за гледане, почти нищо не е останало от храма. Самотна реконструирана колона се мъдри на полянката. Все пак чувството, че сме точно тук е велико. Като малка хиляди пъти бях препрочитала описанията на “седемте чудеса на света” и ето, че сега сме пред едно от тях. Тук са се стичали хиляди хора от всички краища на света на поклонение и от интерес.

LRM_EXPORT_20191108_124002-1024x768Жалките остатъци на едно от седемте чудеса на света – храма на Артемида Ефеска

Продължаваме нататък още километър. Тук всичко е оградено с телени огради, камери, има дори и жандармерия с автомати. Все пак руините в Ефес са най-големите и значителни археологически разкопки от Римската империя. Знаем, че ще има вход, но ни учудва, че е чак 65 лири (20 лв.). Е, няма как, ще се наложи да се прониква по керванджийски, колкото и да е рисковано. От едната страна на руините се издига хълм, покрай който върви асфалтов път. Известно време се движим покрай телената ограда. Но ето, че събитията започват да се подреждат магически. Желязна врата, водеща към овощна градина зее приканящо. Шмугваме се незабелязано и изкачваме хълма. Оградата тук отдавна се е разпаднала, но трябва да изберем място за слизане, така че охраната да не ни забележи. Руините ясно се простират в полите под хълма. Разглеждаме ги една по една отгоре. Римският път с колонадите от двете страни, водещ от пристанището към амфитеатъра е направо главозамайващ.

LRM_EXPORT_20191108_124209-1024x768Библиотеката на Целз и главните улици на града

LRM_EXPORT_20191108_124345-768x1024

LRM_EXPORT_20181205_212401-1024x768Пътят на европейската цивилизация

Следваме тясна пътечка. Групите с туристи, залисани в селфита не обръщат внимание на двамата странни типа с клечки в косите, току що изскочили от шубраците пред храма на Адриан. Екзалтирано тичаме през храмове, дворци, аристократични къщи със запазени мозайки по пода, бани, запазени обществени тоалетни, където хората важно са седели един до друг на каменна дълга тоалетна чиния, над която течала вода …

LRM_EXPORT_20191108_125030-1024x768Римска мраморна тоалетна

LRM_EXPORT_20181205_212407-1024x768Латинският свят

…достигаме до най-запаметяващата част, фасадата на библиотеката на Целз – третата най-голяма библиотека в Античния свят, след Александрийската и тази в Пергам/Пергамон. Това вече ни довършва. Въздейства ни така, както когато се изправихме пред Тадж Махал. Белият мрамор, софистицираните орнаменти и запазени статуи, надписите на латински – невероятно, най-красивата и изящна фасада на сграда, несравнима с никоя във Виена, Париж или Рим. Ако до сега ни се е струвало, че Римската империя е толкова далечна, сякаш даже не съществувала, то сега живата ѝ реалност ни удря направо в земята. И странно, като че ли нищо не се е променило освен белите тоги и лавровите венци, днес заменени с костюми. Един свят съвършено подобен на нашия. Може би не случайно именно той е основата на съвременния.

LRM_EXPORT_20181205_212414-1024x769Библиотеката на Целз

LRM_EXPORT_20191108_124718-768x1024

Минаваме през Агората (главният площад). Иронично, но ние сме единствените посетители, които не са от далекоизточен азиатски произход. Двама траки и стотина жители на Китайската империя 🙂 Един китаец даже пее традиционни китайски песни в средата на амфитеатъра, бурно аплодиран от групата си. По-голямата част, като че ли не забелязват къде са, отдадени изцяло на селфита. Може би дори доста от тях не са и чували за Ефес преди да ги доведат тук ?! Е, важното е, че поне се забавляват хората 🙂

LRM_EXPORT_20191108_124910-1024x768Амфитеатърът на Ефес

LRM_EXPORT_20191108_133314-768x1024

Излизаме славно през южния вход и хващаме стоп обратно до Селджук. Бяхме си оставили раниците в едно хостелче и сега отидохме да си ги приберем. Хората там ни позволиха да ползваме wifi им и дори ни почерпиха чай. Вечерта се връщаме да преспим на нашата полянка.

LRM_EXPORT_20191108_123423-1024x768Крепостта на Селджук от палатката

05.12

След поредица от видения, болнава немска монахиня дала точно описание на местонахождението на къщата, където е живяла и се е възнесла Богородица. Десетилетия по-късно къщата бива открита точно там където тя я е посочила, с абсолютно същото описание. Легенди и предания в гръцко село, изселено след Първата Световна война, също потвърждавали това място близо до Ефес. Чрез въглеводороден анализ е доказано, че наистина е от І-ви век. Решаваме да отидем там преди да напуснем град Селчук.

Оставяме си раниците при хитър продавач на билети на автогарата, който се опитва да ни изпържи. Поемаме първо с автобус, после пеша и накрая на стоп към хълмчето, отстоящо на 6 км., от южната порта на град Ефес. На портала, въпреки че е официално действащ храм, градската управа е решила да изкара някой лев и има входна такса наскоро актуализирана на 25 лири (~ 8 лв.). За наше щастие човекът, който ни взе на стоп е професор от Кушадасъ и се спазари да ни вземат само по 10 лири.

LRM_EXPORT_20191108_133429-768x1024

Статуия на Богородица по пътя през планината

Интересно да се знае…

Юдаизмът, християнството и исляма  се наричат „Авраамови религии“и са монотеистични. Вярват в един Бог, който де факто е един и същ и за трите религии. В „Корана“ – свещената книга на мюсюлманите има специално отделени глави за Исус Христос и Богородица. Там Христос е признат за пророк и се описват множество от чудесата му, включително и непорочното зачатие на Дева Мария.

Поради скорошното откриване на мястото, то все още не е признато от Църквата официално. Къщата е малко каменно здание, изцяло запазено. С неописуемо енергийно излъчване е. Тук автобусите с китайски туристи са заменени с католически поклонници от Латинска Америка. Чуват се само възклицания: “Мадре мия“ пред статуята на Богородица. Земята около храма е на ордена на Капуцините и има малко женско манастирче съвсем близо до къщата. Всеки ден там се отслужва литургия сутрин и вечер. Това е едно от малкото места в Турция, където е разрешено.

LRM_EXPORT_20191108_133514-1024x768Къщата на Дева Мария в Ефес

Прекарваме известно време притихнали под дърветата пред къщата. Пълним си вода от свещения извор и поемаме по пътя надолу. Не след дълго ни спира двойка и за наше учудване жената се оказва киргизка. Прави ни впечатление, че жените от Средна Азия са по-ерудирани  и изглеждат по-наперени от туркините въпреки, че стандартът на живот в Турция е много по-висок.

Нашите хора ни закарват до града, въпреки че искаха да отидат само до античния Ефес. Решаваме за кратко да се отдадем на местни забавления – купуваме си хляб от традиционна пекарна и сядаме да изпием по чай с дядовците в локална чайна. Цветин отива да си подстриже брадата по турски модел при един невероятен майстор бръснар.

LRM_EXPORT_20191108_133702-1024x767Това му се случва на човек като прекали с черния чай :))

По пътя за излизане от град Селджук молим за интернет в заведение и разбираме, че нямаме хост за третия по големина град Измир, през който трябва да преминем. Вече е късен следобед и решаваме, че ще е по-разумно да останем да нощуваме още една нощ тук. Моткаме се по сукаците на града и в крайна сметка се оказваме под крепостта до старата джамия, където спахме и предишната вечер. Но този път сме на по-красиво място в маслинова горичка. Вечерта задухва вятър и става студено. Собственикът минава да ни види и захилено ни уведомява, че няма проблем да спим в имота му.

LRM_EXPORT_20191108_133833-1024x768Залез над крепостта

06.12

Предстои ни преминаването през Измир, няколко милионен мегаполис. Сравнително бързо ни качва симпатичен мъж право за натам. Пресичаме по-голямата част от града по магистралата и слизаме в квартал Бърнова точно до метро станцията. Този път сме се подготвили с информация как да излезем извън града на стоп. Благодарение на hitchwiki, сайт за стопаджии. Мисията този път се оказва много по-лесна, отколкото няколко часовото зачукване в Анталия. Просто си хващаме метро до последната спирка Алиага, което е градче на 60 км. извън Измир. Билетчето е само 6 лири (1,80 лв.).

В самия Измир, като че ли няма кой знае какво за разглеждане – модерен морски град,  второто най-важно пристанище след това в Истанбул. Крайно доволни сме как само за два часа стигнахме от Селджук до Измир, преминахме целия град и дори се отдалечихме от него на 60 км. Мислим си наивно, че за нула време ще стигнем до Чанаккале на Дарданелите (около 290 км.). На магистралата в Алиага обаче всички минават покрай нас сякаш сме прозрачни. На всичкото отгоре има студена вълна и излиза заледяващ вятър. След над час чакане едно камионче за Бергама (на 50 км.) най-сетне спира. Претоварено е с маслини и едва се тътри, а като капак решава да заобикаля по селски пътища, през безкрайните маслинови плантации, за да избегне станцията за мерене на тежестта.

В Бергама са старинните римски руини на Пергам, но нямаме време, така че продължаваме напред. Вятърът става все по-свиреп. Температурата сигурно е към 3-4 С и направо се тресем от студ. Сякаш колкото по на север се движим стопът става все по-зле и по-зле. Покрай нас префучават  десетки коли и камиони абсолютно незаинтересовано. Направо ми иде да се разрева от безсилие, но се успокояваме, че поне не вали и е слънчево. Минава пак почти час преди един мъж да ни качи до съседното градче, на двадесетина километра.

Тук няма вятър и настроението рязко ни се оправя. Въпреки, че е студено се чувстваме превъзходно и пълни с енергия. Стъмва се и преценяваме, че е по-добре да търсим място за спане някъде около магистралата. Съвсем неочаквано обаче ни спира кола и за наша голяма изненада шофьорът е жена. Първата туркиня, която ни качва на стоп! Тя ни откарва на още 30 км. напред до разклона за следващото градче. До пътя има идеална за бивак маслинова горичка. С радост приключваме „работният“ ден 🙂

LRM_EXPORT_20191108_134412-1024x767Забелзвате ли палатката сред маслините?

LRM_EXPORT_20191108_134719-1024x768

07.12

Събуждам се с физическо неразположение и въобще не мога да мръдна от палатката. Към 2 следобед все пак успяваме да съберем лагера и да застанем на пътя, отпочинали. Минава около половин час преди да ни качи мъж за град Бурхание. За щастие ни оставя на бензиностанция след града, от където бързо ни качва работник към разклона на Едремит. Мястото е много неподходящо за стоп – точно на входа. А и 90% от колите са за в града. След 20 минути чакане ни хрумва да хванем маршрутка до някое селище след Едремит. Попадаме на бусче, с което можем да изминем 40-50 км. до края на залива, само за 6 лири.

LRM_EXPORT_20191108_134556-1024x768Турски фламингота

Оказва се, че цялата ивица е застроена с хотели и летни къщи, молове и супермаркети. Явно това е някакъв неизвестен нам курорт. Вече почти на свечеряване бусчето ни оставя в края на последното селище Кючуккую. Като се има предвид колко късно тръгнахме, може да се каже, че все пак денят е успешен. Започваме да се оглеждаме за място за бивакуване, но Цветин ей така махва на първата появила се кола и тя взема, че спира. Скоро се возим със симпатичен мъж през възвишенията, от чиято северна страна лежи Чанаккале, главният град на Дарданелите. Достигаме град Езине и мъжът се отклонява към някакво островче, където съседът му, български турчин емигрирал през 90-те години ни кани на гости по телефона.

Езине е известен с висококачественото си сирене и по главния път има десетки магазини, продаващи маслини и сирене. Без изобщо да знаем къде всъщност е Езине и, че въобще ще минем от тук бяхме планирали да си купим такова сирене, понеже ни е любимо. Така че си купуваме една буца „езине пейнир“ и излизаме от града. Точно си набелязваме нещо като парк встрани от пътя и ето, че една маршрутка спира до нас. Шофьорът ни казва да се качваме безплатно до Чанаккале за цели 50 км. Втори път тази вечер, вместо да си легнем, най-неочаквано продължаваме напред към нови приключения.

Маршрутката ни оставя недалеч от центъра на града и достигаме фериботния терминал пеша. Ферито за Еджеабат от другата страна на протока е готово за отплаване. Купуваме набързо две билетчета по 3,75 лири (~1,20 лв.) и с чаша черен чай в топлото лоби се взираме в европейския бряг, украсен с масивна крепост.

Все още не можем да повярваме, крачейки по улиците на малкото градче, че вече не сме в Азия – континентът, където минаха доста години от живота ни. Опъваме палатката в борова горичка след Еджеабат, с изглед към Дарданелите. Неспокойна нощ. Много се вълнуваме от приближаването ни към България.

08.12

Днес е последният ни ден в Турция и въобще от пътешествието. Трябва да стигнем до Одрин (Едирне на турски), който е отстоящ само на 20 км. от границата с България. Едвам сме тръгнали по магистралата, когато без да махаме ни спира междуградски автобус. Шофьорът ни приканва да се качваме без пари, за около 20 км. до първото село. Разговаряме с леко смахнато момченце с добър английски, което отива на гости на баба си, чийто баща бил емигрирал от България преди стотина години.

LRM_EXPORT_20191108_185024-1024x768Дарданелите – стъпихме на европейска земя след 4 години!!!

Вървим по неудобен за спиране път по леко нанагорнище и махаме на фучащите автомобили. Не след дълго ни качва мъж, прибрал още един стопаджия, студент от Чанаккале. Вече сме в Тракия и гледките коренно се промениха. Маслиновите горички изчезнаха. Обширната равнина на полуострова между Мраморно и Егейско море изглежда незаселена. Навсякъде са се прострели само безкрайни житни ниви. Вече липсват типичните турски градове и селца.

За следващия стоп се налага доста да почакаме, въпреки че движението става по-натоварено. Взима ни камион за строителни материали до град Кешан, където има разклон за Гърция. Първоначално имахме идея да минем и през Гърция, но стопът се закучи дори и тук в Турция, така че не искахме да си разваляме завършекът на пътешествието с негативни емоции. За щастие следващият стоп е доста бърз. При това ни качва интересна персона – гледач на кучета от породата „турски кангал“, които са наистина огромни като мечки екземпляри. На снимката с най-скъпо продаденото му куче (за 75 хил.долара) се вижда, че главата му е над раменете на нашия човек.

За последните двайсетина километра до Одрин ни взима синеоко момче с майка си. В тази част на Турция има доста руси и синеоки, а често може да се види и някой рижав. Оставят ни в началото на града. Докато чакаме градския автобус за да се придвижим към центъра, Маги започва да скача обезумяла от радост – вижда автомобил с българска регистрация. След няколко с турска минава още един с българска. Така установяваме, че всеки десети автомобил в Одрин всъщност е български.

Пристигаме в центъра и сме изумени – Одрин също е направо български или поне така изглежда. 🙂 От всякъде се чува българска реч. По магазините и ресторантите има надписи на български. В огромната красива Сюлейманова джамия също има повече български туристи отколкото вярващи мюсюлмани. След толкова години по чужди страни сега ни е много забавно отвсякъде да чуваме българска реч.

LRM_EXPORT_20191108_185121-1024x768Сюлеймановата джамия

LRM_EXPORT_20191108_185644-1024x768
LRM_EXPORT_20191108_185233-768x1024

LRM_EXPORT_20191108_185352-1024x768Куполът на джамията. Забелязвате ли прозорците, които всъщност са огромни?

LRM_EXPORT_20191108_185449-768x1024

Видът на Одрин е изцяло различен от всички други турски градове в регионите, през които минахме. Това всъщност беше представата ни за Турция от преди. Малки улички, стари къщички, старинни джамии, десетки чайни пълни със старовремски дядовци. Не знайно по какви причини европейската част се оказва много по-ориенталска от почти изцяло модернизираната и новозастроена азиатска част. Минаваме и покрай българската църква „Св.Георги“, с много интересна архитектура, в която в неделя се отслужва литургия. Разположена е в доста екзотично и чисто циганско кварталче с шукарни ниски къщички и паркирани каруци пред някои от тях.

Правим финално пазаруване на дребни подаръци за близките. Когато си купуваме хляб от традиционна хлебарница, мила жена от опашката ни подарява част от сиренето си. Минаваме покрай старинен керван сарай, множество дюкяни и ресторанти, където разбира се клиентите пак са българи. Очевидно ние изглеждаме доста странно с раниците си и никой не се досеща за националността ни. Даже от една бензиностанция, от където си сипваме вода са сигурни, че аз съм арабин 🙂

Разпъваме си палатката в паркче до, познайте коя река ? – Тунджа. Близостта на България е толкова осезаема, че се въртим цяла нощ без да можем да мигнем. Последна нощ от пътешествието. Последно спане в палатка, Нафтечко и гозби в почернели тенджери …

LRM_EXPORT_20191108_185731-1024x768Лагер на Тунджа при Одрин

09.12

Навън вали есенно-зимен дъжд. Но при мисълта, че до един час можем да сме на българска земя, се мобилизираме. Сгъваме всичко набързо, макар и леко да се измокряме. Започваме да стопираме на първата бензиностанция извън града. На колонката до нас постоянно спират да зареждат български коли, но ние имаме принцип да не досаждаме на хората. Така че не ги заговаряме, а продължаваме да махаме с палец в дъжда. Не след дълго минава маршрутка право към границата Капъкуле и се мятаме на сухо вътре. Ето, че след 10 км. сме на контролно-пропускателния пункт. Километрична опашка от тирове чакат от над 24 часа, за да минат границата на ЕС. Похарчваме последните лири за баклавичка и халва. Минаваме пеша.

2019-11-15 18.11.57.pngМаршрутът от този пост

Пред нас се появява огромна табела на език, който на който не сме чели от четири години – „Република България“. Чувстваме се толкова странно. Започвам да се треса цялата и ме избива на рев. Граничарите ни попоглеждат странно и бързо ни пускат, докато ние ги гледам в прехлас. Цветин казва, че са толкова мили в костюмчетата си и с червендалестите си бузки, че искал да ги щипне по тях. Не съм си мислела, че митничари могат да събудят такова чувство на умиление в някого.

От другата страна, вече на българска земя, опашката от тирове е още по-дълга. Наоколо няма нито тоалетна, нито дори магазинче за заседналите с часове шофьори. Вървим пеша покрай мантинелата, но коли почти не минават. Подскачаме и си пеем. Все още не вярваме напълно, че сме на наша земя. Не минават и 15 минути и спира много симпатичен мъж, български турчин, треньор по борба. Откарва ни до Димитровград. Толкова се радваме да говорим с някой на български език. Всичко ни е безкрайно интересно. Какви точно думи ползват хората, какви са им мимиките и жестикулациите, как реагират, как се държат … Чувстваме се като антрополози от другия край на планетата, дошли в съвсем ново, непознато място, пълно с изключително интересни етноси. Хиляди чувства се смесват в експлозия от мисло-чувства. Тялото ни разпознава въздухът, дърветата, полята, реките, чиито елементи са първите градивни вещества на клетките ни от зачатие. 70-те % вода в нас познава себе си в потоците, минералите разпознават скалите околовръз, органичните молекули – житото, растенята и животните. Подсъзнанието също си спомня всяко поле, гора и планина, всеки пейзаж по тези земи, всички стъпки, приключения, екстази, лудости извършени тук и от където именно сме започнали това пътешествие до края на света, много преди да знаем, че то въобще е възможно.

Колкото и да сме се слели с цялата планета Земя, всичко в нас усеща, че е започнало живота си в тези земи и че носи техния печат и това не е някаква националистична патриотична вълна, носталгична идея или мисъл, а органическо, абсолютно осезаемо усещане за връзка. В същото време умът ни сякаш вижда всичко за първи път и с изумление и почуда разглеждаме, като туристи попаднали в следващата ориенталска, забравена от времето държава по азиатския път към Европа. След Турция магистралата ни се струва като тесен полузакърпен второстепенен път, което се подсилва и от ръждясалата мантинела. Сякаш бомба е паднала, подобно на Армения никъде няма никакви хора, само западнали сгради. Страната е ненаселена и рядко виждаме някое селца, което впрочем може би донякъде обяснява защо така обожаваме пустите страни като Монголия – полета и природа навсякъде.

Човекът ни оставя на отбивката на Димитровград, като преди това ни черпи кафенце в ОМV. Няма и една минута и първият минал тир набива спирачки в аварийното. Човекът е турчин от арабски произход, от региона на Хатай до сирийската граница. Кара товар за Франция. Така че сме с него чак до София. До последно автостопът е уникално изживяване. Шофьорът ни е адски ерудиран мъж. Има няколко книги на историческа тематика и конспирации, които са натрупани по таблото. Даже си е взел жълта жилетка за протестите във Франция и разпалено обяснява как щял да защитава работническата класа. Носи се и арабска традиционна музика. Това ни кара да продължаваме да се чувстваме сякаш все още сме някъде далеч в Ориента. Той също ни черпи кафе на ОМV. Няколко часа по-късно, все още по светло слизаме на околовръстното на София. В себе си нямаме нито една стотинка, така че продължаваме да стопираме застанали до табелата обозначаваща началото на града. Не минават и десет минути и симпатично момче ни сваля до Младост, от където се мятаме на 213 гратис, припомняйки си страха от лелките контрольорки от ученическите години 🙂

LRM_EXPORT_20181210_131558-1024x768Четири години по-късно влизаме в София по същия начин както излязохме

В центъра на София пикът на адреналиновата вълна така ни удря, че вървим като в транс, хилейки се глуповато постоянно. Въртим очи във всички посоки. Струва ни се, че всичко е много, много старо и някоя вещица е омагьосала града никога да не се променя със заклинанието “старее, но не расте”. Градинката на баба Яга, старата винаги там полицейска будка на БСФС, люпещи се фасади, задминаващи дори тези в Ереван, феерия от графити сякаш покрили с тънък спреен слой всеки сантиметър от сгради и магазини. Малки дюкянчета за дрехи, излезли от мода преди десет години. Все същите разбити плочки и тротоари … Всичко това е толкова мило. Още няколко метра по тях и ето ни пред входната ни врата. Като на сън натискам звънеца. В къщи никой не знае точната дата, на която се прибираме. Домофонът изжужава и вратата се отключва с “щрак”, изпълнено с високочестотен ентусиазъм и радост, спираща сърцето.

Така завършва едно пътуване до 180-тия меридиан, през цяла Азия и Океания, което продължи 3 години, 8 месеца и 5 дни. През пустини, джунгли, степи, тайга, планински масиви, морета, океани, острови и вулкани. Не за да завърши, защото пътуването никога не свършва, а за да започне едно ново 🙂

You may also like...

1 Comment

  1. не знам сега как става минаването от Кешан в Гърция, но преди няколко години се опитах да мина оттам пеш. И понеже границата е на река, турците не искаха да ме пуснат – ‘Yonanistan problem’. Сигурно е същото от Гърция към Турция.
    Иначе ако си с превозно средство – разбирай колело-става. Иди ги разбери

Leave a Reply