Стар храм
27.12
Сутринта се появи един рейнджър с мотор, но явно нямаше проблем, че лагеруваме в беседката на най-централно място. Човекът само се осведоми кога си тръгваме и даже ни подари запалка, нашата беше свършила, а без нея нямаше как да си направим дори сутрешното чайче.
След закуска дойдоха да ни вземат с една джипка и предложиха да ни закарат до главния път. Ужасно се зарадвахме, тъй като в противен случай трябваше да вървим 3-4 км до селото и от там да чакаме за стоп до главния път на още 10 км, а и по пътя почти не минаваха коли. Помолихме рейнджърите да спрат в информационния център, понеже исках да видя какви животни все пак обитават парка, но всички брошури бяха на тайландски. Накрая намерихме една луксозна дебела книга на английски с описания и карти на всеки един от 150-те национални парка в Тайланд. Искахме да я наснимаме, но батерията на фотоапарата падна и хората изведнъж се съгласиха да ни я подарят. Бях извън себе си от радост и през целия път не можех да спра да я разглеждам. Щеше да ни е изключително ценна, повечето от информацията я нямаше дори в нета.
Рейнджърите ни оставиха на магистралата и продължихме със стопа. В Тайланд много ни върви да ни спират жени и скоро две пълнички мадами ни качиха в чисто новия си джип до град Лампанг (Lampang). Скоростта не ни падаше под 120 км/ч и отново се телепортирахме. Следващият ни стоп беше с майка слушаща рок и дъщеря ученичка, а преди това дори едно само момиче беше ни предложило помощ, но й отказахме защото отиваше само на 10 км. Оставиха ни на входа на известния Тайландски център за опазване на слоновете (Thai Elephant Conservation Center), откъдето знаехме че има път през гората, водещ към следващия национален парк, който искахме да посетим преди да сме стигнали до Чианг Май. Мястото беше много комерсиално, пълно с туристи. Имаше дори вход за да разгледаш центъра и не можеше да се върви пеша без електрокар, понеже било “опасно”.
Опитахме се да разберем къде точно е пътя, но не искаха да ни кажат. Една жена от офисите я молехме 10 минути да ни нарисува карта и тя все нещо го увърташе. Накрая ни казаха да се върнем 10 км назад и че там имало главен път към парка. Така и не разбрахме какво толкова се дърпат. С радост се разкарахме от това място, което според нас няма нищо общо с опазване на слоновете – предлагаха се програми за обучение на махути (ездачи на слонове), шоу със слонове, къпане и езда и всякакви подобни глупости, които не знам какво общо имат с дивите популации слонове (В Тайланд са останали само 2000 екземпляра в дивото).
На излизане забелязахме тясно пътче и табела за някаква болница за слонове, която не е част от лъскавия туристически център. Решихме да я посетим и се оказа страхотно място. Нямаше входове, туристи и изглеждаше съвсем автентично. В болницата имаше 17 пациента, всеки под различен навес. В интензивното имаше едно слонче на системи, друго беше с ранено краче и му бяха застлали земята с меки дюшеци за да не го боли като стъпва. Някои от пациентите бяха с протези и изкуствени крака след като са стъпили върху мини в Бирма. Информирахме се, че жената, която е създала болницата, първата по рода си в света, като малка видяла блъснат от камион слон и попитала баща си дали не могат да го закарат на доктор. Баща й казал, че няма слонски доктор и никой не може да му помогне.
Момиченцето решило като порасне да направи болница за слонове и години по-късно успяла да осъществи мечтата си. Пишеше също, че от тай центъра за опазване в съседство постоянно ги саботирали и миналата година дори запалили пожар около болницата, защото не искали туристите да дават дарения и да се отклоняват от техния център. Хората едвам успели да спасят болните слонове.
Върнахме се набързо до отбивката към парка, която бяхме пропуснали и от там продължихме с още два джипа до едно място, което бяхме си набелязали за проникване в парка. Последният човек, дето ни взе, беше пълничък селянин с ултра луксозен джип. Закара ни до началото на самата пътечка и ни подари цяла торба с мандарини. Толкова се учудвахме от селата тук, спретнати, луксозни вили, лехи с цветя, зелени морави пред къщите. Дори жп гарата в едно малко село, през което минахме изглеждаше като малък резорт. Не разбрахме дали това са села или просто вилни зони на хората от големите градове, но си беше фрапантно след Индия и Бирма.
Запасихме се с малко храна от едно магазинче и тръгнахме към водопада на 1-2 км навътре в парка. Билетният център и хотелите бяха на 10 км по на север и в тази зона можеше да се разхождаме безплатно. Бяхме решили утре да потърсим някоя тайна пътека и да навлезем в парка. Точно преди да се мръкне съвсем, стигнахме до водопада Мае Лонг (Mae Long). Слава Богу имаше течаща вода и щяхме да можем да се изкъпем и да си сготвим. Самият водопад не беше нищо особено, но местността беше живописна и непосещавана. Вечерта ни нападнаха микроскопични кърлежи, но след като си извадихме 2-3 и се уверихме, че няма повече, си легнахме.
28.12
Преживелици в джунглата 3 – Национален парк Дой Кун Тан (Dоi Khun Tan)
Оказа се, че около водопада няма пътеки, които да продължават навътре и решихме да се връщаме до селото и да стопираме към Чианг Май, където евентуално щяхме да имаме хост от couchsurfing.org и планирахме да изкараме Новата година там.
Стигнахме до началото на пътеката и попаднахме на друга пътека, водеща право на север, посоката в която ние искахме да се движим. Решихме да се поразходим два, три часа и след като стигнем до туристическата част на парка да си излезем по пътя и да продължим стопа. Пътеката беше доста широка и скоро се изкачи върху едно било. Повървяхме час, два и внезапно се изгуби в дъното на сухо дере. Гората беше широколистна и се вървеше сравнително лесно и без пътека, така че решихме да продължим напряко през хълмовете, като дивите животни. През цялото време имахме ориентир и всичко вървеше добре.
Пътека
Започнахме стръмно изкачване към билото пред нас, което бяхме убедени, че е това с хотелите и къмпингите. Бая се изтощихме, но след около час започнахме да забелязваме първите следи от човешко присъствие – празни бутилчици от енергийни напитки. Помислихме, че рейнджърите си ги хвърлят като кръстосват парка. По някои дървета имаше и белези от мачете, така че не можеше да се каже, че сме се изгубили.
Най-сетне достигнахме билото и широка, отчетлива пътека. Очаквахме, че всеки момент ще се свържем с туристическите пътеки, но времето напредваше, а наоколо не се чуваше жива душа. Следобедът започна да преваля и изпихме и последната глътка вода, която имахме. Бяхме тръгнали само с литър и половина, като не очаквахме, че ще вървим цял ден. Билото постепенно се отклоняваше на изток, а ние трябваше да вървим на чист север или на запад ако искахме да достигнем асфалтовия път, който минаваше по цялото западно протежение на парка.
Олтар за духовете в гората
Склоновете бяха много стръмни за слизане, билата и деретата твърде много и за това продължихме да се придържаме към пътеката, с надеждата да се върне отново на север. Често се натъквахме на лагерни огньове, пликове и бутилки оставени, от вече без съмнение, бракониери. Намерихме дори патрон и примки. Слънцето клонеше на запад, а изгледи да стигнем до хора нямаше. По билото естествено нямаше вода, а сухите дерета където евентуално би имало някоя локва бяха далеч долу в ниското.
Къде сме?
Беше топло и с вървенето се потяхме и губехме доста вода постоянно. Взе да става доста рисковано. Чувствахме се преуморени, за глада да не говорим. На мръкване, докато газехме из шумата, изведнъж усетих пареща болка в крака си. Погледнах с челника и забелязах две точици отстрани на ходилото. Веднага си помислих, че ме е ухапала змия, въпреки че цял ден дори гущерче не беше прошумолило по пътеките. Цветин ми стегна глезена за да спре кръвообращението и се опита да изсмуче, ако има нещо. Болеше ме доста силно, но си наложих веднага да си успокоя пулса, защото се сетих, че като ти се качи адреналина от бързото биене на сърцето отровата се разнася много по-бързо.
Чудехме се какво да правим. От месец вече бяхме без телефон. Бяхме вървели 7-8 часа и наблизо нямаше хора. Разсъждавайки трезво започнахме да мислим, че няма как да е змия, защото кожата не изглеждаше пробита, а и болката трябваше да е непоносима. Може би беше паяк или нещо друго, но пък точките бяха бая раздалечени, поне 3-4 мм. По едно време забелязах, че двете точки бяха хванали коричка и след като я изчегъртах видях, че отдолу кожата беше нормална. Беше толкова странно и така и не разбрахме какво по дяволите беше това.
Вече беше станало тъмно като в рог и беше почти невъзможно да се следва зашумената пътека. Решихме да спрем и утре още на развиделяване да се евакуираме право на запад без пътека. В тъмното видяхме светлини от села около парка. Някъде от далече се чуваше и влака, така че нямаше място за същински притеснения. Знаехме и точната посока, в която трябва да вървим. Единственият проблем беше ужасяващата жажда. Случвало ми се е два пъти да остана без вода, но за много по-къси интервали от време. При мисълта, че сутринта няма да има вода и неопределеността на ситуацията – дали ще трябва да вървим 2, 5, 10 часа до долу, ни действаше доста паниращо.
Все пак всеки знае, че от 24 часа без вода не се умира, така че се насилихме да заспим въпреки жаждата. Събудих се в 2 през нощта с пресъхнала уста и главоболие. Изобщо не можех да заспя и трескаво обмислях от къде точно да минем за да стигнем най-бързо до вода. В този момент, това че не бяхме яли от закуската и умората от 8-9 часовото вървене без почивка ми се струваха детински кахъри. Жаждата просто ме убиваше.
Замислих се колко е крехък човек, как 3-4 дена без вода и край. Ако стане някакъв катаклизъм как хората в градовете ще измрат като мухи разчитайки единствено на благата на цивилизацията. Спират ти водата, супермаркетите затварят и настава ужас. Все такива злокобни мисли ми се въртяха, но най-сетне се насилих да заспя. Сънувах магазин пълен с втора употреба бутилки от фанта, кола и какво ли не, пълни с вода. Купих си пет, шест и подскачах от радост.
28.12
Бяхме на крак щом се развидели. Оправихме палатката за секунди и тръгнахме припряно. Решихме да се върнем малко назад, тъй като бяхме се отдалечили твърде много на изток и след това да направим екстремното спускане надолу. Вървейки назад се озовахме по пътека, която вчера в тъмното не бяхме забелязали и която водеше право на запад.
Корени
След около два часа билото започна да слиза постепенно надолу и камък ми падна от сърцето. Влакът се чуваше все по-близо. Слизането беше доста стръмно и екстремно, но поне вървяхме по пътека. От време на време се появяваха и “знаците на Малечко Палечко” както ги наричахме, а именно боклуците на ловджиите. Лошото беше, че жаждата и отмаляването така ни мъчеха, че вървенето беше много потискащо, макар и в правилната посока. По едно време така ми се дорева, че си сипах малко розова вода в устата за успокоение, но малко след това Цветин намери захвърлена бутилка с глътка вода в нея и това доста ме освежи.
След още два часа бяхме слезли в подножието на планината и изведнъж съзряхме асфалта между дърветата. Така се зарадвах, че направо се затичах към пътя. Май не ми се е случвало така да се радвам на асфалт. Вървяхме по пътя в очакване да мине нещо, но наоколо нямаше жива душа. Този път явно беше доста неизползван. На един завой дочух познат шум, шум на вода. Като обезумели се втурнахме в посока на звука и се озовахме на мост над чиста планинска рекичка.
Дърво с причудливи корени
Няма да описвам каква радост беше и как почнахме да пием направо от потока. Все пак решихме да не прекаляваме и да си преварим водата. В джунглата дори да е течаща и бистра не се знае. След това се къпахме, готвихме, прахме, спахме. Въобще беше райско! Изчислихме,че не бяхме пили вода близо 18 часа и то придружени с почти непрестанно ходене и потене в жегата, поставихме личен рекорд. Храна не бяхме яли 24 часа, но това разбира се е нищо.
В заключение, отново не видяхме никакви животни, освен разлагащия се труп на един горски плъх и кожата на змия, но пък си спретнахме такова сървайвър приключение каквото от години не бяхме имали.
На обед продължихме да вървим по пътя и един моторист ни каза, че до следващото село Кун Тан (Khun Tan), където беше и входа на пустия парк има още 3 км. Коли така и нямаше или пък бяха пълни и извървяхме разстоянието пеша. От Кун Тан беше лесно да си хванем стоп и една джипка ни закара до град Лампун (Lamphun) на 30 км преди Чианг Май.
Стопирахме на магистралата и почти веднага ни спря луксозен мини бус, каквито и туристическите агенции нямат. Помислихме си, че е платен транспорт, но се оказа мило семейство от лели, баби и деца от Бангкок отиващи на ваканция в Чианг Май. Набутаха ни цяла торба с мандарини и някакви скъпарски сладки с пълнеж от солени яйца и ни оставиха на 3-4 км преди центъра.
Тръгнахме пеша към реката, като преди това се бяхме сдобили с туристически безплатни карти от жп гарата. Напоследък времето не ни стига да се храним два пъти на ден и след яденето на спасителното поточе бяхме премалели от глад отново. Търсихме евтина улична храна, но тук всичко беше на двойни и тройни цени. В края на краищата намерихме ориз със зеленчуци на горе долу приемлива цена и се заехме да си търсим място за спане. Вече беше тъмно и не намирахме интернет клуб за да видим имаме ли хост, но така или иначе после се оказа, че никой не ни е приел. Като цяло, заради свръх туризма в Тайланд намирането на хост е почти винаги невъзможна задача. Спомням си, че миналата година в Бангкок също не успяхме да си намерим.
В Так ни беше провървяло покрай реката и се надявахме, че и тук ще си намерим някое притъмнено местенце по-далеч от центъра. Покрай реката обаче всичко беше в хотели и заведения и в началото бая се притеснихме, че ще трябва да вървим часове. Но не бяхме минали и километър и забелязахме малко крайбрежно паркче с беседки, статуя на някакъв принц и красива тайландска архитектура. Стори ни се прекалено луксозно, но вървейки по алеите забелязахме, че всъщност всичко е в шума и доста занемарено. В тоалетните нямаше ток и изглеждаха неподържани, а някои от каменните масички бяха счупени.
Лагер на реката
Изглеждаше просто идеално. На малък дървен понтон няколко човека ловяха риба. Ние си харесахме място централно пред реката с покрив над нас. Паркът се превърна в нашия палат за следващите няколко дена. Беше чисто и никой не идваше да се разхожда. Нямаше пазачи и чистачи и си имахме луксозна тоалетна с огледала, течаща вода и нещо като душ. Чувствахме се като в най-хубавия хотел в цял Чианг Май, а на всичкото отгоре беше само на 20 минути вървене до идеалния център. Вечерта си съзерцавахме реката от кея пред палатката. На отсрещния бряг имаше нещо като бунгала и навесчета скрити сред тропичните дървета. Гледката беше страхотна. Романтика!
Гледка от другата страна на реката
30.12
Цяла сутрин си готвихме и почивахме. Контингентът на парка се състоеше от един клошар с количка за улична храна, който идваше всяка сутрин към 10, хващаше си риба заедно с още един рибар, запалваше си огън и започваше да готви, според нас разни манджи за туристите нощно време 🙂 Имаше и двама кукувци. Единият току се появяваше с чантичката си през рамо и ходеше да се оглежда на огледалата пред тоалетната. Другият все нещо обикаляше покрай реката.Нощно време ги нямаше, но всяка сутрин неизменно се появяваха и си съжителстваха много добре, всеки в неговия си ъгъл.
Изглед на бивака от парка
Случайни хора понякога се разхождаха, но рано сутринта, докато палатката още не беше прибрана, изглежда на никой не му правеше впечатлени, че спим в парка. Ние обикновено се изнасяхме на обед, оставяхме раниците в някой хотел и започвахме целодневни разходки, след което се връщахме към 10-11 вечерта и си лягахме.
Чианг Май е един от най-туристическите градове в Тайланд и е наричан “Розата на севера”. Заобиколен е от планини и гори и климатът е по-прохладен от останалите части. В стария град, столица на древното кралство Лана (Lanna), е пълно с храмове и манастири на по 500-600 години, с изключително изящна архитектура. Хората идват тук да ходят на сафарита в джунглата, да посещават племена в планините, да яздят слонове и да се наслаждават на спокойната атмосфера
Будистки храм
На днешна дата градът просто е “унищожен” от масивния туризъм – луксозни ресторанти, хотели, барове, милиони магазини за сувенири, туристически агенции. Тайландският дух и храмовете просто се губят сред тълпите западняци и китайци. Не можеш да минеш и пет метра без да срещнеш бял човек, като голяма част от туристите са американци. Китайците пък преди няколко години след прожекцията на някакъв филм с техен известен актьор, където действието се развива в Тайланд, започнали да прииждат с хиляди. В резултат на това сега няма табела, която да не е и на китайски.
Общо взето мястото е свръх комерсиално, цените са завишени брутално и човек се чувства повече като в американски курорт, отколкото в Тайланд. От друга страна обаче атмосферата наистина е спокойна и на нас ни допадат разходките из стария град и пазарите. Единственият ни проблем бяха цените и храната. Първо вегетарианска храна на уличните щандове почти няма, всичко е с месо, риба или морски дарове и второ зеленчуците на пазара са на цени като в Испания. Кило домати или лук е 3 лв. Най-евтините зеленчуци са по минимум 2 лв. килото, брашно, спагети, ориз, всичко е скъпо. Нашият бюджет е 10 лв. на ден, по 5 лв. на човек и просто е невъзможно да се вместим в него при такива цени. Да не говорим, че като си изгладнял и навсякъде се носят коя от коя по-апетитни миризми, направо откачаш. Тайландската кухня все пак е една от най-вкусните на света.
Запасихме се с някои основни неща на един от пазарите. Работите, които се продават, са много интересни, но всичко е някак си стерилно, опаковано с милиони пликчета, подредено и сортирано. Попаднахме на едно място, където се продаваха костенурки, жаби, змии, змиорки и дори пиленца за готвене и на мен ми стана ужасно. Костенурките бяха огромни, по над 30 см дължина и като гледах как се мъчат в кофите, направо ми се дорева. Защо хората трябва да се тъпчат с други живи същества при такова изобилие от храна, въобще не мога да разбера честно казано…
Следобедът прекарахме в интернет клуба, като този ден изобщо не можахме да намерим нет на ниски цени като в Так. Искахме да си купим някоя нова книга, но книгите на английски започваха от 20 лв. нагоре за някакво дребно книжле и като се сетя, че в Индия и Бирма същите книги струваха по 4-5 лв., се отказахме. Въобще за нас пазаруването в Чианг Май просто е едно безумно пръскане на пари и не си заслужава.
31.12
Днес целият град се готви за празнуването на Нова година. От цял свят хората специално идват да честват тук, защото е много оживено и интересно. Улиците са задръстени от туристи. Тайландската нова година е по лунния календар и не съвпада с астрономическата, но въпреки това всички се готвят с еднакъв ентусиазъм за празника.
Монаси слагат маси за нощната медитация
Сутринта, след като се изкъпахме и наконтихме за вечерта, аз даже си купих рокля от втората употреба, закусихме, оставихме багажа в близкото хотелче и тръгнахме на обиколка по най-важните храмове из стария град. В големите храмове навсякъде имаше наредени столове. Монасите си приготвяха рогозки и маслени лампи. Имаше поставени странни бамбукови конструкции и въженца, окачени из помещенията. Явно вечерта щеше да има новогодишна церемония в храмовете.
Будистки храм
Привечер в най-стария и важен храм Ват Чеди Луанг (Wat Chedi Luang) раздаваха дори безплатно кафе.
Ват Чеди Луанг
На площада пред градската порта Та Пе (Tha Phae) щяха да бъдат основните чествания. Имаше сцена и жива музика. Покрай канала, ограждащ стария град, бяха разположили стотици щандове за храна – шишове, огромни пържоли, вурстове, какви ли не барбекюта, пилета и кой знае още какви меса, гигантски кралски скариди, омари, раци, миди, приготвени по своеобразни начини, суши, омлети с морски дарове, традиционни нудъли Пад тай (Pad Thai), казани със супи и манджи, странни напитки, палачинки, гофрети, сладка, фрешове … просто на човек му се завива свят от ароматите на храните. Продавачите на сувенири и дрехи също бяха разпънали сергии по улиците около площада и тълпите пируваха и пазаруваха. По задните улички местните си правеха барбекюта пред всяка къща. Всички пияни-заляни танцуваха и се смееха. Дори железариите бяха отворени и вътре също течеше купон. Всичко беше отворено, но разбира се не работеха, а само си правеха парти вътре.
Зала в храм, приготвена за новогодишната служба
Покрай канала всички се надпреварваха да пускат хартиени горящи фенери, които всеки сам си надписваше с новогодишни пожелания и цялото небе беше осеяно с горящи точици. Ние също пуснахме един. Цареше всеобща еуфория, музика се чуваше отвсякъде и хората се разхождаха напред назад по улиците около площада. Семейства с деца си седяха покрай канала, всички опънали рогозки, с бирички в ръка.
Пускане на фенери
И ние решихме за една вечер, все пак е Нова година, да му отпуснем края. Накупихме си разни вкусотии и едно шише с нещо между сайдер и бира и седнахме на канала да празнуваме. Това ни е и първото закупуване на алкохол за 10 месеца и въпреки, че беше много нисък градус, почти като безалкохолно, от две глътка се замаях.
Новогодишна премяна
Преди полунощ отидохме на площада, след това броенето до 12 беше на тайландски и на финала цялото небе избухна във фойерверки. Стана ни малко странно, че изведнъж всичко приключи за 5 минути и тълпите от хора тръгнаха да се разотиват. Самите хора не си честитяха помежду си нито с другите непознати до тях и за секунди празничното настроение се спихна като спукан балон.
Златен Буда
Някои от китайците, понеже не са свикнали да празнуват нашата Нова година, по време на броенето си лафеха и се тъпчеха с наденици. Въпреки всичко си изкарахме страхотно и към 12:30 си тръгнахме обратно към хотела да си вземем раниците, както бяхме обещали на собственика. По пътя срещнахме един българин, с което стават общо две срещи за близо година. Първата беше с двете момичета в Индия. Честитихме си, той нещо бързаше, бил по работа тук. Изглеждаше като типичен селски тарикат, забъркан кой знае в какви алъш вериши из Азия. В 1 часа вече бяхме си опънали палатката до кея и готови за спане.
01.01.16
Искаме да останем в Чианг Май още един ден за да накупим сувенири и подаръци и да пратим колет за България. Сутринта първите хора, които виждаме, са семейство, дошли да пуснат рибки във водата, будистки обичаи за спасяване на животи. За китайците е много важно кой ще е първият човек, който ще срещнат в първия ден от новата година и ние решаваме, че за нас тази среща е много добра. Годината ни започва хубаво.
Църква в Чианг Май
На обяд точно се готвим да си хапнем току що сготвената боб яхния и от военното поделение срещу парка излиза цял взвод войници, влизат в парка, покланят се на статуята на принц Кавила, раздават им по една метла и започват бригада за чистене на парка. Поне една загадка се разкри, паркът е на военните и затова е бил толкова запуснат и без пазач. Сигурно го чистят веднъж на няколко месеца. Малко се учудиха, че си готвим и цялата маса е в тенджери и канчета. Притесни ги и количката на съседа клошар, които беше отишъл с една гума на риболов и трябваше да му я спасяваме да не му я изхвърлят като боклук. Но накрая се концентрираха само в метенето.
Будистки храм
Ние пък се шегувахме че си имаме военни чистачи, да ни чистят палата. Между другото кралското семейство в Тайланд е боготворено до такава степен, че най-малката шега по адрес на краля се счита за престъпление. Наскоро дори били вкарали в затвора европеец карикатурист заради карикатурата му на краля, като присъдата му била не знам си колко години, но в последствие той се извинил публично и го депортирали. Ако например настъпиш търкаляща се монета с крак за да я спреш, се счита за огромна обида, тъй като ликът на краля е отгоре. Кралският портрет е абсолютно навсякъде, по пътищата, в храмовете, в къщите и всички направо го обожествяват. По подобен начин стои въпроса и с образа на Буда. Абсолютно неприемливо е да носиш тениска с Буда или да го имаш татуиран. Статуите никога не се поставят на пода или в ниското, има и още куп правила за уважение към будисткото изображение.
Нефритен Буда
Следобедът оставяме раниците в един бар до реката, понеже вече ни беше неудобно да питаме за трети път в същия хотел и продължаваме обиколките и търсенето на традиционни сувенири. Общо взето няма улица, по която да не сме минавали около стария град. На първата вечер се бяхме запознали с един американец, който беше живял в квартал Люлин два месеца и имаше изумителни познания за българската кухня. Не спираше да ни говори за баници, лютеници, пилешки чорби, таратори и какво ли не, като произнасяше имената на всяка гозба перфектно. Беше си общувал дълго време с българи от студентските бригади в Аляска, където той също работел и в последствие българската кухня му се беше превърнала в любима.
Та той ни светна къде е бекпекърският квартал или още вагабонтският, както го нарекохме. Но дори и там нямаше евтина храна, въпреки че в хостелите леглото беше по 5 лв. Вечерта късно се прибрахме в парка. По нощните улици се открива едно не толкова западно лице на Тайланд, да не кажа даже доста азиатско, за което бяхме забравили след предишното ни пътешествие из Лаос, Камбоджа и Виетнам. А именно безбройните публични домове с целия си персонал полуголи жени седнали на високи столове баш на улицата и някое, както ние ги наричаме, “бяло момче пенсионер”, наобиколено от десетки труженички, потно и в екстаз.
Манастирска библиотека
Някои от баровете са травеститски и не един се хваща на клопката, тъй като тук изглеждат почти неразличими от жените. Друга, лично за нас много неприятна гледка, е масажно студио със столове направо на улицата и размазани дебелаци с Айфон, които дори не забелязват масажиращите ходилата им тайландки. Въобще нощният живот и задоволяването на всеки вид страсти са на ниво в туристическите градове на Тайланд. В това отношение Индия и Бирма бяха значително по-консервативни и дори да съществуват такива неща са съвсем прикрити и тайни. Нещо, което не мога да разбера, е как такъв разврат се толерира открито, а пък да се прегръщаш на улицата и други прояви на близост било недопустимо по тайландските морални норми. Пак азиатска ирационалност…
Нощни духове
02.01
Оставихме багажа в малка протестантска църква на име “Eli Church” на едно от главните кръстовища и се запътихме към пощата да изпратим всичко, което бяхме купили. Най-близката поща беше на 2-3 км и хич не се зарадвахме, когато я заварихме затворена до 4-ти. Следващите два дена щяха да ни се откъснат раменете от тежкия товар, но нямаше как.
Решихме да се отбием до интернет клуба и да си позаредим малко фотоапарата. И добре че го направихме, защото се оказа, че предишната вечер сме си забравили едното USB там с всички снимки от Бирма. Така се отнесохме, че когато се върнахме в църквата вече беше късен следобед. Нарамихме раниците и тръгнахме пеша към магистралата, която беше на няколко километра.
Вървяхме поне два часа, като междувременно се стъмни докато стигнем до място, където минават коли за извън града. Тъй като всичко е подредено и осветено, а и трафикът бе все така голям, решихме да правим нощен стоп. След около 20 минути ни спря малко количка с момче и момиче, които не знаеха бъкел английски. Разбрахме се да ни оставят на разклона за град Прао (Phrao), но в последствие се оказа, че селото им е в нашата посока и минахме поне 60 км с тях. Бяхме уцелили възможно най-подходящата кола. Оставиха ни на малко пътче, минаващо през гората и ни посочиха стълби към някаква ступа, където било много подходящо за палатка. Изкачихме се в тъмното на върха на хълмче. Сградите около ступата бяха занемарени, но имаше вода и се установихме в гората.
Бивакът ни в гората по пътя към Прао
03.01
Мястото беше толкова самотно и приятно, че тръгнахме чак на обяд. Взимат ни двама тайландци и сляпа японка в джипа си. Оказва се, че жената има собствена детска библиотека в град Прао и движи всичко самостоятелмно. Понеже обожава книгите, иска да насърчи децата да четат. Много е впечатляващо да видиш човек с такъв тежък недъг, който е толкова деен и постига мечтите си сам.
Закараха ни до Прао и даже посетихме библиотеката. Градчето се намира в котловина обградена от всички страни от планинската верига на национален парк Си Ланна (Si Lanna NP), където искаме да пренощуваме. Хапнахме набързо лепкав ориз с някаква странна манджа от зелен джакфрут и продължихме стопа право на север към планината. Едно семейство ни откара в подножието, като се оказа че са се отклонили от пътя си с 20 км специално заради нас и после обърнаха и си тръгнаха. Друго семейство ни качи отзад в пикапа си и след като навлязохме навътре в планината ги помолихме да ни оставят в гората близо до селце, което току що бяхме подминали.
Библиотеката на сляпата японка
На север ставаше все по-студено и отзад в джипа направо бяхме се смръзнали. Докато вървяхме забелязахме малка пътечка скрита в бамбуците и веднага свърнахме. Подходихме 10 минути и пътеката свърши до малко дере и бамбуков навес, перфектен за палатка. Имаше място за огнище, голяма тенджера и бамбукови цилиндри с неясна за нас цел.
Навес в гората
Отдавна никой не беше идвал, но може би беше на някой от селото и се използваше, явно когато събираха царевицата и бананите в околността. До навеса растяха две, три папайови дървета и на едното имаше 3 килограмова узряла папая, която си откъснахме за из път. Намерихме и малка дупка-кладенче с прясна вода за готвене и миене. Мястото беше невероятно.
Дърво с папая до навеса
