09.06.2018
Град (аймаг) Алтай е “силно застроен” с едва няколко сгради и стотици юрти, обособени в кварталчета. Има десетина “небостъргача” на по пет етажа, соц. площадче с паметник и няколко административни сгради и банки. Има обособени два жилищни квартала с 90 % юрти, а останалите 10 % са едноетажни къщички. Въпреки, че наблизо няма река, поради високата надморска височина се събират облаци, превалява понякога и всичко наоколо е в тучни пасища, което е станало и предпоставка за възникването на града.
Град Алтай
Ставаме доста късно. Докато правим закуската, пазачът вече е обърнал няколко чашки водка и се опитва да ни изрекетира за 10 $ !!! 🙂 Но удря на камък и без да настоява се прибира умърлушен в юртичката си.
Минаваме покрай новостроящ се (с нови китайски материали) будистки храм. Има и стар, който за съжаление е заключен. Днес е събота и из града обикалят модерно облечени младежи, създаващи странна комбинация между традиционното и модерното. Влизаме в магазинче, тип “1001 стоки”, да се заредим с продукти. Цените са доста ниски. Има ябълки, зеле, лук и моркови внос, както и всякакви зеленчукови консерви. На излизане вървим няколко километра, минаваме покрай двадесетина бензиностанции, внушителен брой за размера на градчето.
Ступи в двора на храма
Стопът обаче не е много обнадеждаващ. През интервали от по 5-10 минути минава по някое от типичните камиончета, които сме виждали паркирани пред юртите, очевидно отиващи някъде съвсем наблизо. Ние сме се отправили към следващия аймаг на около 380 км – Баянхонгор, но не минават коли пътуващи на далечни разстояния. Доста спират, някои ни искат заплащане, други отиват до забитото в степите градче Тайшир, на около 40 км. След няколко часово чакане, към 18 ч решаваме да променим стратегията и да се качим на следващата кола, за където и да е тя. Спира луксозен джип, не с кой да е, а със самия директор на Тайшир, както той сам се самоопредели (може би имащ впредвид че е кмет или нещо такова ). След няколко километра отбиваме по черен път и по стара монголска традиция поспираме. Тук ни чакат още няколко коли с десетина човека, служители и бизнесмени. Изважда се бутилка водка и тенджера с месища. Предлагат ни месо и избухват в смях, като разбират, че сме вегетарианци. В Монголия това може би е най-нелепото нещо, предвид, че на практика няма плодове и зеленчуци. Цветин обръща няколко мини чашки с водка, за да не ги обидим. Пие се с една чашка, като има човек, който разсипва и поднася последователно алкохола на всеки, един след друг. Забавяме се допълнително, защото един от бизнесмените, пристигнал сигурно твърде рано, така се е наковал, че е паднал по корем до джипката си и нашите хора, въпреки опитите си не успяват да го вдигнат. Караме бясно по черен път, който се разклонява на множество паралелни пътища. По този път, през планините, може да се пресече Монголия и да се стигне до северната ѝ част.
Слънцето започва да залязва и гледките на зелената степ и далечните, очертани със сенки хълмисти вериги на Алтай са невероятно красиви.
Юртички в степта
На къде бяхме тръгнали, но какво ни подготви съдбата и къде се озовахме … Никак не съжаляваме, че се забихме тук. Още от момента, в който слизаме на реката и поглеждаме пустинните хълмове, които оформят зеленото корито на синьо-лилавта река. Полянката， която избираме за спане е обсипана с лилави и жълти цветя, а зад нея се издигат дюни с жълт пясък и туфички бодливи треви. Тичаме по дюните, невярвайки на очите си. Или сънуваме или сме в рая.
Река Завхан
10.06
Монголско утро …
Около палатката конски муцуни пръхтят и душат. В просъница се надяваме някой жребец да не се уплаши и да почне да мята къчове или пък стадото да ни прегази. Пред бивака мастилено синия Завхан се вие с кристални завои. Прелитат орли, бели птички ловят дребни рибки с цопвания в реката, стада от овце и кози си пасат кротко. Притичват степни мишоци. Животът около реката избуява.
Събуждаме се в странно настроение. Цяла нощ сме сънували кошмари, без очевидна причина за това. Огромните пространства без хора и селища, мащабите, откритото небе и пустинята силно въздействат върху психиката ни. От вече цяла седмица прекарваме по 24 часа изцяло без стени и покриви. Единственото ни влизане в сграда е някой магазин за 10 минути и то през няколко дни. И въпреки, че от години водим скитнически, номадски живот, явно това да не виждаш четириъгълни форми, да си постоянно изложен на слънцето и вятъра (до сега на нито един бивак не е имало дървета, те са изключителна рядкост в този суров климат), около теб видимостта да е над 50-60 км в радиус, действа побъркващо на възприятията. Самите пейзажи с извънземността си също ни карат да се чувстваме леко откачено.
След закуска изобщо не мога да стана, мозъкът ми заспива постоянно. Лежа в палатката, изолирана от палещото слънце с пухения чувал отгоре. Така или иначе не ни се тръгва от това нереално място. Хората от областния център Алтай идват тук през уикенда на пикник със семействата си, някои дори си носят палатки. Монголците обожават да са на открито в природата, въпреки че дори в така наречените градове, които са доста далеч от нашите стандарти за градове, също живеят в юрти. Това никак не им пречи да си ходят на пикник и да им липсва природата.
Гледка от дюните до реката
В късния следобед отиваме до селището Тайшир на 2-3 км. Оставаме палатката под надзора на семейство, установило се близо до нас. Там има две, три сгради, двадесетина юрти, площадка за игра на децата, болница и банка. Хора почти не се мяркат. Сякаш бомба е паднала. Влизаме в малко магазинче, което от вън изглежда като отдавна затворено. Симпатична баба се съгласява да оставим батериите за зареждане. Монголците, като цяло изобщо не говорят чужди езици. Но със старите поне може криво, ляво да се разбереш на руски. Те самите почти не го говорят, но разбират доста от основните думи. Купуваме си газ за котлончето, сладолед “Ескимо” и домашна извара от овче мляко. Бабата ни черпи овче кисело мляко, доста различно на вкус от нашенското, сладко и резливо, но много маслено. Докато се мотаем наоколо и чакаме батериите да се позаредят, подпийнал мъж ентусиазирано ни кани на гости в тях. По стените в къщата са закачени килими. В центъра има традиционен двуструнен инструмент и нещо като олтар със снимка на Далай Лама. Жена му, едра монголка, ни сервира солен чай, докато той изтичва до магазина да купи сок и бонбони. Появява се и друг, бая замотан от пиене съсед, с обичайните викове “монгол чингиз”. Нашият човек ни танцува странен танц, нахлупил традиционна шапка. Обясняват ни, че танца е свързан с борба, тъй като той е професионален борец. Може би се танцува преди схватката 🙂 Домакинът е толкова ентусиазиран, че като малко дете не спира да ни показва всички интересни предмети в дома си, снимки, списания, украшения …
Орли по пясъка
На обратно към бивака, две абсолютно пияни момчета, току що пазарували водка и безалкохолни от селото, ни предлагат да ни закарат до реката. Качваме се просто за разнообразие и да си пообщуваме. Днес сутринта бяхме забелязали, че по пътя не минават абсолютно никакви коли и единственият ни шанс да се върнем на главния път беше с някоя кола дошла на пикник от Алтай. Така, че решаваме да съберем бивака и да хванем някое семейство прибиращо се към града. Утре, в понеделник имаше шанс да откараме цял ден преди някой да мине, не ни се рискуваше.
И в пустинята има орхидеи
Късметът ни се усмихва. Три коли, претъпкани до горе с хора, спират до нас и в едната, в която има само четирима възрастни и едно дете успяваме да се натъпчем барабар с огромните си раници. След един час по пустинния път сме обратно на разклона. Малко след залез е. Наоколо няма нито една постройка, нито река, но ние добре сме се запасили с вода от реката в Тайшир. В Монголия в повечето случаи си пием вода директно от реките, както правят местните. Не ни се връща обратно до Алтай. Отдалечаваме се малко от пътя и опъваме палатката на приятно възвишение между бодливи треви и дупки на степни мишоци.
Лагер над главния път
11.06
Днес решаваме да стартираме стопа от по-рано. В 9 вече сме на пустеещия главен път към Улан Батор. Тъй като минава по една кола на 30-40 минути, човек спокойно може да си полегне отстрани и да си спи. Толкова е тихо, че моторът се чува от голямо разстояние, имаш време да се поразсъниш и изправиш. Хубавото е, че всеки спира, дори да не може да те вземе. Така, че поне не се притесняваме ако ни свърши водата, все някой ще ни даде. След близо час чакане ето я и първата кола, претъпкана до горе с багажи. Шофьорът, мъртво пиян почти не може да ни фокусира, както и пътникът на задната седалка. Много държат да се качим. Пътуват в нашата посока, на 380 км, до аймаг Баянхонгор, но за зло или по-скоро за добро, наистина няма как да се поберем с раниците.
Следващата кола обаче е наистина нашата. Симпатично семейство (трезви) с малко момиченце пътуват чак до Улан Батор. Натоварваме се щастливи. Хората ни черпят сладки и безалкохолни. След около стотина километра подминаваме селището Делгер (единственото за цялото разстояние от близо 400 км до Баянхонгор). Не след дълго хубавият асфалтов път свършва.
Време е за екстремен офроуд през Гоби
Какво ни очаква из пустините на Гоби не сме и сънували. Париж Дакар ряпа да яде пред последвалия офроуд – 7 часа из белите, смъртоносни пясъци и прах на пустинна долина с търкалящи се скелети на заблуден добитък. По някое време дори трънливите ниски растения изчезват. Камили и юрти вече не се виждат с километри. Така нареченият главен път се разклонява на десетки трасета и всеки си кара, от където прецени, че друса по-малко. Освен, че се тресе, колата и поднася в пясъка. Пътят се вие на зиг-заг с остри завои, заобикалящи камъни и препятствия. От време на време се вдигат облаци прах и ни покриват целите, защото караме с отворени прозорци. Косите ни са побелели от прахта, носовете ни са запушени, всичко вътре тъне в бял слой фин пясък. В такива участъци вдигаме прозорците, но поради липсата на климатик или дори вентилатор, за минути температурата в колата се вдига до 40 градуса. Не е ясно кое всъщност е по-мъчително – жегата без кислород, която направо ни скапва мозъка или облаците прах, които те задушават и заслепяват. Цялата тази “красота” е придружена с нестихващия ентусиазъм на бебето, което скача върху нас, блъска главите ни и не спира да се мести от майка си при нас и обратно. Водата ни свършва и се оказва, че нашите хора също нямат никаква. Те го карат само на топла кола и фанта, включително и три годишното им дете.
Колата, която ни взе на стоп през пустинята
Едната перка за охлаждане на двигателя не работи. В такива случаи човек в никакъв случай не трябва да се пита, дори да си помисля: “А какво ще стане, ако нещо се развали насред тази убийствена пустиня?” На всичкото отгоре караме по страничен, на почти 10 км от “главния” път, алтернативен маршрут, който по-малко друса и от часове не сме се разминавали с други коли. Също така е полезно да се игнорират белеещите се кости на камили покрай пътя 🙂
Малко торнадо по пътя
Както в Папуа Нова Гвинея, на шестия час започва да ни се струва, че шансовете да колабираме се увеличават стремглаво. Интересното е, че бебето се оказва доста по-кораво от нас и въпреки, че не е пило вода от часове освен кока колата, не е яло нищо освен бисквити орео и чипс, цялото е покрито с прах, не показва никакви признаци на изтощение или поне лека умора. Още в Папуа беше ни се изяснило, че на фона на местните, даже и на невръстните, сме си направо кекави и за ожалване. ☺
Една от малкото коли, с които се разминаваме
Най-накрая на хоризонта се появява голяма група от юрти, гъсто подредени една до друга. Наличието на хора се обяснява с плитка, но достатъчно пълноводна, за да не пресъхне река. Пустинята в тази част е толкова сурова, че покрай водата няма дори помен от тревичка. Това е заради отдалечеността от планини и възвишения, покрай които обикновено се кондензират облаци и влагата е по-висока. Но тук пътят минава през центъра на обширната пустинна равнина, без капчица живот. Хората с юртите, разбира се няма как да гледат стада на това място, но пък имат ресторантчета и магазинчета за отдих на пътуващите по пътя. Отпред са спрели няколко коли и камиони. И ние се надяваме да поспрем за почивка, но на нашите хора дори и не им хрумва. Пресичаме реката, почти аварирайки насред коритото и таман пак да запрашим в нищото, успяваме да ги спрем, за да купим бутилка вода.
Юртите ресторантчета всъщност са си самите къщи на хората. Влизаш, сядаш на леглото до печката и ти сервират каквото има наготвено в казана. Някои имат фризери със студени напитки и минерална вода. Нашите хора бързат да утолят жаждата си с по една количка. Странно контрастира пейзажът отвън – километри смъртоносна пустиня без капчица вода, сянка и живо същество и вътрешността на юртата – чисто, спретнато подредени покрай кръглите стени легла, покрити с дантелени кувертюри, дървени шкафове, масичка, печка и телевизор, пред който нагримирана мадама с предизвикателно облекло гледа някакво предаване. Да се чудиш, дали пустинята отвън е някакво съновидение или вътрешността на юртата с модерната мадама е някаква халюцинация, мираж от дългото пътуване в нищото.
Крайпътен лагер с ресторантчета юрти
Продължаваме през безкрайното Гоби. Реално, абсолютно цялата южна част на Монголия, близо 2000 км е заета от Гоби. Не изглежда, като някога да се появи нещо живо, камо ли цял град. Покрай нас минава откачен монголец с моторче, тръгнал да преследва няколко камили навлезли навътре. Ако на него му запецне моторчето, какво се случва вече наистина е мисъл, която е по-добре да се отбягва.
Бялата пустинна равнина
Към 18 ч. най-сетне (бяхме хванали стопа към 10 сутринта) влизаме в Баянхонгор, доста по-голям и населен от предния аймаг Алтай. Изглежда леко потискащо, прашен, сякаш потънал в разпад и разруха град, със соц. индустриален облик. Слизаме в края на градчето и директно се трупясваме за реанимация в един “цайны газар”, тоест чайна.
Докато зареждам батериите и пия солен чай, Цветин се впуска из каубойските улици, на пазар за провизии. Новата ни диета се състои основно от макарони с масло и извара, хляб, буркани с нещо като руска вариация на лютеница и за плодове – стафиди, понякога се намират и ябълки внос. От пресните зеленчуци единственото, което се продава са картофи, зеле, моркови и лук, най-вероятно също внос от Русия. Първите дни имахме доста зеленчуци, запас от Китай. Веднъж като си готвехме патладжан, един монголец го видя и взе да го разглежда, като нещо най-екзотично и непознато, цъкайки с език.
Монголци играят на билярд в Баянхонгор
Реката е съвсем наблизо, извън града и след пазара се изнасяме преуморени към зелените полянки покрай брега. Тук няма прахоляк, а нещо още по-страхотно е, че виреят и ниски дървета и за първи път от осем дена ще имаме естествена сянка над главите си. Водата, както във всички монголски реки е кристална и ледено студена. Отмиваме прашоляка от себе си и доволни си лягаме. Прекосили сме цели 400 км от свирепата Гоби.
12.06
За първи път се събуждаме напълно отпочинали и витализирани. Струва ми се, че е от това, че има дървета. Дърветата наистина са страхотни създания, днес изпитвам вълни от любов към тях. Решаваме да не местим бивака, още повече, че имаме няколко мисии за изпълняване.
Живителна почивка под дървета
Първа мисия – изпиране на всички прашни дрехи.
Втора мисия – къпане. За целта си сгряваме вода в минерални бутилки на слънце, речната е твърде ледена. По тибетско-монголски, същински душ не сме си взимали от Китай, вече две седмици. Караме го на замивания на отделни части. Но, тъй като почти не се потим, тези полу къпания са напълно достатъчни.
Трета мисия – сдобиване със сим карта и евентуален интернет. До сега никъде не сме открили функциониращо wifi, нито сме търсили интернет клубове, а от осем дни никой няма никакви новини от нас, така че е време да се свържем с близките. В такова безинтернетно положение сме изпадали единствено в Меланезия. Чехите Роман и Тереза ни казаха, че са си взели сим карта, но почти никъде не им работел нета, а когато работел бил само 3G. В крайна сметка се оказа, че си върви доста сносно, дори на известно разстояние от града.
Момиченце си играе около палатката
Денят преминава в спокойствие.
Овчар
13.06
На стоп към провинция Ювюрхангай, аймаг Айрвахир, на 200 км. Нечуван лукс – да стопираш на сянка под дърво. Още първата кола спира. Тя е до последния сум от провинция Баянхонгор – Улзит (20 км). Почти мигновено, не сме направили и крачка и тежък камион отбива. Направо за Улан Батор е, към който все още не се стремим.
Зеленина се появява сред пясъците
По пътя пустинята придобива все по-зелени и зелени оттенъци от ниско наболата микро тревичка. Появяват се и все повече ручеи и пасбища със стотици, сякаш поникнали като цветя по тях, овце и кози. Изчезва усещането, че ако аварираш насред пустинята, това може да ти е за последно.
Пустиня в цъфтеж
Депо от ниски тухлени постройчици и юрти предлага почива за уморени шофьори. Нашите двама имат нужда от подсилване с млечен солен чай. Докато чаят завира върху малка печка на дърва, всички се излягат на широки миндери около масата. Стените са уютно тапицирани с дебели килими. Има и малко будистко олтарче. По телевизията тече монголска борба.
Крайпътни заведения за чай
Продължаваме, за щастие вече по асфалтиран път. С приближаване на столицата се забелязват повече коли. Пустинята оживява. Различни цветя образуват жълти килими насред пясъка. Покрай тях, странни, подобни на крепостни стени каменни образувания, устояват някак си на свирепата ерозия.
Дом в степта
На няколко километра преди Айрвахир правим нова почивка, за вечеря. Осмеляваме се да поръчаме за първи път в монголско заведение – домашно приготвени нудъли, запарени и после леко запържени, с единствен зеленчук лук, доподправени с майонеза и кетчуп. Другите ядат същите нудъли, но в супа с парчета телешко, т.нар. цуйван.
Маршрутът от този пост
Сойомбо- националният символ на Монголия с огън, слънце, луна, ин/ян кръг и други геометрични символи
Стада и стада и стада
Става късно да се разхождаме из града, така че продължаваме с камиона още 20 км, до река Онги, където установяваме лагера.
Лагер на река Онги
14.06.
На сутринта Цветин отива до нашите съседи в юрта от другата страна на реката за да се запознае с тях и да купи мляко, докато аз си намирам страхотен приятел, отделил се от стадото си.
Номадите пренасочват стадата рано сутринта
Юртата на съседите
Вътрешността й и типичното обзавеждане с печка в центъра
Номадски живот
