По Пътя
22.05.2015
Днес е последният ден за обиколки из планините и утре поемаме на 30-часово пътуване към столицата. Не знам как ще издържим толкова време по завоите и мега разбитите пътища. След това ни чака историческия – и един от трите най-важни града в Пакистан – Лахор, който е почти до границата с Индия. Оттам се изстрелваме направо към майка Индия.
И така решаваме да се качим до село Хуше (Hushe) 3100 м., откъдето се вижда осемхилядника Машербрум (Masherbrum). Оттам започва и един от най-страхотните трекове до базовия лагер на К2 (вторият най-висок връх в света след Еверест и най-труден за изкачване, отнел десетки животи).
По пътя към Хуше
За 3 дни човек може да стигне до базовия лагер на К2, но се преминава през прохода Гондогоро Ла (Gondogoro La) 5900 m. и никак не е лесен трекинг. Със сигурност е в списъка с неща, които искаме да направим един ден.
Единственият транспорт до селото е раздрънкан Land Cruiser, който тръгва един път на ден в 12 часа наобед. Частни коли естествено не минават почти – може би по 1-2 на ден. Пълним джипа с торби и какво ли не още и потегляме. На тръгване се оказва, че полицая, който ни следва навсякъде също трябва да дойде с нас и искат да му плащаме билета, но ние твърдо отказваме. Накарая след като всички са ни чакали един час му дават командировачни и тръгваме.
Land Cruiser-a до Хуше
Пътят е черен и на места доста опасен, някои отсечки са супер тесни и се минават по въжени мостове, които доста се люлеят. От селата по пътя натоварваме и една клетка с двайсетина кокошки. След 2 часа и нещо пристигаме в Хуше. Машербрум се издига точно над селото. Сополиви и мръсни хлапета тичат навсякъде. Въздухът е доста прохладен, зимата температурите падат до -25 градуса по Целзий.
Пътят към Хуше
Успяваме да убедим полицая, че няма нужда да ни следва като сянка и точно преди свечеряване си правим двучасова разходка над селото сами. Машабите и пейзажът са умопомрачителни. Вляво от селото се издига връхче (около 5000 м.), което може да се изкачи за 5 часа, оттам човек може да види ясно К2 и Броуд пик.
Дърва за огрев
На разходка извън Хуше
За съжаление нямаме никакво време, утре сутринта в 5 ч. джипът ще потегля на обратно,а след това няма никакъв друг транспорт за слизане надолу. Близо до селото има табун на събирачи на злато, точно до брега на реката. Отиваме да ги видим, супер са весели и много приличат на нашите цигани. Табунът се мести през 2-3 седмици из различни части на реката,златотърсачите ни казват, че не са местни,а някъде от около Чилас. Канят ни да пием чай, но бяхме обещали на полицая да се върнем преди да се стъмни, така че се налага да тръгваме.
Палатките на събирачите на злато
Златотърсачите
Вечерта отново трябва да къмпингуваме в двора на едно хотелче за 200 рупии (2$) заради полицая, който трябва да спи близо до нас. Местните гидове и туристически агенции се опитват да се преборят със задължителните ескорти, тъй като тук се води наистина сигурен регион, така че може би скоро ще се промени ситуацията.
23.05&24.05
Поемаме на обратно. В Каплу се бяхме срещнали с един човек, с когото бяхме пътували по време на стопа ни към Гилгит. Той беше от едно село по пътя и сутринта решаваме да се отбием да го видим. Казва се Хатам Али и е професионален планински водач. Прилича на немец – русоляв със сини очи.
Село Салинг
Типична кухня в село Салинг
Къщата на Хатам
Сутринта той ни кани на закуска в дома си в село Салинг – на мекички (тук се казват азо) и тибетски чай с масло и сол, типичен за тези региони. Разхожда ни из селото и ни показа местното училище, където учителите преподават без заплати, няма чинове и всичко (учебници, дъски и т.н.) идва от дарения. Хатам има работа в Скарду и решаваме да пътуваме заедно с него.
Училището в Салинг
Децата учат без чинове на земята
В селото на Хатам не се използват почти пари, тъй като няма приходи от индустрия, услуги или нещо подобно. Ето защо хората са си изградили система за поддръжка на социума в селото, базирана на човешките взаимоотношения. Хатам е избран от мъжете в селото за нещо като кмет (или старейшина), но това не е политическа или държавна длъжност.
Ханка в Хуше
Той от своя страна е създал три главни комитета или отдели. Първият се грижи за водата на селото – прави ремонт и поддръжка на водоснабдителните системи. Вторият организира активности и различни състезания за младежите. Третият следи за образованието на децата и повишаването на културата на местните жители. Всички хора, замесени в тази организация, работят доброволно и на приятелски начала. Събират се и задружно решават проблемите, които възникват в процеса на работа.
Деца по пътя
Село Хуше и долината към него е едно от най-красивите места, на които сме били някога. През краткото време, за което бяхме там, тичахме по пътеките, през поляни и ниви, прескачахме вадите за напояване, подскачахме от морена на морена. Стояхме в очакване облаците да ни разкрият величието на Машербрум, докато се вкочаним и после тичахме да видим какво ли има зад ей онзи храст или скала. И така докато светлината стана странна и напълно полудяхме.
1. Машербрум, скрит в облаци
2. Машербрум се открива
3. Машербрум
И така наобед започва епичното слизане към Исламабад. Хатам Али ни закарва до Скарду и в последния момент хващаме автобуса, като не успяваме да си купим почти никаква храна. Ето някои интересни неща, които ни се случиха по време на най-ужасното 30-часово пътуване с автобус, което сме преживявали.
- На тръгване над реката се изви пясъчна буря, беше много красиво
Пясъчната буря
- По пътя има два огромни въжени моста над реката, по които може да мине само една кола, за да не се скъсат въжетата, и поради това се сформира гигантска опашка. Чакаме към час, за да минем първия мост.
- На излизане от Скарду военните инспектират багажа за бомби, но само на половината пътници и само част от багажа. Ние лично не разбрахме какъв е смисълът.
- На някакъв полицейски пост в автобуса влизат полицаи и снимат всички пътници с камери, но останахме с впечатление, че полицаят само се правеше, че снима.
- Към 11 вечерта пристигаме в Джаглот (Jaglot), където автобусът спира на нощен престой за 5 часа. Вече сме на същинската магистрала. Това бяха най-тежките 7 часа, прекарани в автобус. Друсаше непоносимо дори когато асфалтът беше гладък, камо ли по тотално разбития път от Скарду.Трябва да си представиш, че си чувал с картофи, без физически усещания и да се отпуснеш като такъв, ако искаш да оцелееш.
- В 4:30 сутринта будят всички за молитва и закуска и добре, че станахме, защото след това автобусът така и не спря повече за нищо до 16:00 ч. следобяд. Мислех, че ще умрем. Пътят е безкраен. Когато спираме на някой пропусквателен пункт мъжете поне могат да ходят по малка нужда до пътя. На място за почивка, за тоалетна или ядене, не спираме в продължение на 10 часа…
- Към 6 сутринта всички автобуси се събират и пътуват заедно, има и въоръжен ескорт за преминаването на Кохистан. Може би понеже доста от пътниците са шиити от северните региони.
- След целодневното плътно пътуване в автобуса спираме в 16 ч. на едно място и хапваме набързо
- Към 8 ч. вечерта вече си претръпнал напълно. Точно на 30-40 км. от Исламабад, когато само си мечтаеш за пристигането, автобусът спира, за да се молят хората и всички мъже изчезват за половин час. Аз така или иначе съм единствената жена в автобуса.
- В 11 вечерта пристигаме в абсолютен транс и нашият хост от couchsurfing.org идва да ни посрещне.
Мост над река Инд
Ето така завършва триседмичното епично пътешествие из Каракорум.
