Протока Бука
02.01.17
Корабът навлиза в тесен проток, плавайки през тропичното огледално море покрай малки островчета, някои от които населени. Пристанището се намира в така наречения коридор на Бука (Buka passage) между островите Буганвил и по-малкото островче Бука (на север). Коридорът е тесен, но много дълбок, със силно течение.
В осем сутринта акостираме в Бука, столицата на Буганвил. Днес е почивен ден и сякаш бомба е паднала в и без това заспалото градче. Дори работливите китайци са затворили супермаркетите си. Бука се състои от две улици дълги не повече от километър-два и няколко сгради тип дървено бунгало, помещаващи администрация и ресторанти. Повече от всякога усещаме лежерната атмосфера на Пасифика. Бука обаче изглежда значително по-развит и подържан от които и да е друг град в ПНГ – с хубав асфалт, спретнат пазар, стилни постройчици и никакви боклуци. По пътя минават скъпарски джипове и то не малко на брой, което си е учудващо, като се има предвид отдалечеността и размера на провинцията.
Пазарът на Бука
Първото нещо, което прави впечатление са хората, коренно различни от папуасите. Всички са с чисти шарени дрехи, няма парцаливи и боси. Буганвилците имат най-черната и блестяща, гладка кожа, която сме виждали. Понякога от далече даже е трудно да се различат чертите на лицата им, толкова са черни. Жените обаче са с много красиви и правилни лица, а интересния оттенък на кожата ги прави още по-привлекателни. Хората ни се усмихват, но в сравнение с папуасите са значително по-интровертни и някак си сериозни. Липсва жизнерадостта и желанието за комуникация характерна за другите ново-гвинейци.
Буганвилки
Буганвил сякаш е наистина отделна държава. Културно, географски и етнически буганвилците са близки до хората от Соломоновите острови. Още от 1975 г. (от независимостта на ПНГ), Буганвил се опитва да извоюва собствена независимост, формирайки Република на Северните Соломонови острови. За сега провинцията има пълна автономност, като 2019 г. ще се проведе референдум, на който се очаква повечето жители да гласуват за независима държава.
Традиционни кошници
Насочваме се, както обикновено, към католическата мисия. Това, разбира се, не е защото сме станали религиозни фанатици, а защото по тези места в тях е най-сигурно и уредено, а и обикновено свещениците не отказват помощ. Хващаме си маршрутка до Хахила (Hahela), на 3-4 км, където е позиционирана мисията. Наоколо няма жив човек.
Мисията се състои от няколко дървени къщички, дървена църква и обширни морави с какви ли не екзотични цветя и растения по алеите. Разположена е върху хълм с невероятна гледка към коридора на Бука и океана. Жена ни упътва към къщата на епископа, който точно закусва. Епископ Бенет е буганвилец, жилав човек към шейсетте, със сърдито изражение. След доста викане успяваме да го накараме да се подаде от къщата си. Той, с не особено приветлив вид, ни кани да чуе какво искаме. Без да се замисля обаче ни кани да къмпингуваме в мисията, като ни посочва красивата полянка пред къщата си.
Толкова отдавна не сме спали в палатката си (всъщност в ПНГ само веднъж в гр.Меденг), че в началото ни се струва странно, че ще спим отвън. Папуасите до такава степен са ни разлигавили с огромното си гостоприемство, както разбира се и мисионерите и това, че този път никой не ни кани на чай, обяд, не ни пита дали имаме храна и не ни настанява в стая, едва ли не ни обижда. Разбира се, никой не е длъжен да ни посреща като специални гости, но в ПНГ наистина ни разнежиха и разглезиха.
На къмпинг в мисията
Все пак невероятната гледка, пейките под дебелата сянка на дървото, отрупано с червени цветове, и съседско семейство, което ни носи банани, премахват глупашкото ни раздразнение. Жегата е тежка и сме преуморени от дългото пътуване, но решаваме да се разходим из мисията, придружени от весело старче от съседна къща.
В единия край се намират постройки и параклис на маристите (католическа конгрегация посветена на молитви и обожание на Дева Мария). Там се натъкваме на леко смахнат свещеник от Тонга (полинезийска островна държава в Тихия океан), който започва да ни крещи, особено на старчето, че сме влезли в частна собственост. Фактът, че сме гости на епископа, а старчето пък работи за него изобщо не го трогва, но все пак успяваме да го успокоим с приказки и се омитаме набързо.
Местен вид ядливи орехи
Атмосферата на пълна безметежност ни завладява и решаваме, че в жежкия тихоокеански следобед най-добре е да си починем. По-късно, чудейки се какво да правим, срещаме друг чуждоземен обитател на мисията – австриец, женен за кенийка, който от няколко години работи с някаква неправителствена организация, помагаща на мисията с финансирането.
Те с момиченцето си точно се канят да ходят на плаж и предлагат да ни вземат. Към групата се присъединява и немецът Анди с двете си дечица от папуаска жена. Той пък работи като дърводелец и предприемач за мисията. Докато децата се къпят, те двамата изпиват близо двадесет бири и ни разказват за живота си в Бука.
Тъй като западните свещеници отдавна са си тръгнали, голяма част от приходите от външни благодетели са спрели и сега диоцезът е изправен пред всевъзможни проблеми, а тук църквата е единствената организация, която се грижи за образованието и медицинското обслужване. Така че Анди и Ролън без да са особено религиозни, харесват работата си.
Плажче
Тази вечер залезът е огнен. На вечеря решаваме да помолим епископа да ползваме котлона му, тъй като няма къде да си сготвим и по тази причина пропуснахме обяда и закуската. Той в последствие е въодушевен от вкусната манджа на Цветин. На Буганвил, както и в ПНГ, основната храна са сладки картофи, таро и ориз, придружени със зеленилки и риба, но сготвени без подправки.
Залез в Бука
След вечеря съвсем ни се задълбочава усещането, че буганвилците не са от най-гостоприемните хора, нито пък ги бива особено в обноските. Епископът не спира да ни раздава заповеди, сварява шепа ориз само за себе си, а накрая му хрумва гениалната идея Цветин да му разработи инженерен план за бъдещия му строителен проект
Въпреки това не може да се каже, че е съвсем негостоприемен, но все пак ние през цялото време изобщо не можем да разберем нито неговото поведение, нито на останалите буганвилци. За разлика от папуасите, които чувствахме много близки, тукашните островитяни ни хвърлят в постоянен размисъл.
В следващите дни така и не разбрахме дали ни се радват или напротив, дали ни приемат или не, дали епископ Бенет е крупен бизнесмен или загрижен хуманист, дали е апатичен грешник с любовници и лоши обноски или е духовен човек потънал в дълбоки размисли. В различните часове на деня ни се струваше ту едното, ту другото.
03.01
Днес планът беше да пътуваме с епископ Бенет до централната част на острова, където той искаше да ни покаже селото си. Тази спонтанна идея му бе дошла още предишния ден и сега той с голям ентусиазъм бе решил, че няма проблем да караме цели шест часа до това отдалечено местенце.
В началото си помислихме, че го прави защото иска професионален съвет от Цветин за развититето на мястото, за което той имаше грандиозен план. После се оказа, че май просто сме му допаднали много и му се е приискало да ни разведе до любимото си село, а утопичния му план просто е мечта, за която харесва да си говори.
Традционни храна на пазара – кейк от касава, сушена риба и други
Енергията на Пасифика е енергия на безконечно забвение, в което всеки предпочита да си седи блажено, полутрансиран, под палмовите навеси. Така, че свършването на каквито и да е задачи е сложно и след като колонизаторите са си тръгнали, бавната разруха и упоение постепенно са превзели острова. Тази тенденция я имаше и в ПНГ, но тук е още по-изразена.
Преди да тръгнем на пътуването трябваше да свършим една много важна задача, а именно да вземем изходен печат от имиграционните. Проблемът бе, че властите изобщо не толерират преминаването на тази граница и можеше да срещнем сериозни затруднения. Същински гранични постове и контрол нямаше. Слязохме на стоп до центъра и отидохме директно до митницата, малко офисче на задната улица в Бука.
Митничарят, като разбра какво искаме, направо ни отказа, под предлог, че от 2015 г. правителството е забранило чужди граждани да излизат към Соломоновите острови. Ние обаче нямахме никакви алтернативи. Визата ни изтича след седмица, нямаме време да се върнем с кораб и да стигнем до индонезийската граница, а и с пари за свръх скъпите за нас полети изобщо не разполагахме.
Обяснихме подробно за естеството на нашето пътуване и че не летим със самолети. След бая увещавания митничарят склони. Започна се едно голямо търсене на подходящия печат, който след доста време така и не се намери по шкафовете. Тази граница наистина е преминавана от изключително малко на брой пътешественици и съответно нищо не е уредено.
Митничарят звънна на свой колега в селището, от което щяхме да търсим лодка и му разясни ситуацията, като последния в крайна сметка потвърди, че трябва да има печат. Явно до последния момент щяхме да сме на нокти. Тръгнахме си леко притеснени, но все пак се надявахме, че имаме добри шансове.
Днес беше работен ден и цареше оживление. Отбихме се в малкото спретнато пазарче на Бука, с покрив от дървени керемиди. Разнообразието не бе голямо, а цените бяха страшно високи сравнение с тези в ПНГ. Продаваха се и огърлици от мидички, плетени кошници и лап-лап (парче плат увито като пола около кръста), все от по 20-30 лв. нагоре. Заредихме се със сладки картофи и зеленилки и закусихме с нещо странно направено от сварена тапиока и банани.
Епископът ни очакваше в мисията, готов за пътешествието. Стегнахме всичко и се натоварихме на една джипка. Отидохме до пристанището, където ни чакаше моторна лодка-такси, която ни откара от остров Бука до отсрещния бряг на остров Буганвил, в така нареченото Кокопоу (Kokopou) за цена 2 кина, което е приблизително левче. Чичото на епископ Бенет ни очакваше под навес – спирка за лодки. Епископът беше закупил чисто нов джип Тойота Хайлукс, в който се натоварихме четиримата.
Малко след Кокопоу асфалтираният път свърши и продължихме по черен, не твърде лош, път по източното крайбрежие. Покрай пътя имаше малко на брой села, като за първи път се появиха и традиционни къщички с материали от джунглата. Кокосови и какаови плантации посети още от германците се редуваха с гъсти джунгли с прелитащи тукани. Островът бе невероятно красив, див и малко изследван.
Епископ Бенет току ни посочваше различните си имоти и магазини край пътя, за които той имаше какви ли не проекти. Понякога се чувствахме все едно сме с някакъв мафиот, а не с духовник, въпреки че повечето му идеи бяха социално ориентирани за подпомагане на местните общности.
Уникално насекомо
След близо 3-4 часа каране достигнахме разклона за историческата мина Пангуна (Panguna mine), която обърнала съдбата на целия остров. И до ден днешен на Моргановия разклон (Morgan`s junction) местните препречват пътя на външни хора. Тъй като беше вече тъмно, ние прелетяхме само прокрай барикадата, навлизайки в забранената зона (no go zone) без никой да ни спре. Това вече не се счита за опасно, с познати местни достъпът е сравнително лесен и нещата са се поуталожили.
Какво точно представлява мината Пангуна?
Исторически факти:
1970-та година австралийска компания субсидира откриването на една от най-големите медни мини в света. Изкопана е най-голямата дупка, направена от човешка ръка, за времето си. За период от осемнадесет години мината функционира с огромни печалби, като за съжаление нищо не остава за буганвилци, а околната среда се замърсява опасно.
Местните сформират армия, с която да закрият мината и да се опитат да извоюват независимостта си, тъй като преди колонизацията Буганвил по никакъв начин не е бил свързан с Папуа Нова Гвинея. 1988 година започва кръвопролитна гражданска война, която се води до 1997 година. 2000-та година е сключен мирен договор, в който Буганвил става автономен с възможност за обсъждане на независимост на по-късен референдум. По време на кризата, както местните наричат войната, измират близо 20 хиляди човека, което е 1/8 от населението на острова.
Мината седи затворена и запустяла и до ден днешен, макар напоследък да се чуват слухове за бъдещото й отваряне. Белезите от войната са видими навсякъде.
Селото на епископа е чак отвъд мината. След още два часа и екстремно преминаване на река без мост, достигаме област Бана. Ще преспим в централното селище, тъй като е късно да вървим пеша до къщата на епископ Бенет, а и възрастна жена на смъртен одър чака за миропомазване в болницата на Бана.
Свещеническият дом
Настаняваме се в свещеническия дом до църквата. Тук нещата, оставени в ръцете на буганвилците, съвсем се разпадат. Църквата е почти срутена, къщата мирише на мухъл и всичко тъне в мръсотия. Епископ Бенет със сумтене си повтаря, че всички са безнадежден случай. Сготвяме набързо и се трупясваме уморени от пътя.
Църквата в Бана
04.01
Събуждаме се в позапуснатата свещеническа къща. Епископът излиза по задачи, а ние се заемаме с въдворяване на някакъв минимален ред, до колкото е възможно. За закуска правим мекички, които много се харесаха на нашия домакин. Мисията прилича на другите, които бяхме посещавали до сега, само че изглеждаше така сякаш е претърпяла апокалипсис. Църквата, внушителна по размери, беше с разбити прозорци, олющена боя и изглеждаше сякаш ще се разпадне всеки момент.
Сградите наоколо сякаш не бяха никога ремонтирани, от както са били построени в началото на 60-те години на миналия век от немските мисионери. Липсваха и цветята и храстите, както и перфектната подредба на другите мисии. Витаеше дух на западналост и ентропия. Основно значение за тази западналост може би има и гражданската война и последвалата я криза, която освен това е оставила неизличими травми във всеки буганвилец.
След леко замотаване, поради множеството срещи на епископа и губене на ключа, най-сетне тръгваме към неговото село. Движим се по черен път покрай традиционни наколни къщички от бамбук и покриви от листа на саго. Накрая, на един от мостовете над голяма река ни чака изненада. Група младежи, изглеждащи доста неприветливо, са преградили пътя с боклуци и изнудват преминаващите да им плащат. Не се поколебават да поискат пари дори и от епископа и той с изражение на отегчение им дава 5 кина (2,50 лв).
Не знаехме, че и тук са се разпространили така наречените “road block”. Разбрахме също така, че макар и не толкова, колкото в останалата част на ПНГ се популяризират и племенните войни, както и съвсем новите за буганвилци убийства заради обвинения в магьосничество. Дори един от братовчедите на епископа съвсем скоро е бил убит от съседен клан. Бил обвинен, че е виновен за смъртта на техен човек, чрез магия разбира се.
Един от множеството проекти на епископа бе именно за това – изграждане на младежки център с цел извършване на различни дейности за умиротворяване на членовете от различните кланове в региона. Очевидно Буганвил не е чак толкова безопасен, колкото си мислехме преди да дойдем тук. Въпреки че със сигурност е по-безопасно от Енга – провинцията в Хайлендс на ПНГ 🙂
Преминаваме блокировката на пътя и малко след това епископ Бенет буквално се врязва в джунглата и тръгва по незабележим, току що просечен нов път. Минаваме покрай кръгло малко езерце и паркираме. Правим малка разходка околовръст, на която нашият човек ни разказва за идеите си и бъдещите си планове, за младежкия център където хората ще имат и други интересни занимания освен рязане на глави.
Беседка на входа на селото
Взимаме багажа и тръгваме надолу към малко поточе, по стръмна, хлъзгава пътечка. Растителността мощно избуява от всякъде и е надвиснала над главите ни. След стръмно изкачване стигаме до село Накоя, като веднага след изкачването има къща на вятъра (wind house) или по-точно голям навес с открити стени.
Мястото за тези къщи винаги се избира да е ветровито, от където идва и името им. Има и удобни пейчици, специално направени по-високи, за да може човек да си седи и безметежно да си клати краката. Отстрани има малка дървена църквичка, следва къщата на епископа, а зад нея малка бамбукова къща на семейството на сестра му.
Традиционна къща
По-голямата част от деня роднините на свещеника прекарваха в приказки под голям навес – кухня и трапезария с койки и дълга маса по средата. Отстрани имаше друг, по-малък навес с традиционно огнище за готвене и приготвени дърва за огъня. Всичко това се намира на хълм-остров, който е обграден от едната страна с поточето, през което преминахме, а от другата с гигантска река. Намираме се по средата на планината и сме обградени отвсякъде с девствена джунгла. Градината с екзотични цветя и храсти допълва усещането, че мястото е приказно.
Трапезарията
Кухнята
Запознаваме се със сестрата и племенниците на епископа. Отново не можем да разберем с какви чувства ни посрещат. Радват ли ни се, интересни ли сме им или сме им безразлични. Не сме им свикнали, а и културните различия са прекалено големи. Епископът ни закарва до любимото си секретно място – голям вир на реката.
Придружава ни най-малката му племенница, сладко момиченце с щръкнала нагоре червена коса и игриви очички. По пътеката надолу към реката Бенет ни показва свещеното място на клана, където се прави инициация на всеки нов член. Всичко е обгърнато от гъста растителност, въпреки че разбираме, че само до преди десет години тук е имало къщи и градини за сладки картофи.
На реката с еипскоп Бенет и племенницата му
Вирът е с надвиснали дървета над реката, малко водопадче стигащо се по обраслата с мъх земя. Дълбоко е, така че започваме да се мятаме с малкото момиченце от високия бряг. Мястото е приказно красиво и оставаме няколко часа.
Прибираме се в къщата, всичко изглежда непроменено, сякаш е минала една секунда само. Хората продължават да си седят по пейките и да си бъбрят небрежно. Нищо не се случва, но пък и няма защо да се случва. Пристигат две съседски момчета с наръч папрати от джунглата, така че вечерята е осигурена. Бащата също се прибира от работа.
От него разбираме, че Буганвил, с изключение на най-южната си точка – Буин, е с матриархално общество. Имотите са на името на жената и при женитба младоженецът е този, който отива да живее при роднините на жена си. И тук, като в ПНГ, хората са изцяло свързани със земята си, дори и твои роднини нямат право да живеят на земята ти (customary land). Гостуването на приятели също е доста нетипично. Може би това обяснява защо се държат толкова странно, просто нямат никакъв опит с гости.
Около селото
Епископът имаше неблагоразумието да каже колко вкусно сме готвели, така че всички започнаха настоятелно да ни подканят, ако сме искали да им сготвим нещо. На закуска импровизирахме и сготвихме патладжани със сладки картофи, подправени с къри. Предизвикахме възторжено одобрение. Вечерта в стаята ни имаше едно доста нахално мишле, което непрестанно идваше и се опитваше да атакува торбата с храна, така че не успяхме да спим много добре.
05.01
Тази сутрин поемаме към Арава (Arawa), централният град на остров Буганвил, на 10-15 км от разклона на Морган. Пътьом епископът ни прави малък тур около мината Пангуна, доста впечатляваща гледка. Огромната дупка зее в земята със синкави нишки меден сулфат по стените. Има машини, станции за преработка и още какво ли не, всичко потънало в разруха след войната.
Мината Пангуна
На обед сме в Арава. Някога градчето процъфтявало покрай рудодобива и било сравнявано по развитието си единствено с Морсби. Сега сякаш бомба е паднала. По двете улици има само няколко магазина, банка, полиция и една дузина разпадащи се сгради. Бенет ни настанява в епископския дом – чиста, подържана къщичка и ни черпи безалкохолни. Днес за първи път усещаме истински проява на гостоприемство.
Той трябва да се връща в Бука, така че ни оставя в ръцете на сестра Тобоу, единственият обитател на цялата мисия. Дори свещениците ги няма. Изглежда, че църквата в Буганвил е на изчезване. Сестра Тобоу е от Тонга и е много весела и приятна, особено в сравнение с първия човек от тази държава, който срещнахме в мисията в Бука. Полинезийците впрочем са коренно различни от меланезийците и изглеждат по-образовани и цивилизовани. Сестра Тобоу е висока и едра, с бяла кожа, леко дръпнати очи и специфичен нос, като този на статуите от Великденските острови.
Следобед отиваме до оживения пазар на градчето за плодове и зеленчуци. Разнообразието е доста по-голямо от Бука и пълним цяла чанта с ананаси, зеленилки, патладжани и други. Продава се и пушена риба с варени банани, за изгладнели пътници. Все така не разбираме дали местните са благоразположени. Гледат доста свирепо и рядко се усмихват, макар все пак някои хора да ни поздравяват весело. Най-вероятно си мислят, че сме австралийци, а тук те никак не се тачат след проблема с мината.
Ако се съди, че няма и китайци, може би все пак наистина има ксенофобски настроения. Това е първото място, което виждаме в ПНГ без китайски магазини.Обикаляме абсолютно целия град за час и след похапването на страхотен сладолед се връщаме обратно в къщичката.
Кошници със сладки картофи и банани на пазара в Арава
Фъстъци
06.01
Сестра Тобоу ни носи прясно изпечен кекс, след което решаваме да потърсим митницата за всеки случай, въпреки че имаме уговорка с митничаря в Буин. Оказва се, че офис на митницата изобщо няма, а човек трябва някак си сам да открие митничарите. От едни други офиси ни дадоха телефоните им, но те бяха изключени. Решихме да опитаме в полицията. Полицаите бяха много любезни, натовариха ни на една джипка и се отправихме да търсим някаква митничарка фантом из жилищните зони. Тя обаче беше излязла във ваканция, както ни съобщиха хазяите й. Ние останахме изумени от този нов вид за нас административна система 🙂
Взехме си багажа от мисията и излязохме пеша от градчето. Започна се дълго чакане на стоп. Всевъзможни хора ни спираха в желанието си да ни помогнат, но никой не отиваше чак до Буин, който е в най-южната част на острова. Скоро целият град научи за нашия стоп. Някои хора даже отидоха до пазара да търсят платен транспорт, други ни предлагаха да ни закарат обратно до градчето. Спря ни дори един австралиец от бизнеса с кокос.
В крайна сметка се разбрахме с едни симпатични бизнесмени да пътуваме с тях на следващия ден. След четири часа чакане се бяхме поуморили, особено от слънчевото лъчение, което е страшно силно тук. Цял ден бе облачно, а кожата и очите ни смъдяха. Известно е, че тук озоновия слой е много тънък и това наистина се усеща.
Точно си мислехме, че е време да се прибираме и да си починем, когато се появи симпатичен буганвилец и заяви, че ни е намерил кола в града. Страшно се учудихме, тъй като до сега изобщо не беше спирал да си говорим и как изобщо знаеше, че отиваме в Буин?! Качихме се в джипката му и се върнахме на пазара.
Оказа се, че точно по това време тръгват всички платени превози за Буин. Шофьорите обаче ни съобщиха цена, която хич не ни зарадва (по 50 кина на човек или 25 лв за под 100 км). Решихме да се приберем при сестра Тобоу, която щеше да ни чака, ако нещо се провалеше със стопа ни.
Уинчъл, човекът който се пробва да ни помогне, обаче много се притесни, че отказваме превоза и заяви, че той ще го плати. Започна се препирня – ние отказвайки твърдо да приемем и човекът отсреща помръкнал и напрегнат сериозно се засяга, че отказваме.
Всъщност за хората тук наистина сумата от 100 кина (50 лв.) са нищо пред жеста, който те предлагат и неговата морална стойност. Ако за европееца важността е количеството пари, то тук акцентът е на приятелството. Така, че в крайна сметка човек трябва да се съгласи, въпреки принципите си и да се надява, че един ден ще може да направи поне два пъти повече такива красиви жестове към същите или други хора.
Нашите благодетели
И така, натоварихме се на един Ленд Крузер и потеглихме в късния следобед. По-късно Уинчъл прати извинителен смс, че в суматохата забравил да ни предложи допълнително пари за из път (за което ние си отдъхнахме с облекчение, че не се е сетил по-рано).
Тази отсечка от пътя беше най-красивата. Безкрайни джунгли, малки сламени къщички, по две, три, на кланове, пръснати дълбоко из буша, плажове, морска шир, шарени птици, кристални рекички, през които направо карахме поради липса на мостове. Пътят беше черен и някои реки си бяха доста екстремни за пресичане.
Мислехме си, че това е идеалното място за живеене, където градовете всъщност са по-малки от повечето български села. Няма нито една висока сграда и всичко тъне в зеленина. Наистина джунглата е толкова гъста, че няма и сантиметър покрит с трева и храсти. Асфалтът почти не съществува и всеки си е абсолютно самодостатъчен, като дори не се налага да работиш, защото храната си расте сама, без никакви допълнителни грижи.
Пресичане на река с Ланд Крузера
След четири часа достигаме Буин. Джипката ни остави пред католическата мисия, на 2-3 км преди града, където сестра Тобоу ни беше посъветвала да потърсим отец Томас, който беше също от Тонга. Томас изскочи жизнерадостно от свещеническия дом и ни приветства, сякаш отдавна ни е очаквал. Той имаше огромно мускулесто тяло и изглеждаше като кръстоска между японец и атлант. Беше съвсем млад и постоянно се заливаше от смях. Ако всички тонгиици са като него и сестра Тобоу, Тонга трябва да е най-щастливото място за живеене.
Цяла вечер си бъбрихме и се заливахме от смях и то на неща, които изобщо не бяха смешни на пръв поглед. Отец Томас сподели, че животът му тук му се струвал твърде комфортен и всъщност му се искало да усети какво е истинска бедност, да няма къде да спиш и да си изпереш дрехите. Ако минавате през Буин, непременно се отбийте при този забележителен човек. Тук туристите са виртуално непознати и появата на странници предизвиква голяма радост. Почти всички хора, с които си говорихме, си мислеха, че сме бизнесмени или яхтаджии. Хора пристигнали на стоп са направо извънземни за тях.
07.01
Отец Томас заминава за служба, а докато ние закусваме се появява друг местен свещеник, който предлага да ни заведе до градчето. Днес ни предстои финалната част от мисията по напускането на ПНГ – да вземем печат и да намерим лодка за остров Шортленд (Shortland), част от Соломоновите острови, намиращ се на един хвърлей разстояние от Буганвил.
Всяка събота има голям пазар в Буин (Buin), на който соломонците идват да продават риба и съответно да си купят други неща, които няма на острова, така че днес е големия ни шанс да намерим транспорт.
Пазарът на Буин
Банани
Буин е микро-градче от пет къщи, но пазарът е наистина забележителен. Соломонците са много добри рибари, а буганвилците никакви ги няма в риболова, но са много добри градинари, така че търговията върви страхотно. Сребристо черни хора се разхождат между сергиите, на които се продават изумителни тихоокеански шарени риби с дълги носове и всевъзможни форми.
Сушена риба
За наш див ужас се продават и живи морски костенурки, обърнати по гръб и агонизиращи, както и печени опосуми от джунглата. Въпреки тези ужасии, пазарът все пак е едно от най-екзотичните места, на което сме стъпвали.
Морска костенурка
Риба и летяща лисица
Там се засичаме с познат катехист на отчето, който идва от Шортленд и се съгласява да ни вземе с тях до острова. Транспортът е уреден, сега остава само прословутият печат.
Свещеникът ни закарва до дома на митничаря, където е и офисът му. Господин Израел (Да, така се казва!) ни очаква по скъсан потник и гащета. След продължителна тирада, описваща нашето пътуване, той решава, че не сме контрабандисти и ни бие изходния печат. Сега остава само да намерим имиграционно на някой остров в Соломоновите острови, където да ни дадат входен печат и всичко ще е уредено окончателно.
Това със сигурност е най-вълнуващата граница, която сме преминавали или по-скоро липса на граница 🙂 Само възможността човек да открие митничари си е цяла задача с доста неизвестни, да не говорим, че този път нямаме никаква информация, ама наистина никаква, за предстоящата държава, нито дори карта или бегла представа за разположението на островите.
Бойци от фронта за независимост на Буганвил, които срещнахме на пазара в Буин
В ранния следобед пазарът приключва и след всички покупки шортлендците са готови да се връщат обратно. Забелязвайки, че хората си купуват дори сладки картофи, ни светват лампичките, че положението може би не е на добре. Катехистът потвърждава опасенията ни – на острова няма магазини, нито дори местен пазар. Хората са основно рибари и не гледат зеленчуци. Запасяваме се набързо и ние и потегляме с другите към плажа, който е на 10-15 км от Буин. Натоварваме се в каросерията на камион-автобус.
Карта на остров Буганвил
На брега ни очакват една дузина паркирани лодки. Шортленд се вижда отсреща. Нашите хора ще ни вземат безплатно до селото си.
Плажът Кангу – готови за потегляне към Соломоновите острови
Ето, дойде време да напуснем Папуа Нова Гвинея, страната на неочакваното! Два месеца на най-лудото приключение в живота ни, сред най-гостоприемните хора, в най-дивата на природа държава, без никакви туристи. Папуа Нова Гвинея остава страната, която ни впечатли и стимулира най-силно за цялото ни пътуване. Довиждане (за сега) и хиляди благодарности към всичките ни папуаски приятели, свещеници и благодетели!!!
Буганвил
