Борнео – оцеляване в джунглата, срещи с дългоноси маймуни и бягства от приливи

mujki-dulgonos

Дългоноса маймуна

04.04

 Пред нас стояха два варианта – да си вземем директно корабчето до остров Суматра, Индонезия или да посетим първо малайзийско Борнео. До остров Борнео няма корабче, а и яхтите които пътуват натам не са много, така че единственият вариант беше евтин полет. Въпреки че щяхме да изневерим за кратко на досегашния си начин на пътуване по земя и вода, преценихме че Борнео не е за изпускане и е по-добре да направим едно изключение, още повече че билетите за такова голямо разстояние са доста евтини (полет с AirAsia е под 50 лева с багажа). Освен че щяхме да посетим острова с най-стара тропична гора на Земята, мечта за всеки естествоизпитател, щяхме да минем и през султаната на Бруней.

В крайна сметка купихме билетите и дойде деня на полета. Датата е и много емблематична. Точно на този ден преди една година започнахме пътешествието си от България. След една година странстване по света ни най-малко не се чувстваме уморени или пренаситени, напротив нямаме търпение да изследваме нови места и хора, а и пътят ни води към все по-екзотични области. Тук може да прочетете разсъжденията ни за това какво означава за нас да сме една година на пътя – Една година на пътя .

map

Полетът ни е в 6 вечерта, така че тръгвайки в 2 часа към летището, би трябвало да имаме време и всичко да е на ред. Знаем, че метрото стига за 30 минути до летището и тръгваме към станцията, от която да се прекачим на линията за натам. От толкова бърборене тези дни и недоспиване ни е обзело някакво генерално слабоумие и въобще не си правим труда да разпитаме по-подробно как се стига до летището. След като пристигаме до подходящата метростанция ни очаква голяма изненада. Последните три спирки до там не са с метро, а с някакъв специален експресен влак. Разстоянието е близо 60 км и въпросното влакче струва 40 рингита на човек, тоест 16 лв. Това е жесток удар по бюджета ни и ни обзема лека паника. Наблизо има автогара, но и там удряме на камък. Автобусчето е едва 14 рингита (4 лв), но следващото е чак след час и тъй като пътува близо час и половина ще изпуснем самолета. Опитваме се да договорим такси за по-ниска цена, но и те искат колкото влакчето, а са по-бавни. Налага се да вземем бързо решение, тъй като и влакчетата не са много на често и ако не хванем следващото, със сигурност изпускаме самолета.

Този месец сме в постоянен преразход и изобщо не можем да се вместим в 5 лева на ден на човек. След влакчето вече се очертава сигурна диета на бял ориз за продължително време 🙂 Дано все пак някое чудо се случи. Пристигаме на време за самолета и след два часа полет кацаме в Кучинг (Кuching), щата Саравак.

State-Legislative-Assembly

Сградата на администрацията на щата Саравак в Кучинг

Борнео е третия по големина остров в света и всичко тук е от ендемично по-ендемично. Малайзийската част заема близо 1/3 от острова, останалата част – Калимантан е индонезийска територия. Малайзийската част се дели на два щата – Саба и Саравак (Sabah, Sarawak), като само Саравак е малко по-голям от България. Така че усещането е по-скоро, че си на континент отколкото на остров.Навън вали дъжд и е тъмно. Опъваме палатката на поляна близо до летището. Добре дошли на Борнео! Ако някой беше ни казал преди десет години, че ще се озовем тук, сигурно щяхме да изразим силно съмнение. Преливаме от щастие и чак не можем да повярваме, че сме стигнали толкова далеч.

05.04

 Летището е на десетина километра от града и си хващаме стоп до центъра. Почти без да чакаме ни взима симпатично китайско лелче. Трябва да спрем в някакъв клуб за танци, за да продаде разни бижута и дрънкулки на танцуващите там баби. Докато тя продава, ние сладко си хапваме вкусни плодчета лонган от клончето, което тя ни подари. След успешната продажба лелчето ни оставя в центъра на Кучинг. Изобщо не очаквахме, че градът ще е населен предимно от китайци. Много е спокойно и улиците са почти празни. Сядаме на крайбрежната улица и с малко гореща вода от супермаркета “7eleven” си приготвяме инстантни нудъли за закуска.

Besedka-s-chistachki

Беседка на крайбрежната алея в Кучинг

След като си хапваме се заемаме с тежката задача да намерим интернет клуб. Вървим с раниците под жаркото слънце, скоро сме обиколили целия център улица по улица, но интернет няма. Всеки ни пренасочва от далечно на по-далечно място и на обяд сме вече пред рухване. Най-сетне в покрайнините намираме едно забито клубче, на третия етаж в малък мол. Мониторите са от преди 20 години, отново не можем да свършим почти никаква работа заради стария windows и цикленето.

Такива са несгодите на неползващия техника пътешественик, особено когато трябва да поддържа блог и е замислил сто други проекта 🙂 Единственото, за което си заслужаваше да дойдем в клуба беше да се запознаем със симпатичния му собственик, босненец избягал като бежанец по време на войната. Явно на босненците, като мюсюлмани много им допада Малайзия. След почти загубените четири часа в клуба се връщаме в центъра. Около малко изкуствено езерце намираме много подходящ за палаткуване парк и се скриваме между дебелите дървета, на едно възвишение.

Bivak-v-parka

Скрити в централния парк на Кучинг

06.04

 За да сме свободни следващия месец от интернет задължения се налага да жертваме още един ден по клубовете, но днес поне ще обикаляме без раници. За щастие в един хотел се съгласяват да си оставим багажа, след което в магазините за печатарски услуги ни оставят да погледнем в нета къде би имало друг клуб.

Откриваме, че наблизо все пак има едно място, всъщност за целия център са два с клуба на босненеца. Алчните служители в магазинчето обаче заявяват, че трябва да им платим 2 лв, за това че ползвахме компа им за пет минути. След кратки пререкания им оставяме левче 🙂

Chinese-temple

Китайски храм

Следващите 5 часа прекарваме в клуба, за късмет скоростта е висока и успяваме да изпратим всички натрупани материали. В близкия месец няма да погледнем компютър, голямо облекчение. Следобеда си правим разходка по старите китайски храмчета, крайречната алея и до щатската джамия. Кучинг не е особено интересен за разглеждане, освен трите китайски храма има няколко колониални сгради от времето на така наречените “Бели раджи”, тоест английските колонизатори.

Kitaiski-hram

Китайско храмче 

Градчето е малко, атмосферата е много лежерна и всички хора се усмихват и поздравяват по улиците. За наша голяма мъка не успяваме да открием евтин индийски ресторант и се налага да вечеряме отново инстантни нудъли, както всъщност често ни се случва. Вечерта се връщаме в парка. Откакто сме в Кучинг всички постоянно ни предупреждават да внимаваме да не ни оберат. Няма човек, които да не ни е казал да внимаваме като спим в парка. А всичко изглежда съвсем безопасно, спокойно и уредено, по улиците често се разхождат и полицаи. Доста странно, може би са просто обичайните китайски паранои колко е опасен света.

State-mosque

Щатната джамия

07.04

 Напоследък все киснем по градове, но Кучинг ще е последния за близкия месец. Време е за нови приключения и природа. Днес се готвим да посетим близкия национален парк Бако. Преди това обаче трябва да свършим няколко уж прости задачи …

Един не лесен ден, завършващ в гробища

 Първа задача, закуска. За да си направим чай Цветин отива до близкия 7eleven и пълни канче вряла вода от машината. Хапваме сандвичи с универсалния за Азия мек, сладникав хляб, който не се разваля никога и при никакви обстоятелства. Това са несгодите, когато ти е развалено котлончето и не можеш да запалиш огън в градския парк по обясними причини. Взимаме си душ в тоалетните на парка и идва ред на задача две – поправка на гореспоменатото котлонче.

Обикновено в екваториалната дъждовна гора паленето на огън е като почистване на Авгиевите обори и без котлонче си обречен на диета с химичен хляб. Цветин се е превърнал в ненадминат специалист по керосинови котлончета след дългите месеци в разглобяване, сглобяване, помпане, смазване с нафта и други съпровождащи дейности, характерни за употребата на такъв тип устройства. Историята на нашия стар приятел Нафтечко е дълга. Тъй като оригинално към него имаше прикачена тежка, метална конструкция за подпора на тенджера или канче, ние решихме да го олекотим и да ползваме при готвене камъни на място. За целта хималайски заварчици му отрязаха железата, но при интервенцията възникна друг проблем. Бутилката все пак трябваше да е свързана с отрязаната горелка.

Така се наложи Цветин да прекара дълги часове по работилници докато първата версия бъде завършена. Спокойни, че ще можем да си готвим из трансхималайската пустиня без дърва, тогава се отправихме на 48 часово пътуване по най-високия път на Земята. След цял ден тътрузене без да хапнем нищо, достигнахме високопланинския лагер Панг (4800 м.н.в.). Симптомите на височинна болест бяха осезаеми, а може би ни се виеше свят и от глад. Запалихме Нафтечко и сложихме единствените спагети, които имахме да се готвят. Спагетите станаха готови, но една минута преди да ги махнем от огъня, гумения маркуч между бутилката и горелката се запали и Нафтечко се взриви заедно със спагетите.

Този инцидент силно ни натъжи. Разделихме си една порция пържен ориз от прескъпия полеви ресторант-шатра и си легнахме почти гладни. По-късно Цветин реши, че гумена тръбичка не е много надеждно приспособление и след още часове по работилници успя да му завари метална тръба. От този момент Нафтечко безотказно ни готви и будеше възхищение или може би недоумение във всеки зърнал необичайния му вид

Освен това той готви по цяла седмица с литър нафта или дизел и човек въобще не се налага да търси дефицитни, скъпи газови бутилки. В Индия, неговата родина, дори когато някоя гумичка или пружинка се развалеше, във всяка работилница имаха подходящите части и ключета. След като обаче достигнахме Югоизточна Азия нещата се промениха. Горелката се запуши и специфичните тънки игли, които се използват за отпушване на дюзата, ни свършиха.

Нямаше шивашка игла, която да може да го отпуши и готвенето се превърна в мъка. Нафтечко пуфтеше с черни кълба изгорели газове, Цветин го помпаше като луд, но пламъчето едва, едва гореше. Един ден в джунглата намерихме тропичен храст с фини, гигантски бодли и успяхме да го отпушим. Но скоро нещо друго пак му се скапа … Общо взето всеки път, примрели от глад, когато се налагаше да го ползваме, се започваше дълга процедура по сглобяване, пълнене с нафта, помпане и накрая жестоката истина бавно се разкриваше – и днес няма да се яде.

Naftechko-Ps Нафтечко

И така, да се върнем на Борнео, в Кучинг. Провидението на вездесъщата съдба накара Цветин да влезе в малка работилничка и… О, чудо! Продаваха се игли, дюзи, уплътнения, ключета, въобще всички части за котлончето и то съвсем евтино. Причината? Тук китайците ползвали някакви подобни горелки за пърлене на прасета. Синкавият пламък на Нафтечко най-сетне щеше отново да изгрее след близо четири месеца в неизправност. След успешната му поправка ни очакваха още куп задачи. Пазаруване на припаси, закупуване на резервна батерия за фотоапарата, теглене на пари от банкомат, търсене на бензиностанция за да купим дизел… През цялото време аз чакам с багажа, а Цветин търчи като луд насам натам за по-бързо.

Автобусът до село Бако струва 3,50 рингита (около 1,40 лв). За да излезем от Кучинг ще ни трябват поне 3 часа пеша по горещите улици, така че в този случай е за предпочитане транспорт. Цветин изчезва за дизел и докато чакам на спирката, последният за деня автобус пристига и шофьорът весело обявява, че след 10 минути потегля и следващият курс е утре сутринта. 4:30 следобед е.

Смазана съм от жега и чакане. Точно когато започвам да се изнервям до край и остават 20 секунди до тръгването, си казвам “Какво пък толкова, да става каквото ще” и ме обзема пълно облекчение. Шофьорът пали двигателя и изведнъж в дъното на улицата се появява сламената шапка на Цветин 🙂 Скачаме в автобуса в движение и в суматохата забравяме торбата с яйца. Нищо, без това преди това ги бях изпуснала на тротоара и направила на омлет.

Dylgi-banani

Екзотична разновидност банани

 

След около час сме в селото (разстоянието е само 35 км) и бодро се отправяме към гората. Всички национални паркове на Борнео имат вход 20 рингита (около 8 лв), така че ни остава само да се опитаме да се промъкнем, ако въобще има пътека. Входът на този парк е на 30 минути с лодка нагоре по реката, за което може би си има причина, но все пак ще потърсим пролука в джунглата.

Вървим по черен път покрай реката, който обаче неочаквано свършва, не къде да е, ами в китайско гробище. Започва да се мръква и сме пред припадък от глад. Няма как, ще се спи до гробовете. Лагерът е разпънат и с трепет сглобяваме Нафтечко. Цветин започва помпането. Всичко отново е в нафта, нещо пак не е в ред. След още час отново достигаме до любимото заключение, няма да я бъде. Макар да ни е за пореден път, всеки път е като гръм от ясно небе, напълно неочаквано. Сега май сме изгубили гумичка от клапата и налягането не е достатъчно. Въпреки безбройните разочарования, все още имаме привързаност към Нафтечко и хич не ни се разделя с него. Нито гладните нощи, нито споменът за всички нафтени разливи в раниците ни помрачават нашата връзка 🙂

Тази вечер за щастие е сухо и има дърва. Измиваме се от мазния дизел и се заемаме с паленето на огън. Духът ни се ободрява пред видението за скорошен омлет. Пльосваме чинията-тиган на огъня и с нетърпелив замах отливаме пръст олио вътре. Не минава и две секунди и всичко се възпламенява, бърз ужасен поглед към бутилката с олио разкрива причината за този неочакван обрат – отсипали сме нафта в чинията … По нататък на всички е ясно – мий, търкай, ругай … Все пак вечерята завършва добре – вкусна вечеря, рояци комари и тишината на гробищата 🙂

grobishteto

В гробището

 

08.04

Рано сутринта е облачно, любимото време на пътуващия из тропиците. Изкъпваме се с вода от малък резервоар за дъждовна вода, до олтара за церемонии на гробището и започваме да варим сутрешното кафенце. По стълбичките се появяват двама туристи и гледката силно ги шокира – чорлави, странни типове са си запалили огън на гробището и си готвят. В последствие се заговаряме и след като се убеждават, че не сме чак толкова смахнати, потръгва оживен разговор. Мъжът е възрастен французин, геолог, работещ за нефтена компания. Придружава го младолика индонезийка. Отново ги шашваме, като им казваме, че ще влизаме в парка отстрани.

Винаги ми е убягвало, защо не можем да тръгнем рано сутрин, ами винаги се мотаем докато не започнат най-непоносимите обедни горещини. Може би е някакъв скрит мазохизъм. В 12 часа потегляме. Около гробището няма пътеки, които да навлизат в парка, така че се връщаме назад и започваме да вървим по асфалтов път минаващ по цялата южна граница на парка. Хората от едни къщи ни упътват, че на 2-3 км напред имало пътека.

След два часа сме извървели почти цялата граница, без да открием пролука. Ненадейно ни спират две жени и ни предлагат да ни закарат до някъде. Оставят ни в малко село, от където е последния ни шанс да проникнем. За щастие едно момче знае пътека и ни завежда до началото й.

Пътеката е съвсем малка и из тези гъсти джунгли въобще не е ясно къде ще ни отведе. Преобличаме се с дрехи за гората и гумени ботуши и се гмурваме в гъстата растителност. Скоро изгубваме пътеката, но е възможно да се върви и без нея. По принцип никога не бихме предприели такъв риск в екваториална джунгла, Борнео е еквивалента на Амазонка в тази част на планетата, но топографията на този парк позволява да се рискува. От три страни е обграден от море, нещо като малък полуостров, а от четвъртата е асфалта и селата. Площта му е достатъчно малка за да стигнем до маркирана пътека за няколко часа.

bez-puteka

 

В началото всичко върви добре. Току обърсваме някоя паяжина, а един път и пет сантиметрова тарантула. Заедно с нея, върху едната раница намерихме дори микро скорпионче. Напредваме лесно, но скоро започва изкачване и след около час, два се оказваме пред отвесни скали преграждащи пътя към билото, където предполагаме, че минава един от официалните маршрути. Първите няколко метра нагоре са лесни, особено след осем дневната школовка в Таман Негара. Финалната отсечка обаче се оказва крайно екстремна. Скалата над нас е едва два метра и половина, но е абсолютно отвесна, ерозирала и влажна. Няма хватки и постоянно се откъртват парчета трошлива скала. Под нас също е достатъчно стръмно за да ти коства едно подхлъзване, счупване или пълно пребиване.

Първо се качва Цветин по някакъв мистериозен начин, след което буквално ме издърпва нагоре. Следващият голям проблем е раницата му, която тежи близо 30 кг. Изкатерването с нея на гърба е невъзможно, а когато се опитваме да я изтеглим с въже, въжето се скъсва. Накрая Цветин слиза обратно долу, като всяко слизане и качване е крайно опасно, слага си раницата на главата, отново нещо на практика почти невъзможно и ми я подава.

Аз седя на две издълбани с мачетето стъпалца в рохката почва и някак успявам да закрепя раницата на отвеса, но нямам как да издърпам тези 30 кг нагоре без да бъда повлечена от тежестта им надолу, особено в полу-акробатичната поза, в която съм. Цветин успява да се изкатери по един корен малко встрани, като първо се подхлъзва и после почти разкъсвайки мускулни влакна се изтегля нагоре. После с големи рокади идва на моето място и накрая раницата е изтеглена. Цялата операция ни отне близо час, като финалните ходове бяха изпълнени изцяло на тъмно и само с един челник. Изпълзяваме някак си до билото и с голямо облекчение, че отново оцеляхме се размазваме на първото равно място.

 

09.04

Събудихме се доста отпочинали от вчерашните преживелици. Хапнахме набързо и поехме по пътеката мислейки, че страшното вече е преминало и че сме вътре в парка, както и че това е някоя от пътеките на маршрутите в парка. Скоро обаче илюзиите ни бяха разбити. След преминаването на поредица от паднали дървета, клонаци, бодливи треви и лиани пътеката съвсем изчезна и се наложи да цепим директно през джунглата, осланяйки се единствено на компаса.

Гъстата растителност брутално затрудняваше движението, всяка крачка беше мъка. Непрестанно някой бодлив клон се закачаше я за раницата, я за крачола или пък за косата. Лиани и увивни растения подло се опитваха да ни препънат. Едно бодливо растение протегна пипала и се закачи за левия клепач на Цветин. Той залиташе наляво, надясно с тежката раница, но не можеше да престъпи, защото растението го дърпаше за клепача. 🙂

cherveni-dyrveta

Червени дървета

Мачетето често влизаше в употреба и без него въобще не знам как бихме могли да напредваме. Не мога да опиша каква беше радостта ни като след час, два потене и мъки изведнъж изскочи широка пътека. Бяхме спасени. Най-сетне пресякохме един от туристическите маршрути, минаващи от единия до другия край на парка.

Пътеката ни изглеждаше широка като магистрала. Напредвахме супер бързо и лесно, докато изведнъж започнаха да ни се разкриват супер странни гледки. Оказа се, че това е път към няколко разпръснати из дерето нелегални сечища и нещо като полева дъскорезница. Гледката беше потресаващо грозна. Най-дебелите дървета бяха отсечени, напълно здрави и годни видове, с изключително ценна дървесина бяха нарязани на трупчета и подготвени за изнасяне.

Навсякъде имаше изоставени греди, дъски и гигантски дънери. Гледахме потресено и недоумяващо. Не можехме да повярваме, че всичко това се случва в парка. Още по-разбити останахме от факта, че така мечтаната пътека свършваше до тук. Трябваше да вземем решение. Или да се откажем и да се върнем към селото по пътеката на контрабандистите или отново да се зацепим в джунглата без пътека. Естествено избрахме втория вариант, за което много скоро започнахме да съжаляваме. Този път растителността беше буквално непроходима. За минута изминавахме крачка, две. И на двамата ни се раздраха крачолите на панталоните, седяхме оплетени в бодили и лиани и ни се ревеше. След кратко разузнаване без раница Цветин намери рекичка, по която напредването през дивото бе сравнително лесно.

pulnene-na-voda

Пълнене на вода от дерето

Отново час, два мъчително изкачване. За разтуха и покачване на духа заваля и дъжд. Вървяхме мълчаливо следвайки севера и въобще не знаехме къде се намираме. Но по едно време отново ни озари щастие. Видяхме маркировка, табела “Национален парк” и пътеки. Този път пътечката поне нямаше да изчезне и въпреки че в нас се прокрадваше съмнение, че това може би е границата на парка, вървенето беше леко и бързо, така че окрилени весело вървяхме и даже имахме възможност да се наслаждаваме на красивите гледки и оранжевите дървета покрай нас. Преживелиците не свършиха до тук. Добре, че поне поспряхме да се изкъпем на едни живописни вирчета.

razhlada-vuv-virche

Баня в червените вирове

Вървенето продължаваше безкрайно, дъждецът се превърна в порой. Силите започнаха да ни напускат. Стигнахме до някакви електрически стълбове, кабел и водопроводна тръба минаваща под земята. Пътеката беше покрай тях, но те бяха ясен знак, че някъде там със сигурност се намира цивилизованата част на парка. В късния следобед открихме и карти с маркировки на единия от маршрутите и вече по съвсем тъмно стигнахме до плаж с мангрова горичка и беседка. Грохнали, напълно подгизнали разпънахме палатката в беседката. Хапнахме и чудейки се дали странните звуци около нас не са на дългоносите маймуни, заради които основно си причинихме тези мъки, легнахме да спим.

jenski-dulgonosi

Женски дългоноси маймуни

10.04

Дългоносата маймуна (Proboscis monkey) е ендемичен вид за Борнео, тоест тук е единственото място, където бихме могли да зърнем това причудливо животно. Площта на националния парк Бако е достатъчно малка, за да е почти гарантирана срещата с тях и именно за това си причинихме всичките екстремности от предишните два дни.

Дългоносата маймуна е доста едра, мъжките имат огромни увиснали носове и безумни лица, както и кръгли издути шкембенца. Обитават основно крайбрежни и мангрови гори до морето и се прехранват с листа. Непознатите странни звуци от снощи ни навеждаха на мисълта, че сме на територията им.

Още щом се развидели хукнахме да ги търсим и… О, щастие, цялата горичка беше пълна с тях. От дърветата се показваха причудливи, човекоподобни лица, като от карикатура във вестник. Имахме възможност да ги наблюдаваме преди да ни усетят и със странни предупредителни похърквания да избягат. Оказаха се доста плашливи и неагресивни. Цяла сутрин ни държа екзалтацията от срещата. Всичките ни усилия си заслужаваха, видяхме ги в естествената им дива среда.

dulgonosko

Мъжки дългонос

Побързахме да приберем багажа преди туристите да са се изтърсили и тъй като бяхме твърде близо до офиса на парка се насочихме към един плаж на час вървене. Искахме да си починем и да изсушим мокрите, вече почти мухлясали раници и дрехи. Всички пътеки бяха оборудвани с дървени мостици, стълби, табели, карти и към 10 сутринта туристите пристигнаха с лодки и плъпнаха навсякъде. Лошото е, че лодката идва само по време на прилив, така че след 3-4 часа максимум всички трябва да се връщат обратно в селото и от тичане никой не успява да се наслади и изследва джунглата, а за цялото удоволствие, заедно с лодката, си плащаш 40 рингита на човек (близо 16 лв.).

Nepenthes

Насекомоядно растение от род Nepenthes 

По пътеката беше пълно с причудливи растения, дървета гиганти, фосфорициращи гъби, насекомоядни цветя и тъмно червени поточета. Джунглата е толкова красива и интересна, че въпреки дните които сме прекарали из различни джунгли, все още сме постоянно изумени. Никога не ни омръзва, а напротив, вече се чувстваме като у дома си. Скоро наближихме плажа и се оказа, че това е една от най-използваните пътеки в парка. За щастие вече беше ранен следобед и всички си тръгваха.

Отнесени от прилива

Гледката от върха на скалата към плажа и морето е невероятна. Точно това е, което човек си представя когато мисли за Борнео. Скали обрасли с екзотична растителност, тъмно жълт пясък, червена река течаща от джунглата и безкрайна морска шир.zaliv-1-otliv

Приказният плаж по време на отлив

Слизаме по дървени стълбички до плажа и докато се оглеждаме за място за палатката вече и последните туристи си отиват. Харесваме си причудливи скални образования, които са надвиснали като навес, в близост до реката и сравнително далеч от морето.

Опъваме палатката върху златистия пясък и се заемаме с готвенето, примрели от глад и жега. Тенджерката с уханно индонезийско кафе вече къкри на огъня, когато забелязваме нещо доста притеснително. Реката започва да тече в обратна посока и малки морски вълнички тръгват към нас.

maika-makak

Женски макак крадец 🙂

 

Приливът започна и с всяка вълна морето се приближава все по-близо до нас. От опита който имахме, очаквахме, че ще бъде около 1,20 – 1,80 метра, тоест в никой случай не би трябвало да залее нашето място. Обаче нещата започнаха да изглеждат по малко по-различен начин. За всеки случай поприбрахме нещата и ги преместихме от другата страна на реката, която вече бе станала дълбока до кръста.

Междувременно се появиха и нашите стари приятели дългоопашатите макаци, които коварно бяха изпратили разузнавачи и очакваха малка небрежност от наша страна, за да задигнат каквото могат. Не знаехме кое да гледаме по-напред – маймуните, прииждащото за секунди море или пък къкрещите спагети. Скоро отново се наложи да се местят палатката и раниците, маркерът който си бяхме забили в пясъка, беше залят. Една майка макак с висящо под корема й бебе пък ни заобикаляше отзад, а ние пренасяхме тенджери и последни торби на спасителния бряг. Поредната вълна заля огъня и с фъскане въглените се разнесоха из морето.

 iznasqme-se-ot-purviq-bivak

Изнасяне на тенджерите от първоначалния бивак между скалите

Пренесохме се на отсрещния край на плажа, в най-високата и отдалечена част от морето. Отново се започна цепене на малки дъсчици, палене на огън, доготвяне на спагетите. Но ето, още не дояли последните си хапчици и морето отново ни нападна и пак трябваше скоростно да се изнасяме. Сега пък през морето и вода до кръста, по множеството стълби до беседката, която се оказва най-близкото равно място. Този път вече сме на 30 метра над него и се надяваме, че приливът няма да е чак толкова голям. 🙂

 evakuaciq

Спасителна акция – изнясяне на палатката към беседката нагоре по стълбите

Малко упражнения и на няколко курса пренасяме всичко, включително разгънатата палатка и тенджерата барабар с въглените, за да можем да запалим третия пореден огън. За първи път през така наречения от нас ден за почивка се отпускаме и посядаме за десетина минути да се полюбуваме на красивия залез и на вече напълно залетия екзотичен плаж. Забъркваме си тесто, изпичаме си десетина чапатки за утрешния ден и лягаме щастливи в беседката, далеч от всякакви приливи, отливи и маймуни. 🙂

 

                       Преди и след отлив

 

11.04

 Докато закусваме дългоносите маймуни отново се появяват. Между листата стърчат провиснали, гигантски носове. Скоро по стълбичките слиза първият посетител на плажа – ексцентричен канадец, който си кара ваканцията в парка. Оказва се, че е чул слухове как двама авантюристи ще се опитат да проникнат в парка през джунглата и някак си успял да направи връзка, че тези двама сме именно ние. Французинът, когото бяхме срещнали на китайското гробище, така се впечатлил, че му разказал за нас. Самият изумен канадец сподели, че е бил сигурен, че няма да успеем и някой крокодил ще ни изяде.

bradato-prase

Ендемичен брадат глиган

Оправяме багажа и се изнасяме към съседен плаж, преди тълпите от туристи да са дошли. Преходът до залива Телук Таджор (Teluk Tajor) е към час и половина. От двете страни на пътеката е обрасло с насекомоядни растения, а във финалната отсечка има водопад с червени води, идеален за къпане. Докато се плицикаме с канадеца във вировете, пристигат и две холандки и английска група. Гидът им ни предупреждава в никакъв случай да не се къпем в морето, тъй като скоро в региона е бил забелязан соленоводен крокодил.

Био бележка: Соленоводният крокодил е най-голямото влечуго на Земята, достигащо 6 метра дължина и тегло над 1 тон. Обитава мангрови гори, естуари и делти на реки, като свободно навлиза и в океански води. Разпространен е в Югоизточна Азия, основно Борнео и Индонезия, както и в Северна Австралия.

DSCN2322

Соленоводен крокодил

 

Преди да си тръгне канадецът, за всеобщо изумление, си напълни бутилката с вода от вира, в който се къпехме, пълен с какви ли не частици и дори някаква странна пяна. Убедено ни заяви, че всеки ден си пиел от тази вода без проблеми. Брей, имало и по-хардкор от нас 🙂

Следобеда пристигнахме на плажа. Беше невероятно красиво и нямаше абсолютно никой. Този път си опънахме палатката на високо в гората, въпреки че морето беше на над половин километър от нас. От гъстата растителност над скалите се процеждаше сладка вода и се събираше в малки вдлъбнатини в камъка, така че имахме и вода. След няколко часа започна прилива. Със сигурност това беше най-мощният, който ние сме виждали. Съвсем скоро цялото заливче беше под вода и не остана и сантиметър непокрит пясък. Докато перяхме на извора постоянно дебнехме и за крокодила, тъй като бяхме на метър от морето. Голям екшън е на Борнео 🙂

zaliv-2-otliv

zaliv-2-priliv

           Преди и след прилив

 

12.04

 Решихме да си починем един ден на това райско местенце, но все пак не успяхме да се стърпим да лежим цял ден и нищо да не правим, така че тръгнахме на разходка по плажа. По време на отлив можеше да се стигне до най отдалечения нос в парка – 10 километра вървене по широк близо 500-600 метра плаж. Точно когато стигнахме до последните скали с нарастващо притеснение открихме, че приливът започва.

За 5 минути водата изминаваше по почти половин метър. Хукнахме на обратно, като се надявахме, че за два часа ще стигнем до лагера, иначе оставахме заклещени в гъстата джунгла, някъде по склоновете, до следващия отлив след 6-7 часа. За щастие успяхме и се прибрахме без да изпадаме в екстремни ситуации. Цял ден никой не се появи и успяхме да си починем, рядко срещан лукс в седемдневната работна седмица на пътешественика 😉

panorama

Самотния залив

 

13.04

Изяждаме и последните провизии за закуска, след което поемаме на дълъг преход с неизвестен край. Започва голямото излизане от джунглата. Този път обаче имаме план. По маркираната пътека ще стигнем до тръбите и кабела, които минават по границата на парка и ще следваме пътечката, която бяхме забелязали, че върви под стълбовете и стига със сигурност до населено място. До тази пътечка са близо пет часа вървене, а от там вече не знаехме през какви местности и как минават електрическите стълбове, но все щеше да има поне следи от пътека, което си е хиляда пъти по-добре от вървенето през шубраците.

gigantska-meduza

Гигантска медуза

Изумително е какви ресурси са изхабили, за да се прекара за офисите водата чак от селото, при наличието на десетки потоци из парка. Пътеката е доста отчетлива, въпреки калта и жегата вървенето не е трудно. След още два-три часа стълбовете ни отвеждат до асфалтовия път и то точно на мястото, където на идване бяхме питали дали няма подстъп към парка, но местните най-безцеремонно ни метнаха, че пътеката е 2-3 км по-напред, което ни коства 16 часа лутане из джунглата …

+ Ако някой желае да проникне в парк Бако без да плаща, по директна пътека (2 часа вървене), моля да ни пише да му дадем точни инструкции и карта на маршрута 🙂

От село Бако си хванахме стоп обратно до Кучинг. В един интернет клуб изчакахме да се извали тропичния порой и в 12 през нощта се върнахме в добре познатия ни парк. Преди това като минавахме по крайбрежната алея, отново двама младежи ни предупредиха, че след 12 часа по улиците било опасно.

14.04

Налагаше се да останем един ден в Кучинг, за да напазаруваме и поправим за хиляден път нашето керосиново котлонче Нафтечко. Този път обаче успяхме и макар и да не тръгна идеално, вече можем да си готвим в градски условия и дъжд.

След четирите дена в джунглата дрехите ни, без това вече в плачевно състояние, станаха на абсолютни парцали. Аз разполагам с два тънки панталона, четири тениски (две от които с дупки) и две роклички (едната е от втора употреба в Тайланд, служи ми за официални случаи) 🙂 Имам и потник и къси гащета за пижама, както и 4-5 чифта гащи. На този етап Цветин разполага вече само с един панталон, три тениски (едната изцяло прокъсана) и три чифта боксерки.

Също така имаме суичър, лятно яке и шал за планинските региони, които се ползват в 99% от времето като възглавници. Що се отнася до обувките и двамата сме с китайски спортни сандали на възраст две години, които се скъсваха многократно на това пътешествие, но ние постоянно ги шием и подлепваме. За джунглата си имаме и по един чифт гумени ботуши и чифт чорапи на дупки.

Това е абсолютно целият ни гардероб, а след джунглата се разделихме и с панталонките си. Аз останах с овехтял индийски панталон, който имам още от Шри Ланка, а Цветин остана по боксерки 🙂 Като излязохме от джунглата нямаше как да стопираме в този вид, така че той си облече моя панталон на плисета и с цветенца, а аз едната рокля (по правило никога не стопирам с пола или рокля). Видът ни беше меко казано умопомрачителен.

Раниците целите в кал, раздрани от бодли. Шушляковите торбички на шалтетата висящи на парцали и като капак Цветин в женски дрехи. Трябваше спешно да пазаруваме. Останалата част от екипировката ни също е в плачевно състояние – шалтетата са се степали до дебелина 3-4 мм и са на дупки; раниците тотално сдават багажа; единственият ни челник се напълни с вода и дава на късо, така че батериите се изтощават за два, три дни; единият чувал е изцяло за боклука с вътрешност събрана на топки по ъглите. Стигнали сме до там, че дори фибите ми за коса са ръждясали от дълга употреба.

Ентропия и разруха ни завладяват. Едната причина за това е, че с бюджет от 5 лв на ден на човек, дори закупуването на евтина тениска за 3-4 лв, трябва да бъде изгладувано след това и в крайна сметка избираме храната пред комфорта. Другата причина е, че при постоянно пътуване, човек става малко некритичен към вида си, нямаш социални контакти продължаващи над час и съответно въобще не ти пука кой как те осъжда и какво мисли, още повече, че азиатците никога не показват пренебрежение към човек с различен вид. Все пак въобще не се оплакваме, големите мечти изискват също и жертви. Грандиозните пътешествия не са като да седиш на дивана пред телевизора.

Cvetin-vozi-orangutani

Цветин в женски панталон, готов да издирва орангутаните на Борнео

Впускаме се по пазарите и магазинчетата на Кучинг, за да открием хем най-евтините, същевременно и удобни панталони и да възстановим изядените провизии. За да не се чувстваме съвсем финансово ограничени, за разкош си взимаме от най-скъпото индонезийско кафе “Бяло кафе”, но само 100 гр (1,20 лв).

Някой ден, като намерим пиратския сандък със съкровища ще си купим и нови раници, шалтета, сандали … и въобще всичко ще ни е ново 🙂 Ще ви споделя и още една мечта – ще пием мляко и ще ядем сирене всеки ден, вместо един път в месеца (всъщност сиренето е един път на шест месеца). Ще ядем по три, вместо по два пъти на ден. Но до тогава продължаваме без да ни пука. Кой го интересуват две кръпки и мляко, когато пред теб се разкриват най-екзотичните острови на Земята, разплитат се милиони тайни и невиждани чудеса.

Закупуваме къс и дълъг панталон на Цветин и един за мен, че даже се сдобиваме и с дъждобран, крайно необходим около екватора. Последна нощ в парка и сме готови за по-нататъшни експедиции.

Филмът на Вълшебния Керван за Борнео гледайте тук: 

“Отблясъци от Борнео” I част

 

You may also like...

1 Comment

  1. Ицо says:

    Усмивката не ми слиза от лицето – този път на живо си ви представих след приключенията във Bako NP. 🙂
    Колко малко му трябва на човек – “хляб и зрелища” /вода, спагети в случая и дългоноси маймуни в естествената им среда, и за разнообразие насекомоядни растения/.
    Богаташи сте вие… 😉

Leave a Reply