Влизане в Пакистан, пътуване покрай границата с Афганистан към Кета – wild, man, wild!

16.04.2015

Към 8-9 ч. нашите приятели ни закарват до центъра на Захедан и там набързо си хващаме споделено с други пътници такси до границата на доста завишени цени (към 3 $ на човек), разстоянието е само 60-70 км. По пътя виждаме група от 40-ина белуджи, подредени под слънцето край пътя, които май чакат да поздравят конвой от бели джипове, който задминахме.

Бяха слезли от колите и с „белите пижами” и няколко калашника изглеждаха доста впечатляващо. Нашите спътници балучи в колата пък започват с дрогите, явно много типични за този край. Вадят някакъв зелен прах (като че ли се казваше nasht, най-вероятно тютюн за дъвчене), сипват го в листчета и си го слагат под езика. Шофьорът се усмихва и ни казва, че това било „допинг”. Вече започваме да свикваме с консумацията на всякакви дроги около нас и с наличието на калашници навсякъде.

People on the street

Калашници (Кета)

Минаваме границата безпрепятствено, като се срещаме за малко с един турски хипар. Хората са тотално различни от тези в Иран, с дълги бради и шапчици, облечени с шалвар камиз, типичното облекло за тук. След като ни бият печата за влизане се започват хиляди регистрации при военните в различни странни установки. Закарват ни в някакво малко фортче в граничния град Тафтан (Taftan). Тече някакво безвремие, всичко става ужасно бавно и на никой не му пука за нищо.

Ето че сме готови с документите и започва същинското пътуване през Белуджистан. Пътуваме с колите и джиповете на Levies – специален военен ескорт през пустинята. На всеки пропускателен пункт спираме, за да сменим колата и ескорта и във фортовете чакаме доста продължително да дойде следващия джип или кола. С нас освен шофьора пътуват между един до трима тежко въоръжени гардове. На този етап на чужденци не е позволено да пътуват самостоятелно през провинцията заради мерки за сигурност.

На всеки чекпойнт трябва да спираме и да си пишем данните в тетрадка и това много забавя пътуването, понеже те са през 20-30 км. Джиповете на въоръжения ескорт пък се сменят през 70-80 км и това допълнително отнема по половин час отгоре на спиране.

Навън е ужасна жега – може би около 40 градуса по Целзий, но е доста по-добре отколкото през юли когато е 50-51, както ни казаха. Цари тишина сякаш времето е спряло. Въздухът е спокоен и замрял. Пътят често е засипан от пясък, виждат се  дюни насам-натам и тук-таме някоя самотна камила. Започваме да различаваме видовете пустини- с жълто-оранжев пясък, черни камъни, сиви пустини, с зелени храстчета и с планински зъбери. Ширината на пустинята е безкрайна и създава неописуемо усещане. Наоколо хърбави козички пасат пластмаса и камъни и от време на време виждаме по някоя рижава едногърба камила, която си се разхожда по пясъка. Не мога да си представя какво би станало, ако запрашиш в пустинята. Ще пукнеш най-вероятно след 2-3 дни, колкото и вода да имаш. Не знам и къде биха могли да се крият терористите, заради които всъщност се налага да пътуваме с военните и какъв ли живот водят.

Bread

Вкусен пакистански хляб

В пустинята малкото постройки, покрай които минаваме, са глинени. Повечето са охранителни или военни фортове. Вътре за щастие е по-хладно, а водата от стомните е удивително студена. Хората са много мили и все ни дават хляб и вода Първите 300 км почти няма селца – пясък и камъни.

Така към 6-7 вечерта стигаме до първото градче, където ще пренощуваме – Далбандин, а сме изминали само 300 км за цял ден.

Desert

Пустинята по пътя

С пристигането в градчето се започват филмите. Закарват ни в някакъв хотел, където обявяват цена от 10$ на стая– сума, която въобще не желаем да плащаме. Заявяваме, че ще си опънем палатката в двора или да ни закарат някъде до полицията да спим – както  често може да се прави в Иран и Пакистан. Полицаите обаче казват, че не можем да спим при тях понеже съм жена. Започваме да се караме и накрая все пак наемаме стая, защото смъкват цената на 5$.  Levies – въоръжената охрана си тръгва и остават двама местни полицаи да ни пазят.

Shushtari and balochi

Пакистански полицаи

Те за наше раздразнение ни следват навсякъде и когато се нанасяме в стаята сядат на креслата вътре и започват да си бъбрят с нас. Не минават и 5 мин. и полицаите заявяват, че ще трябва да им платим вечерята, искайки ни по още 5$ (500 рупии). В този момент на вратата се появява един човек и ни казва, че стаята ще струва 600 рупии (6$), а не 500. Направо се вбесяваме и им казваме, че ще си спим на палатка и не им искаме стаята. Накрая след 100 часа препирни решаваме все пак да останем в стаята – прекалено сме преуморени и от 2 дена почти не сме яли от бързане. Днес сме яли само няколко залъка хляб, които ни почерпи първия ескорт и през останалото време я караме на чай с много захар.

Тамън решаваме да останем и се появява друг проблем – имаме само банкнота от 100$ и някакви ирански риали. Навън е абсолютна дивотия – всички приличат на талибани, макар че подозираме, че това просто си е нормалния вид на балучите – с огромни бради, тюрбани или шалове, навити около цялото лице.

Street 1

Улица в Кета

Оказва се, че няма къде да сменим пари и мазният собственик на хотела ни предлага безумно неизгоден курс. Няма в себе си долари да ни върне, за да платим например само хотела. Той твърди, че курса в този регион е такъв и дори в Кета няма да можем да сменим. Нощта обаче вече е паднала и се налага да обменим щем, не щем, губейки 10 $ от обмяната.

Аз вече съм в лошо настроение и искам просто да си легна, за да свърши най-сетне тежкия ден. След като се разплащаме и всички освен нас, са адски щастливи как са ни метнали, полицаите продължават да си седят в нашата стая и да се опитват да си говорят с нас на развален английски. Единият от тях е на 27 г. и има 5 деца, другите са с по 9-10. Накрая те си тръгват, ние взимаме по един душ, токът спира в 11 ч. и си лягаме пребити и без вечеря.

Shushtari and balochi (2)

Пътуване с Levies

17.04

Сутринта Levies ни чакат да тръгваме, ние се оправяме набързо и без закуска потегляме. На обяд спираме да хапнем в една малка къщичка – ядем чапати (плосък хляб) и топим в една обща чиния с леща – адски е вкусно. Всички са много загрижени за нас.

Inside house

Къщичка

Единият от охраната ни показва специалното си разрешително за Levies, в което пише, че може да стреля с калашников без специално издадена заповед, ако се появи извънредна ситуация. На документа пише на английски, че е оторизиран да прави това поради огромната заплаха от нападение над базите им, както и над автобусите с шиити от Иран, които идват на поклонение. Видяхме един такъв автобус – пред него и зад него имаше джипове с картечници на покрива. Явно за иранците опасността е много по-висока.

Kalashnikov

Оръжието с разрешение за стрелба

За уточнение, пътят Тафтан (границата с Иран) до Кета (Queta- столицата на Белуджистан) минава в непосредствена близост до афганистанската граница. Някои от нашите охранители твърдят, че заплахата идва от афганистанските талибани, други казват, че няма заплаха за туристите, трети твърдят, че терористите са белуджи – един вид ситуацията е малко неясна.

Всъщност хората са безкрайно мили и загрижени за нас и другарите си – вършат си съвестно работата. Ескортът е абсолютно безплатен до Кета (600 км), както и пътят, и ни хранят и поят без пари. Също така никой не бърза и не изглеждат особено притеснени от някаква заплаха. Ние също се чувстваме много спокойни. В тетрадката за регистрации на пунктовете виждаме, че горе-долу през два-три дни минават западни туристи и за последните 10 г. атаките над туристи се броят на пръсти. За сметка на това нападенията над църкви, шиитски джамии и правителствени учреждения не са малко. В общи линии рискът е премерено малък.

Deserta and some trees

Изглед от пътя

По пътя все по-често виждаме пасящи камили. Навлизаме в изцяло пясъчна пустиня. В далечината на хоризонта често се появяват големи езера в маранята, но са само миражи. Някои участъци от пътя са много добри, на други асфалтът е тотално разбит и джипът минава направо през пясъка, тъй като тресе по-малко.

Camel

Камилка

В ранния следобед започва нашият кошмар. Ескортите започват да се сменят много по-начесто и населените места са много повече – всичко става все по-бавно  и по-бавно. Хубавите (що годе) джипове се сменят с ужасни раздрънкани и бавни пикапи и ние се возим в каросерията. Добре че някои от тях имат платнище и не те пече. Карат като откачени през дупките и вятърът те шиба в лицето. Въпреки че сме си увили целите глави и лица с шалове, пясъкът прониква навсякъде.

Desert of rock

Пустиня, но този път с повечко камъни

Усещам постоянно пясък в устата, целите ни дрехи се покриват с пясък и прах от пустинята, ужасно тресе и към 5-6 следобяд сме пред припадък. Минали сме едва 250 км. за 9 часа. Последните 50 км са най-ужасни – за 2 часа сменяме над 20 коли, наближавайки Кета джиповете се сменят на всеки 5 км. Най-накрая достигаме Кета, но лудницата още не е свършила.

Има някаква отсечка от пътя, която трябва да минем с мотори. Аз и Цветин заедно с раниците се качваме на един мотор, а пред нас и зад нас кара ескорта. На предния мотор има двама полицаи, които си държат калашниците в готовност за стрелба и се оглеждат откачено наляво-надясно, а на задния трима с жилетки. Крещят на всички да направят път и натискат нон-стоп клаксона. Мисля си, че ако някой в града не знае, че идваме сега със сигурност го е научил. Карат много лудо в хаоса от тук-туци (нещо между кола и мотор, много популярно мпс в Азия), пешеходци и камиони.

В бързината забелязваме афганистанки със сини бурки и мрежи на очите. Като слизаме от моторите краката ни треперят. Идват други мотори, на които трябва да се качим, но аз помолвам за рикша и така стигаме по-нормално до хотела. В хотела не искат да ни позволят да къмпингуваме и отново преговаряме с някакъв меркантилен чичка.

Ulica v Quetta

Кета

В града има само два хотела, в които приемат чужденци и цените са високи. Едвам успяваме да се спазарим за 1300 рупии (13$) стаята. Нямаме търпение да си хванем вече влака, за да излезем от Белуджистан и да си правим каквото си поискаме. Самият хотел прилича на военен форт и има специален пропускателен режим – не можеш да излезеш от него и да се разходиш или да си купиш храна – особено сега, когато вън е почти тъмно.

Сега мерките са много по-затегнати в сравнение с 2013-2014, когато е можело да си хванеш автобус от границата до Кета и след това да си се разхождаш спокойно в града. По настоящем от границата задължително си с ескорт и в града трябва да си в хотела. Повечето хора идват насам с кола или мотор, почти няма пътуващи без собствен транспорт, а българи въобще не са минавали оттук тази година.

Bus with many people

ПКМТ – Пакистански Междуградски Транспорт

Вечерта най-сетне си хапваме добре и преди лягане се засичаме с един швед, който ни казва, че преди няколко дена правителствен отряд е убил много мощен талибански лидер в планините, заедно с още 50-60 негови поддръжници.

18.04

Сутринта ставаме заредени със сили за днешната „битка”. Първо избягваме от хотела без да ни видят и отиваме да проверим кога е влака за Мултан, тъй като не ни хрумва с какъв друг транспорт да се измъкнем оттук.

Последният влак е след половин час и ние бързо се връщаме в хотела да си вземем паспортите и раниците. Там става страшен скандал, тъй като шефчето на хотела не иска да ни върне паспортите докато не дойде полицията. Неговата цел е да останем в скъпарския му хотел 3 дни, под предлог, че чак в понеделник ще можем да си издадем специално разрешително, което ни е нужно, за да напуснем Белуджистан. Чакаме полицията да ни вземе и естествено си изпускаме влака.

Решаваме да излезем навън да закусим и въпреки нарежданията на шефчето да не излизаме, ние най-безцеремонно му обръщаме гръб и тръгваме. Навън кипи живот. Пакистан е нещо като мюсюлманска Индия и хаосът и лудницата са налице. Намираме си много хубаво и евтино заведение малко по-надолу по пътя. Още не сме свършили да ядем и полицията се появява – всички обаче ни чакат да се наядем и на никой не му дреме за нищо. В хотела пак става препирня и шефчето постоянно ни обяснява, че нямаме разрешението за излизане от Белуджистан и понеже сме бедняци просто не искаме да му спим в хотела.

Street 2

Из улиците на Кета

Започваме да му викаме и им обясняваме, че в понеделник имаме полет от Исламабад (стратегическа лъжа от наша страна) и няма как да чакаме 2 дена, още повече, че разрешението се издава за пътя към Тафтан, за да знаят властите кой си и какво си, а не за сигурните зони след Кета. Накрая си ни взимат в полицията и тук е много по-приятно отколкото в Bloomstar hotel с неговия мазен собственик, който на всичкото отгоре ни нарече просяци, задето бил свалил цената от 20$ на 13$ стаята.

Полицаите ни черпят чайче и са много мили. Оставят ни да си почиваме в една стая докато ни разрешат проблема и ни пускат телевизора, който не работи – да си гледаме черни и бели точки.

След 6 часа чакане се оказва, че без специалното разрешително няма да стане работата. Опитваме се да ги убедим по всякакъв начин и че изцяло поемаме отговорността, но не се съгласяват. Оставаме „затворници” в полицията, тъй като не желаем да се местим в някой скъпарски хотел за 10$ и да стоим заключени в него. Така или иначе не ти дават да излизаш от хотела, така, че е много по-добре да си спим тук.

Поне можем да си говорим с хората, има и телевизия, постоянно ни сервират чай, безалкохолни напитки и храна и можем да наблюдаваме улицата от нещо като балкон – общо взето е много по-добре от хотелите с ултраскъпи менюта. Всички са адски мили и постоянно ни повтарят, че сме техни гости и да не се чувстваме затворени, просто имало много терористи – талибани и балучи сепаратисти. Мислим че това е твърде преувеличено и шансът да стане нещо хич не е голям, но те искат да се презастраховат и да са спокойни.

В участъка повечето хора са от етноса пущун, тъй като едно време градът е принадлежал на Афганистан. Някои от полицаите са балучи, като цяло няма урду говорящи, тоест същински пакистанци..

Donkey with people

Транспорт

Навън на улицата човек може да види какъв е бил мюсюлманският свят много години назад. По прашната, разнебитена улица непрекъснато минават каруци, теглени от магарета, стари пакистанци с огромни бели бради и тюрбани, занаятчийски дюкянчета, всички хора са облечени в традиционната „пижама” (обикновено бяла, синя или кремава) с шапчица или кърпа на главата и с издължени кожени чехли. Прави впечатление, че 97% от хората по улиците са мъже, голяма рядкост е да видиш някоя жена. Повечето жени са със шарени индийски дрехи и отгоре завити с дълъг плат, често и през лицето, афганистанките пък ходят със сини бурки.

Нашите приятели полицаи ни разказват, че човек обикновено има между 5 и 10 деца, като познавали някакъв с 23. Едно момче обясни, че дядо му построил огромна къща и така се намножили децата на дядото, че сега живеят общо 85 човека в къщата.

Другото хубаво е, че всички говорят в някаква степен английски и можеш да ги питаш за политика и всякакви сензитивни теми и веднага ти отговарят без заобикалки. Всички критикуват правителството и че заради лошата организация последните 5 години тероризмът е навредил ужасно на страната и вече нищо не е същото. По телевизията постоянно излъчват новини, свързани с талибанските групи и борбата с тях. В града е пълно с полиция и военни и разбира се никой не подкрепя тези движения, понеже никой не иска да го гръмнат – него или децата му.

Един от основните проблеми е високата степен на необразованост, особено извън градовете, където има цели села, контролирани от ислямски лидери, които промиват мозъците на по-простичките хора.Именно те са съществената подкрепа на фундаменталистите – такава поне е една от версиите.

Като цяло обстановката обаче въобще не е напрегната, всичко тече бавно, полицаите се замерят с кори от портокали и постоянно се хилят (даже ни изглежда под въпрос дали ще могат да проведат някоя сериозна акция) и главното занимание на всички е да си говорят и да пият чай, като в много от офисите няма компютри, да не говорим за интернет. Ако и терористите са така, то просто всичко изглежда като игра на деца, на които са раздали оръжия.

Вечерта опъваме палатка и си правим лагер в един от офисите.

Резюме Белуджистан-Пакистан: Това е едно от най-дивите места, на които някога сме стъпвали – един напълно различен свят – рискът си заслужаваше (макар че според мен рискът да те блъснат на пътя Варна-Бургас е поне десет път по-голям). Мисля че това е едно от най-зашеметяващите пътешествия, което сме правили досега и един от най-впечатляващите и различни светове, които сме виждали. Пустинята, дивотата стотици километри, градовете и хората… всичко е невъобразимо. Горещо го препоръчвам на по-издръжливите пътешественици.

Palms

Палмички, за който обича

You may also like...

5 Comments

  1. Тери says:

    Абе хора, я кажете как взехте визата за Пакистан? Днес бях в посолството и няма да разправям какви и колко документа ми поискаха, от пиле мляко искат да им извадя! Също така кога започва да тече тая виза, в деня в който я вземеш или е от дата до дата? И иранците ме разиграват вече 14 дни, още 7 ми казаха да чакам днес в посолството и направо не знам какво да мисля, егати откачените визови истории 🙂
    Бъдете здрави и се радвайте на макс! Докъде стигнахте вече? 🙂 Много прегръдки и благопожелания от Хасково :)))

    1. Здрасти, Тери! Извинявай за закъснението, но сме на път и нета в Китай е много зле за външни сайтове.
      Иранската виза и нас ни мотаха близо месец, въпреки че имахме кода от някаква иранска агенция. Ако се обаждаш да ги пресираш по често има ефект за по-бързото издаване.
      Пакистанската виза представихме фалшиви резервации за хотели, изпринтени от сайт за боокинги в нета, също така безплатна резервация за полет за влизане и излизане от страната, която ни направиха в една туристическа агенция (но не всяка агенция се навива да ти я направи, резервацията важи само 24 часа или няколко дена,но мина).
      Също така трябваше да представим сметка с някакви хиляди левове вътре, за целта приятел ни преведе пари за няколко дена в сметката.
      Не си спомням дали и някаква застраховка не изискваха.
      В никакъв случай не им се казва, че си по земя и че минаваш през Балучистан или подобни сензитивни региони. В маршрута се пишат само най- туристическите места.
      Представихме всичко на куп имаше и късо интервю. Дадоха ни 45 дневна виза, която започваше да тече май от датата на влизането със самолет,което си посочил и ние нещо не бяхме сметнали и се наложи да претупаме Турция и Иран. Визата ни се бави несец преди да я издадат,!!!
      Но все пак си заслужаваше мъките де.
      В Западен Китай сме, Уримчи. До няколко дена влизаме в Монголия. Прегръдки и успех с визовите безумства

  2. Тери says:

    Ехааа супер, Урумчи ми беше първият сблъсък с китайската действителност и ми дойде малко шоково заради езиковата бариера, но само хубави спомени ми остави :)) Дано да е яко в Монголия, че и аз натам отивам. Взех най-сетне иранската виза и се отказах от пакистанската, само че не заради визата, а заради тоталното зацикляне в Индия, което ще последва. Бирма пак са затворили сухопътните граници за индивидуални посетители, пускат само с тур агенция. Така че щях яко да зацикля в Индия. Промених си нацяло плана и сега ще тръгвам нагоре – към “становете” след Иран и после Китай и Монголия, вчера подадох за китайска виза и трябва да е готова другата седмица. Така че е възможно да се засечем някъде по пътя хехех :))) Много ще се радвам ако стане така, аз мисля някъде към края на юни да тръгвам.
    Между другото за самолетните билети ако ви потрябват, не е нужно да се ходи по агенции вече и да им се молите, както и аз правех преди години за индийската виза. В Интернет има доста авиолинии като например turkish airlines, където може да си направиш резервация и да отметнеш опция “плати по-късно”, те ти пращат на мейл резервацията и ако я разпечаташ, върши работа в посолството 🙂
    Бъдете здрави и много усмивки!!!

    1. Тери, ако си видим на живо ще е страхотно. От кога си мечтая за това. Нашият план е юни в Монголия, юли Сибир, после август и септември Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и да се надяваме Узбекистан, ако успеем с визите. После ферибота през Каспийско море Азербайджан, Армения и Грузия и до декември може би ще сме в Бг през Турция. Ще поддържаме контакт и като се наближиме, да се опитаме да се нацелим.

      От миналата година в Урумчи и цялата провинция е някакъв ужасен полицейско военен терор и хората страшно ги е страх да взимат на стоп. Едвам се придвижихме, а в Урумчи всички паркове затварят в 10 вечерта с тежко въоръжени охрани сновящи навсякъде. Ако нямаш хост може да се окажеш в кошмар. Постоянно ни пребъркват откакто наближихме границата с Монголия, ровят се из всички папки на телефоните, из тетрадки, раници. Жестока параноя, нямаме търпение да се махаме от тази смахната провинция. Само за местните ми е жал, че са добри хорица, нз как го понасят този терор.

      А за Бирма и преди беше нужно някъв документ от тур агенция, но после с него можеше да си минеш спокойно. .. странно

      Прегръдки! Нямам търпение да се срещнем!

  3. Тери says:

    И аз много ще се радвам да се видим, дано се получат нещата! Ще пиша като стигна Становете, аз още нямам много яснота кога къде ще съм, само зная, че края на юни ще тръгна и имам 20 дни за Иран, после 5 през Туркменистан ако взема визата и нататък нямам идея как ще се получат нещата.
    Брей, това за Урумчи е много кофти! Ще гледам да не се задържам много там, преди нямаше такива неща, беше спокойно и приятно. А за Бирма през 2017-та пак са променили правилата и вече единствения вариант да влезеш откъм Индия е да те вземе транспорт с гид още от границата, иначе не пускат. Станало е пак супер сложно, както беше и преди години. Вие хванахте една късметлийска пролука в цялата тази лудост да се ограничат индивидуалните пътешественици, а сега изглежда нещата не са толкова розови вече. Все още мисля може да се влезе откъм Тайланд нормално, но докога ли?!
    Пазете се, бъдете здрави и дано успеем да се засечем, ще ми е супер приятно и интересно :)))

Leave a Reply